О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 213
София,12.02.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 7058/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв.Г.К. – пълномощник на Т. М. и по касационна жалба на Прокуратура на Република България ,чрез прокурор от Апелативна прокуратура – П. против решение № 492/18.07.2014 год., постановено от Пловдивски апелативен съд по гр. д. № 653/2014 год.,с което е отменено решение от 20.03.2014 год.постановено от Пловдивски окръжен съд,в частта,с която Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на Т. Б. М. на основание чл.2 ,ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата над 2000 лв.до размер на 3000 лв.,като обезщетение за неимуществени вреди в резултат на образувано наказателно производство по н.о.х.д.№ 2414/10 год., ведно със законната лихва върху тази сума,считано от 15.12.2012 г. до окончателното изплащане,като за разликата е отхвърлен иска.Потвърдено е решението в останалата обжалвана част.
Ищецът Т. Б. М. обжалва въззивното решение в частта, с която не се уважава претенцията му до пълния предявен размер, а ответникът по исковата молба Прокуратура на Република България в частта, с която е осъден да заплати обезщетения на ищеца.
В касационната жалба на Т. Б. М. се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Претендира разноски.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи ,че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос от значение за изхода на делото ,който въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото- основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК , а именно: за приложение на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди.
В касационната жалба на Прокуратурата на Република България се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД , следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по въпроса за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД, след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства ,който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.ІІ на ППВС № 4/1968г., в т.3 и т.11 на ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС и в т.19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС и решения на ВКС постановени по реда на чл.290 ГПК.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1,т.1 и т.2 ГПК.
За да постанови този резултат, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела,че са налице предпоставките на чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата,тъй като ищецът е бил оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл.270,ал.1 НК с решение на ВКС от 15.12.2012 год.по реда на възобновяването.Отчитайки тежестта на доказване на ищеца,продължителността на периода,през който е бил обвинен в престъпление – 2 г.и 8 м.,тежестта на повдигнатото обвинение ,вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение от 72 часа „задържане под стража”,негативното отражение на повдигнатото обвинение на физическото здраве, психиката, контактите и социалния му живот,на положението му в обществото,работата, както и всички други обстоятелства,имащи отношение към претърпените вреди е определил размера на обезщетението,който ще репарира понесените от него неимуществени вреди,след прилагане разпоредбата на чл.5,ал.2 ЗОДОВ.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице,защото поставеният правен въпрос не е разрешен в противоречие с константната практиката на ВКС.Според т.ІІ на ППВС № 4/1968 год. въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими , а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т.3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и , че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв.За пълнота на изложението следва да бъде посочено,че касаторът не е формулирал конкретен въпрос,който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г.Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Според касатора противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви досежно наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.Следва да бъде посочено,че по същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Представените съдебни решения на ВКС са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Липсата на сходство между случаите не обосновава наличието на въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, който да е решаван противоречиво от съдилищата. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса.
Касаторът Т. М. не е обосновал самото касационно основание по т.3 на чл.280 ,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, т.е. какво е значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото.Следва да се има предвид, че развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Безспорно е, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди. Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 492/18.07.2014 год., постановено от Пловдивски апелативен съд по гр. д. № 653/2014 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: