О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 643
гр. София, 10.07.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 02 юли през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4817 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Софийска градска прокуратура Я. К. срещу решение № 5423/21.07.2017 г. по в.гр.дело № 299/2017 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решение № 14620/21.09.2016 г. по гр.дело № 58339/2015 г. на Софийски районен съд, в частта, с която е уважен предявен иск от Л. А. К. срещу жалбоподателя с правно основание чл.2,ал.1,т.3,пр.1 ЗОДОВ за сумата 10 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 19.04.2013 г. до окончателното изплащане. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението са поставени правните въпроси: 1.при определяне основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл.2 ЗОДОВ задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди, решен в противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 4/1968 г. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, 2.при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва ли да се държи сметка за обществените критерий за справедливост – обща икономическа среда, жизнен стандарт и общоприетото разбиране за справедливост при обезвредата, решен в противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 4/1968 г. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Подадена е касационна жалба от ищеца Л. А. К., чрез адв. Т. М. срещу въззивното решение на Софийски градски съд по в.гр.дело № 299/2017 г. в частта, с която е потвърдено решение от 21.09.2016 г. по гр.дело № 58339/2015 г. на Софийски районен съд в отхвърлената част на иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3,пр.1 ЗОДОВ над сумата 10 000 лв. до 25 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, като неоснователен.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението са формулирани въпроси, които по същността си се свеждат до следния правен въпрос, който съдът уточни и конкретизира както следва:по приложението на критерия за справедливост, предвиден в чл.52 ЗЗД и как се определя размера на обезщетението за вреди при предявен иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ, и кои обстоятелства се вземат предвид, наред с примерно изброените в т.II ППВС № 4/1968 г., съответно за значението на обстоятелствата тежест на повдигнатите обвинения, продължителността на наказателното производство, възрастта на незаконно обвинения, продължителността на прилагане на определената мярка за неотклонение, обстоятелството, че незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, свързана с научна дейност/нумизматика/ или хоби. 2. може ли да се очертае изчерпателно кръгът на обективните критерии, които са от значение за определянето на обезщетение за вреди по чл. 52 ЗЗД и какви са тези критерии, 3.следва ли при определяне на обезщетение за вреди по критерия „справедливост”, установен с разпоредбата на чл.52 ЗЗД да бъдат обсъдени всички обстоятелства, допринесли за понасянето на неимуществените вреди, 4. участието в неправителствена организация/сдружение/ и извършването на професионална дейност в определена сфера и въздействието на наказателното производство върху тях може ли да бъдат обективни и различни критерии за определяне на неимуществените вреди. Решени в противоречие с практиката на ВКС – ППВС№ 4/1968 г. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. Според жалбоподателя правните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Жалбоподателят Л. К., чрез адв.Т. М. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението на жалбоподателя-ответник и за неоснователност на касационната му жалба по същество.
Прокуратура на РБългария не е изразила становище по касационната жалба на ищеца.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от касационните жалби е подадена от легитимирана страна в срока за обжалване по чл.283 ГПК срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ.
Съдът е приел, че постановеното първоинстанционно решение е законосъобразно, че правилно е установена фактическата обстановка по спора и са направеви законосъобразни изводи в съответствие с данните по делото и материалния закон. Посочил е, че районния съд е обсъдил всички кумулативно изискуеми предпоставки за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Р България в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ /в редакция след изм. – ДВ, бр.98 от 2012г.) като е приел, че са доказани всички елементи от сложния фактически състав на цитираната правна норма.
Прието е за установено от събраните в първата инстанция доказателства, че предявеното, повдигнато и поддържано обвинение срещу ищеца – Л. К. за извършено тежко умишлено престъпление по чл.215, ал.2, т.2 във вр. с ал.1 НК – квалифициран състав на вещно укривателство на вещи, поставени под специален режим, е продължило от 20.11.2004г., датата на която е извършено претърсване в дома на ищеца, а на 25.11.2004г. е привлечен като уличено лице, до 01.04.2013г., когато с постановление на прокурор от СРП е прекратено поради недоказаност на обвинението наказателното производство по досъдебното производство №316/2004г. по описа на СДВР. Преценен е за неоснователен доводът на ответника, че прокурорският акт за прекратяване на наказателното производство не е придобил стабилитет, защото подлежи на инстанционен контрол от по-горестоящата прокуратура, който може да бъде осъществен по всяко време до изтичането на абсолютната давност на наказателното преследване за конкретно престъпление. Прието е, че в случая е правилен изводът на първоинстанционния съд, че постановлението за прекратяване е влязло в сила на 19.04.2013г., тъй като по делото се съдържат данни, че е било връчено на обвиняемия на 11.04.2013г. и на пострадалото лице – Министерство на културата на 10.04.2013г., които в законоустановения седемдневния срок не са упражнили правото да го обжалват. Посочил е, че според трайната съдебна практика стабилитетът на постановлението за прекратяване като основание за възникване на отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи изисква то да е връчено на обвиняемия и пострадалите, които да не са предприели действия по неговото обжалване. Прето е, че съгласно ТР №3/2004г. на ВКС, т.7, когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението, какъвто е конкретният случай, Държавата в лицето на Прокуратурата на РБ следва да отговаря за понесените неимуществени вреди от незаконното образуване на наказателно производство спрямо ищеца и последващото му прекратяване.
Съдът е приел за установено по делото, че ищецът през времето, през което е било висящо неправомерно образуваното спрямо него наказателно производство, което е продължило за период от 8 години и 4 месеца, е претърпял значителен по обем неимуществени вреди, изразяващи се в изживени негативни емоции, силен стрес, свързани с притеснение, тревога и унижение да бъде смятан на участник в престъпление, продължило през целия период, през който се е водил наказателния процес, както и безпокойство от неизвестността от изхода на наказателното производство и възможността да бъде несправедливо осъден е засегнала неговата чест и достойнство. Посочил е, че в тази насока са показанията на разпитания свидетел В., от които според съда са установени преживените от ищеца негативни емоции по време на проведеното срещу него наказателно производство. Приет е за неоснователен доводът във въззивната жалба на ответника – Прокуратура на РБългария, че първоинстанционния съд неправилно е кредитирал показанията на разпитания свидетел В.. Прието е, че показанията на разпитания свидетел В., който няма родство с ищеца, са дадени в резултат на негови преки и непосредствени впечатления, че заявената от него пред съда информация е в резултат на чести контакти с ищеца, през периода, когато се е водило наказателното производство, че неговите показания са логично последователни и не са противоречиви, поради което според въззивния съд правилно първостепенният съд ги е кредитирал. Формиран е извод от събраните пред първата инстанция доказателства – разпит на свидетел, че претърпените от ищеца неимуществени вреди, подробно индивидуализирани от съда са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение, т.е. установена е по категоричен начин причинно-следствената връзка между претърпени вреди и незаконното обвинение. Преценени са за неоснователни релевираните във въззивната жалба на ответника – Прокуратура на РБългария доводи за недоказаност на претърпените от ищеца неимуществени вреди, както и за липсата на причинна връзка между тях и незаконното обвинение.
Приет е за правилен извода на първоинстанционния съд, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на възложената им дейност и пасивно легитимиран е държавният орган, с който длъжностните лица, причинители на вредата, са в трудово или служебно правоотношение. Прието е, че в конкретната хипотеза Прокуратура на РБългария е пасивно материално-правно легитимирана да отговаря за вредите, причинени от предприети действия на прокурори във връзка с образуваното и воденото срещу ищеца наказателно производство, продължило за период от 8 години и 4 месеца. Посочил е, че началната дата, от която са налице основанията в закона за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на РБ в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, е датата на която е влязло в сила постановлението за прекратяване на наказателното производство – 19.04.2013г.
Въззивният съд е взел предвид разпоредбите на чл.4 ЗОДОВ, според които държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането. Приел е, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Приел е също, че обезщетението за неимуществени вреди следва да се съизмерва с обществения критерий за справедливост и да възмезди увредения за всички неимуществени вреди. Посочил е, че размерът на неимуществените вреди е индивидуален и е свързан с конкретността на случая. Прието е, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост – чл.52 33Д, което понятие не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне техния размер. Възприети са мотивите на първоинстанционния съд относно определяне на размера на присъденото обезщетение и на основание чл.272 ГПК въззивният съд е препратил към тях. Приел е, че в конкретния случай при съобразяване с изложеното, с оглед характера на увреждането в личностната сфера на ищеца, което е обичайно за подобни случаи и не е довело до трайни неблагоприятни последици върху психичното състояние на ищеца, като е отчетена неговата възраст и периода, през който същият е търпял негативни изживявания, който е продължителен – 8 години и 4 месеца, а така също и с оглед обществения критерий за справедливост и съдебната практика, сумата от 10000.00 лв., представлява справедливо обезщетение, с което се репарират в относително пълен размер причинените на ищеца неимуществени вреди. Формиран е извод, че до същия правен извод е достигнал и първоинстанционният съд, че първоинстанционното решение е законосъобразно и следва да се потвърди.
По правните въпроси на жалбоподателя Прокуратура на РБългария:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението на жалбоподателя-ответник.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
С решение № 321/26.11.2014 г. по гр.дело № 2516/2014 г. на ВКС, IV г.о.по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВС, изразена в ППВС №4/23.12.1968 г. и практиката на ВКС, обективирана в решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, според която при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 302/04.10.2011 г. по гр.дело № 78/2011 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВС и ВКС. В случая съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените от ищеца Л. К. неимуществени вреди. Възприети са и мотивите на първоинстанционния съд относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и на основание чл.272 ГПК въззивният съд е препратил към тях. С въззивното решение съдът е съобразил периода от време на проведеното наказателно производство – 8 години и 4 месеца, възрастта на ищеца – към момента на започване на наказателното производство е бил на 54 години, обстоятелството, че се е занимавал с нумизматика, преживения стрес и неудобства в емоционален, морален и човешки план, вземата мярка за неотклонение ”подписка” , обстоятелството, че проведеното наказателно производство не е довело до трайни неблагоприятни последици върху психическото състояние на ищеца. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС и ВКС.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С решение № 480/23.04.2013 г. по гр.дело № 85/2012 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че при търсене на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ /редакция преди изм. ДВ бр. 98/2012 г./ съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване наличието на подобно увреждане в рамките на обичайното за подобни случаи, както и на причинноследствената връзка между него и незаконното обвинение. В останалите случаи, на търсене и съответно установяване на увреждания над обичайното като интензитет и вид, съдът може да ги обезщети само при успешно проведено пълно главно доказване от ищеца във връзка с което и в решението трябва да са изложени ясни мотиви какво е приел като факти съда, при анализа на какви доказателства и до какви правни заключения е достигнал. Размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от незаконно обвинение се определя по справедливост. Прието е, че по тълкуването на чл. 52 ЗЗД има многобройна съдебна практика, включително задължителна – Постановление № 4 от 1968 г. на Пленума на ВС РБ, решения на тричленни състави на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Обобщени разясненията са, че справедливостта не е абстрактно понятие и винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни според случая, обективно настъпили обстоятелства, включително личността на увредения. Унификация и уравниловка е невъзможна. Поради това и законодателят не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия. От значение е и създадения от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а „справедливостта” до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди. В същият смисъл е и разрешението на правния въпрос в решение № 832/10.12.2010 г. по гр.дело № 593/2010 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК.
Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в противоречие с цитираната практика на ВКС. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от ищеца К. съдът е преценил всички конкретни настъпили обстоятелства в настоящият случай, както и личността на увредения. Отчетен е и икономическия растеж, и стандарта на живот в страната към датата на увреждането. Следователно не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
По правните въпроси на жалбоподателя – ищец:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението на ищеца.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
С решение № 344/24.11.2014 г. по гр.дело № 2378/2014 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВС, изразена в т.ІІ на ППВС № 4/1968 год., според която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди. Прието е, че в този смисъл е и даденото разрешение в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС според които, размера на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл.52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики. Съдебната практика е утвърдила като такива релевантни обстоятелства данните за личността на увредения, начина му на живот, обичайната среда, контактите и социалния му живот, положението му в обществото, работата му. В случаите на причинени неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ от значение е как обвинението в извършване на престъпление, с оглед установеното относно посочените по-горе обстоятелства, се е отразило върху личния, обществения и професионалния живот, чувствата, честа и достойнството на увредения. Когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия /подсъдимия/, следва да се прецени как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името на професионалист. При определени професии /магистрати,адвокати,военни,митнически служители и др./ очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са изключително завишени. Незаконното обвинение на лица, упражняващи подобни професии в извършване на престъпление, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера, а в още по-голяма степен за случаите, когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление от сферата на тяхната професионална реализация.
С решение № 31/28.03.2018 г. по гр.дело № 3333/2016 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е прието, че размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, срокът на изтърпяване на марката „задържане под стража“, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. По същият начин е разрешен правния въпрос в цитираното от жалбоподателя решение № 156/21.06.2017 г. по гр.дело № 5182/2016 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК.
Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. Съдът е приложил критерия за справедливост, предвиден в чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди на ищеца, като е взел предвид всички конкретно установени факти по делото, относими към тези вреди. Преценени са данните за личността на ищеца, положението в обществото, работата му – отчетено е обстоятелството, че се е занимавал с нумизматика, както и как незаконното обвинение в извършване на престъпление по чл. 215,ал.2,т.2,вр.ал.1 НК се е отразило върху личния и професионалния му живот, честта и достойнството на ищеца. Съобразен е периода на наказателното производство, взетата мярка за неотклонение, преживения стрес и неудобства в личен, емоционален и човешки план, преживяното унижение да бъда смятан за участник в извършване на престъпление, както и, че увреждането в личностната сфера на ищеца е обичайно за подобни случаи и не е довело до трайни неблагоприятни последици върху психическото му състояние. Тези изводи са съобразени с цитираната практика на ВКС.
По същият въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като въпросът касае приложното поле на разпоредбите на чл.52 ЗЗД, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, с която въззивният съд е съобразил решаващите правни изводи.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по въпроса: може ли да се очертае изчерпателно кръгът на обективните критерии, които са от значение за определянето на обезщетение за вреди по чл. 52 ЗЗД и какви са тези критерии. Същият не представлява правен въпрос, тъй като е формулиран общо и бланкетно. Според практиката на ВКС, изразена в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че въпросът е поставен общо и не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по настоящото дело. Следователно въпросът не е правен. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 по въпроса: следва ли при определяне на обезщетение за вреди по критерия „справедливост”, установен с разпоредбата на чл.52 ЗЗД да бъдат обсъдени всички обстоятелства, допринесли за понасянето на неимуществените вреди.
С решение № 31/28.03.2018 г. по гр.дело № 3333/2016 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е прието, че размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, срокът на изтърпяване на марката „задържане под стража“, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В същата насока е разрешението на правния въпрос в цитираното от жалбоподателя решение № 156/21.06.2017 г. по гр.дело № 5182/2016 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК.
Правният въпрос въззивния съд е разрешил по същият начин. С решението съдът е обсъдил всички установени обстоятелства от значение за претърпените неимуществени вреди от ищеца – продължителността на наказателното преследване, тежестта на обвинението, взетата мярка за неотклонение „подписка”, всички негативни изживявания от ищеца във връзка с проведеното наказателно производство, възрастта на ищеца, обстоятелството, че се е занимавал с нумизматика. С оглед на тези обстоятелства съдът е формирал решаващ извод, че претърпените неимуществени вреди ще се обезщетят справедливо със сумата 10 000 лв. С оглед на посоченото съдът преценява, че не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този въпрос.
По същият въпрос не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като жалбоподателят не е обосновал наличието на допълнителната предпоставка, а именно какво е значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитие на правото. По поставения правен въпрос е установена трайна съдебна практика, с която въззивният съд е съобразил решаващите правни изводи.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по въпроса: участието на неправителствена организация/сдружение/ и извършването на професионална дейност в определена сфера и въздействието на наказателното производство върху тях може ли да бъдат обективни и различни критерии за определяне на неимуществените вреди.
Така формулиран въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя-ищец.
С оглед изхода на спора направените разноски по делото от жалбоподателя-ищец следва да останат в негова тежест.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 5423/21.07.2017 г. по в.гр.дело № 299/2017 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 105445/08.082017 г., подадена от Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Софийска градска прокуратура Я. К. и по касационна жалба вх. № 118175/14.09.2017 г., подадена от ищеца Л. А. К., чрез адв. Т. М., съдебен адрес [населено място], район „Т.”, [улица],ет.2, над партер.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: