О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 236
гр. София 19.03.2019 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 11 март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3190 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Министерство на икономиката, гр. София, чрез гл.експерт юрист Б. Петров против решение № 1760/20.03.2018 г. по гр.одело № 14699/2017 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 54507/07.03.2017 г. по гр.дело № 70011/2015 г. на Софийски районен съд, с което е осъдено Министерство на икономиката гр.София да заплати на „Декстро Рисърч” ООД гр.Пловдив на основание чл. 79,ал.1 ЗЗД сумата 14 764.52 лв. неверифициран разход за платено трудово възнаграждение на М. П. Б., дължим по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ № СИП – 02 – 37/30.09.2011 г. по програма „Развитие на конкурентоспособността на българската икономика” 2007 г. – 2013 г. за изпълнението на проект „Генератор на деловодни програми ЕМСГ”, който договор е сключен между ищеца и Изпълнителна агенция за насърчаване на малките и средните предприятия, чиито правоприемник във връзка с дейността й като Междинно звено по Оперативна програма „Развитие на конкурентоспособността на българската икономика” 2007 г. -2013 г. е Главна дирекция „Европейски фондове за конкурентоспособност” на Министерство на икономиката, ведно със законната лихва от 13.11.2015 г. до окончателното изплащане, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД да заплати сумата 1984.82 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 16.07.2014 г. – 10.11.2015 г.
Поддържаните основания в касационната жалба са за недопустимост на въззивното решение и за неправилност, като постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се обезсили въззивното решение, като недопустимо, съответно да се прекрати производството по делото и се изпрати същото на компетентния административен съд или се отмени обжалваното решение, като неправилно и вместо това се постанови друго, с което предявеният иск се отхвърли като неоснователен.
В изложението са формулирани въпроси със сходно съдържание, които се свеждат до въпроса, който съдът уточни и конкретизира както следва: относно допустимостта на решението по иск за плащане на суми по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма „Развитие на конкурентоспособността на българската икономика” 2007 – 2013 г., предявен преди 25.12.2015 г., решен в противоречие с практиката на ВКС и ВАС и е решаван противоречиво от съдилищата. Цитирани са и са представени т.решение № 8/11.12.2015 г. по т.дело № 1/2015 г. на ОСС на ВАС I и II колегия, определение № 9/30.03.2016 г. по гр.дело № 7/2016 г. на петчленен състав на ВКС и ВАС, решение № 404/03.02.2018 г. по т.дело № 456/2016 г. на Софийски апелативен съд, решение № 687/18.01.2017 г. по адм.дело № 9175/2016 г. на ВАС, VII отделение.
Ответникът по касационната жалба „Декстро Рисърч” ООД, чрез адв. Н. Р. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на соченото основание за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното решение на Софийски градски съд е прието, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. За да направи извода съдът се е позовал на разпоредбите на § 10, ал. 1 ПЗР от Закона за управление на средствата от европейските структурни и инвестиционни фондове, според които започналите и недовършени до влизането в сила на този закон производства се довършват по досегашния ред. Прието е, че отношенията между страните по сключени договори за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ преди влизането в сила на ЗУСЕСИФ на 25.12.2015 г. се уреждат от гражданското право и споровете във връзка с дължимостта на плащанията по тях са гражданскоправни и подлежат на разглеждане по реда на общия съдебен исков процес, поради което исковете за плащане на суми по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, предявени преди 25.12.2015 г. са подведомствени на общите съдилища. Приел е, че в случая претенцията за заплащане на сумата по договора за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ № СИП – 02-37/30.09.2011 г. по програма „Развитие на конкурентоспособността на българската икономика“ 2007 г. – 2013 г. е предявена на 13.11.2015 г., поради което постановеното решение е допустимо.
Преценено е за правилно първоинстанционното решение, като са споделени мотивите на последното и на основание чл. 272 от ГПК е препратил към тях.
Въззивният съд е приел за безспорно между страните и установено по делото, че ищецът „Декстро Рисърч” ООД е бенефициент на безвъзмездна финансова помощ по силата на договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ № СИП – 02-37/30.09.2011 г. по програма „Развитие на конкурентоспособността на българската икономика“ 2007 г. – 2013 г. за изпълнението на проект „Генератор на деловодни програми ЕМСГ“. Преценен е за правилен извода на първоинстанционния съд, че съгласно сключения от страните договор, е предвидено, че сред специфичните допустими разходи са тези за възнаграждение по трудови договори на квалифициран персонал, необходим за изпълнението на дейностите, заложени в проектното предложение, като назначените лица трябва да отговарят на изискванията, включени в длъжностните характеристики, приложени от кандидата към документите за кандидатстване.
Възприет е изцяло извода на първоинстанционния съд, че от представената диплома за висше образование с рег. № 175/23.09.2005 г., издадена от Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ е установено, че М. П. Б. притежава необходимата образователна степен за заемане на длъжността „Програмист изследовател-тестер“, липсата на която е послужила като основание за постановяване на отказа на ответника. Приел е, че при положение, че работникът отговаря на изискванията в длъжностната характеристика за посочената длъжност, отказът за възстановяване на разхода е бил незаконосъобразен. Според съда наличието на доказан опит в сферата за заемане на длъжността е алтернативно изискване, зададено в длъжностната характеристика и намира приложение в случай, че работникът притежава в действителност познанията за изпълняване на длъжността, но не притежава необходимият образователен ценз, т.е. зададено е като алтернативна възможност за наемане на лицето. Посочил е, че от представените документи не е установено, че ответникът е счел, че плащане не следва да бъде извършено поради липса на изискуем за длъжността стаж по изречение трето от длъжностната характеристика от 1-3 години по работа с Oracle и до година опит при писане на C++. Прието е, че тези изисквания са само споменати като изискуеми по длъжностна характеристика в писмото с изх. № СПП-02-37-40 от 26.09.2013 г., но в същото не е констатирана липсата им, която да е мотив за постановяване на отказ да се одобри разхода. Според въззивния съд доколкото всяко несъответствие с изискванията за отпускане на безвъзмездна финансова помощ е самостоятелно основание за отказ същата да бъде изплатена, а ответникът в писмо СИП-02-37-40/26.09.2013 г. се е позовал само на липсата на завършено висше образование от страна на Б., верността на която констатация е оборена в процеса чрез представените писмени доказателства, които са налични и в преписката на ответника, отказът е незаконосъобразен, а ответникът дължи изплащане на претендираната сума в пълен размер.
При тези съображения е формиран извод за основателност на исковата претенция. Прието е, че с оглед изхода на главния спор, основателна е и акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху главницата в размер на 14764,52 лв. за периода от 16.07.2014 г. до 10.11.2015 г., изчислено в размер на 1984,82 лв. Прието е също, че ответникът не е навел никакви доводи по същество срещу решението в тази част, че по делото е установено, че ищецът е депозирал финален отчет по договора за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ № СИП – 02-37/30.09.2011 г. ведно с искане за плащане на 19.11.2013 г., както и изрична покана за плащане на 16.07.2014 г. на претендираната сума, поради което ответникът е изпаднал в забава за плащане и дължи претендираната сума за посочения период.
С оглед съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд първоинстанционното решение, с което исковете се уважени е потвърдено.
По правния въпрос:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения правен въпрос.
С т.решение № 8/11.12.2015 г. по т.дело № 1/2015 г. на ВАС, I и II колегия т.1 е прието, че актовете, издавани от органите на Разплащателната агенция – Държавен фонд”Земеделие” по чл.26,ал.1,т.3 и чл.33 от Наредба № 9/03.04.2008 г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери” по Програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013 г. са индивидуални административни актове и подлежат на съдебен контрол по реда на АПК.
Тази практика е неотносима, тъй като не касае конкретната хипотеза по настоящото дело и решаващите правни изводи на въззивния съд относно подведомствеността на предявените искове. По същите съображения е неотносимо и цитираното решение № 687/18.01.2017 г., постановено по адм.дело № 9175/2016 г. на ВАС, VII отделение. Посоченото определение № 9/30.03.2016 г. по гр.дело № 7/2016 г. А на петчленен състав на ВКС и ВАС е извън обхвата на понятието практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с практиката на ВКС.
С решение № 66/21.03.2017 г. по гр.дело № 60146/2016 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че отношенията между страните по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ са уредени в различни регламенти на ЕС, чиито разпоредби съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията и Договора за присъединяване на Република България и Република Румъния към Европейския съюз са част от българското право. Различните регламенти съдържат правила за достъпа и ползването на финансовата помощ, като съгласно чл. 174 и 175 ДФЕС на държавите-членки е оставено създаването на национална правна рамка, която да уреди процедурите по предоставянето и ползването на финансовата помощ.
При отсъствието на специфична вътрешна уредба, тези отношения се уреждат от общите правила на гражданското и административното право, според правното естество на волеизявленията на участниците в тях и според правното естество на последиците на извършените актове. Според общите правила на гражданското право фактическият състав на договора за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ е смесен, тъй като съдържа, както гражданскоправни елементи (волеизявленията на страните), така и административноправен елемент (властническото волеизвяление на органа по предоставяне на финансовата помощ), но правните последици на сключения гражданскоправен договор с административен елемент са изцяло гражданскоправни. По силата на договора ползвателят на помощта е длъжен да дава на органа по предоставянето й съответна информация и органът може да откаже изплащането на помощта или иска връщането на изплатените суми, при наличието на съответните предпоставки – различните форми на неизпълнение на задълженията, произтичащи от сключения договор. Когато страните са обвързани от договор, това не са властнически правомощия, а потестативни права, подобни на тези за намаляване или отбив от уговорената цена или възнаграждение и за разваляне на договора породи неизпълнение по причина, за която длъжникът отговаря.
Различни по правното си естество отношения между ползвателя и органа по предоставянето може да съществуват при предоставянето на помощ по отделни програми, когато предоставянето и ползването на помощта са уредени в отделен закон (напр. Закона за подпомагане на селскостопанските производители и Наредба № 9/ 03.04.2008 на министъра на земеделието и горите).
Когато помощта се предоставя със заповед на органа по предоставянето (без да е сключен договор), всички волеизявления на органа по предоставянето на помощта са административноправни и отношенията между ползвателя и органа по предоставяне на помощта са на власт и подчинение.
Законът за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове (ЗУСЕСИФ), в сила от 25.12.2015 г. създава националната правна рамка, съдържаща общите правила, по които се управляват и разходват предоставените от ЕС публични средства. Съгласно чл. 27 ЗУСЕСИФ финансовата помощ се предоставя със заповед на съответния административен орган или с административен договор, оспорването на които става по реда на АПК, като административният договор се оспорва по реда за оспорване на индивидуален административен акт.
Административният договор е уреден за първи път със ЗИД АПК (ДВ, бр. 74/2016). Вън от гражданското право договорна свобода не съществува, поради което административен договор (различен от гражданскоправният договор с административен елемент) може да бъде сключен само след изричното му уреждане в АПК. Правният режим на административния договор е съществено различен от този на гражданскоправния договор с административен елемент и е уреден в новите чл. 19а – 19ж АПК.
Съгласно § 10, ал. 1 ПЗР ЗУСЕСИФ всички започнали и недовършени до влизането му в сила производства (граждански и административни, в съдебна и административна фаза) се довършват по досегашния ред, а съгласно ал. 2 по реда на чл. 27, ал. 1 и ал. 5 – 7 се довършват само заварените висящи съдебни производства по жалби срещу изявления за финансови корекции на ръководителя на управляващия орган. Преходното правило по ал. 2 се отнася само до заварените висящи производства по жалби (т.е. административните производства), докато преходното правило по ал. 1 се отнася, както до заварените висящи производства по изявления за финансови корекции в досъдебната им фаза, така и до заварените висящи производства във връзка с административния елемент от фактическия състав на договорите за финансова помощ (в административната и съдебната фаза), но и до заварените висящи искови производства – т.е. до всички други заварени висящи производства, освен изрично посочените в ал. 2. Същото следва и от новата ал. 3 (ДВ, бр. 74 от 2016 г., в сила от 25.12.2015 г.), съгласно която образуваните до влизането в сила на този закон гражданскоправни производства по искови молби срещу изявления за финансови корекции на ръководителя на управляващия орган се довършват по досегашния, т.е. по исков ред.
Отношенията между страните по сключени договори за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ преди влизането в сила на ЗУСЕСИФ на 25.12.2015 г. се уреждат от гражданското право и споровете във връзка с дължимостта на плащанията по тях са гражданскоправни и подлежат на разглеждане по реда на общия съдебен исков процес.
Исковете за плащане на суми по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма Регионално развитие, предявени преди 25.12.2015 г. са подведомствени на общите съдилища и постановените решения по тях са допустими.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. Както се посочи по-горе съдът е съобразил разпоредбите на пар.10,ал.1 ПЗР на ЗУСЕСИФ и е приел, че отношенията между страните по сключени договори за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ преди влизане в сила на ЗУСЕСИФ на 25.12.2015 г. се уреждат от гражданското право и споровете във връзка с дължимостта на плащанията по тях са гражданскоправни и подлежат на разглеждане по реда на общия съдебен исков процес, поради което исковете за плащане на суми по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, предявени преди 25.12.2015 г. са подведомствени на общите съдилища. В съответствие с цитираната практика на ВКС е и изводът, че в случая претенцията за заплащане на сумата по договора за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ № СИП-02-37/30.09.2011 г. по програма „Развитие на конкурентоспособността на българската икономика” 2007 г. -2013 г. е предявена на 13.11.2015 г., поради което постановеното първоинстанционно решение е допустимо.
Жалбоподателят поддържа в изложението, че поставения правен въпрос е решаван противоречиво от съдилищата. Противоречивото разрешаване на правния въпрос от съдилищата не е сред основанията за допускане на касационно обжалване, предвидени в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК след измененията на текстовете, обн.в Д.в. бр.86/2017 г., които са приложими в случая. Поради това съдът не обсъжда наличието на тази допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК на решението на Софийски градски съд по поставения въпрос от жалбоподателя Министерство на икономиката.
С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба на основание чл.81, вр.чл.78,ал.3 ГПК следва да се присъди сумата 1700 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1760/20.03.2018 г., постановено по гр.дело № 14699/2017 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 61945/03.05.2018 г., подадена от Министерство на икономиката, чрез гл.експерт юрист Б. Петров.
Осъжда Министерство на икономиката, гр.София, ул.”6-ти септември” № 21 да заплати на „Декстро Рисърч” ООД ЕИК 200980019, със седалище и адрес на управление гр.Пловдив, район Централен, ул.”Презвитер Козма” № 3, ет.3 на основание чл.78,ал.3 ГПК сумата 1700 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: