4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 43
гр. София 04.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 3148/2019 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от А. В. С., чрез пълномощника адв. Зл. К. против решение № 33/23.05.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 100/2019 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 2/18.01.2019 г. по гр. д. № 214/2018 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е отхвърлен предявеният от А. В. С. срещу С. В. С. иск с правно основание чл. 336 ГПК във вр. чл. 5 ЗЛС за поставяне под запрещение.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Иска се отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане или решаване на спора по същество – поставяне на ответника под пълно или ограничено запрещение и присъждане на разноски.
Приложено е изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, в което касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване, по следния въпрос: „Допустимо ли е участие в експертиза по делото на вещо лице, което вече е изготвило друга експертиза по същото дело и двете експертизи са с една и съща насоченост?“, за който твърди да е разрешен в противоречие с решение № 174 от 13.01.2016 г. по т.д. № 3122/2014 г., І т.о. на ВКС и решение № 566 от 31.01.2012 г. по нак.д. № 2648/2011 г., ІІ н.о. на ВКС.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от пълномощника на С. В. С. – адв. К. Т., в който оспорва допустимостта на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлена молбата на А. В. С. за поставяне под запрещение на С. В. С. – негов брат. Приел е твърденията, че ответникът в резултат на негово вродено състояние на лека умствена изостаналост, изразяващо се в лековерие и склонност към поддаване на внушения от страна на други лица извън семейството не е предпоставка за поставянето му под запрещение,макар и ограничено.За да достигне до този извод въззивният съд е извършил обоснована преценка на събраните от първата инстанция доказателства и конкретен анализ на относимите обстоятелства към критериите – юридически и медицински посочени в разпоредбата на чл.5 ЗЛС. Взел е предвид заключението на приетата съдебно-психиатрична експертиза,според която е налице лека степен на ментален дефицит, който не влияе на годността на личността да разбира свойството и значението на постъпките си и да се грижи за делата си,както и заключението на комплексната СППЕ , която потвърждава, че ответникът е в състояние на граничен интелектуален вариант и състоянието му не е пречка сам да се грижи за делата си,което се потвърждава и от гласните доказателства/показанията на свидетелите от близкия кръг на ответника/,а именно,че ответникът се справя с делничните си грижи, борави с пари и може да взема решение по личните си дела. Отчел е и обстоятелствата, че при постановяване на първоинстанционното решение съдът е изслушал С. В. С. и е придобил лични впечатления за психическото състояние и личността му,както и,че по предходно дело през 2017 г. съдът е отхвърлил иск по чл. 5, ал. 1 ЗЛС за поставяне под запрещение на С. В. С.. Съдът е приел, че не се налага ограничение в дееспособността на ответника,тъй като макар и забавено интелектуалното му развитие,не му е попречило да формира способности,които да му позволяват да живее самостоятелно и да се обслужва.Има добра ориентация за време и място,както и за собствената си личност. Посочил е,че ограничаване дееспособността на лице се допуска при доказан нейн интерес от това,а в настоящия случай такава мярка не е съответна на нуждите на ответника.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният въпрос не следва да се отнася до правилността на обжалваното решение, до възприемането на фактическата обстановка или до обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.
Формулираният от касатора правен въпрос е обуславящ решаващата воля на съда, поради което представлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не се обосновава наличието на поддържаната специфична предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице,тъй като цитираната практика е неотносима. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с установената практика на ВКС/решение 542/7.02.2012 г. по гр. д. № 1083/2010 г. на ВКС, IV г. о./, съгласно която ,за да назначи друго или повече вещи лица, съдът трябва да вземе становище по претендираните от страната или констатираните от съда служебно недостатъци на представеното заключение. Ако заключението е непълно /не е отговорено изчерпателно на всички поставени въпроси с оглед нуждите на процеса/, съдът преценява дали назначеното вещо лице може да се справи с поставената задача. Ако съдът прецени, че първоначално назначеното вещо лице може да се справи, той му възлага допълнително заключение, а ако съдът прецени, че вещото лице не може да се справи, както и ако първоначалното заключение е неясно, съдът назначава друго вещо лице или повече вещи лица, като може да включи в техния състав и първоначално назначеното вещо лице. Когато съдът прецени, че представеното заключение е необосновано и възниква съмнение за неговата правилност, той възлага повторно заключение, като назначава друго или повече вещи лица. Не всяко оспорване на представеното заключение води до възлагането на допълнително или повторно заключение. Допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение. В проведеното открито съдебно заседание от 26.09.2018 г. процесуалният представител на ищеца е поискал от съда „само ако прецени, че сложността не е голяма експертизата да се повтори по същите въпроси от вещо лице клиничен психолог“. В процесния случай е допусната тройна експертиза по въпрос идентичен с този на първоначалната експертиза – страда ли от психично заболяване ответникът и как това заболяване повлиява на възможността му да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи и в каква степен определя възможността му сам да се грижи за себе си. Искането за назначаване на тройна експертиза не се основава на оспорване компетентността на вещото лице по първоначалната експертиза и критериите, по които то е изготвило заключението си, а на необходимостта да се даде заключение и от лекуващия лекар психиатър и друг специалист – клиничен психолог. Въззивният съд е съобразил също установената практика, че в мотивите на решението е длъжен да обсъди всички доказателства за правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени.
При заявено позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът следва да изложи обосновани съображения, които да аргументират тезата му, че формулираният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Двете предпоставки следва да съществуват кумулативно и жалбоподателят да обоснове значимостта на въпроса, който е повдигнал и необходимостта същият да бъде разрешен от касационната инстанция или да получи различно разрешаване с оглед променените социално-икономически условия в страната. В случая касаторът се позовава бланкетно на основанието по т. 3 и не сочи неяснота или непълнота на нормативната уредба, или нуждата от осъвременяване на вече дадени разрешения по поставения въпрос. Несъгласието с правните изводи на съда не може да послужи като основание за допускане на касационна проверка, а единствено може да обоснове касационно оплакване за неправилност на въззивното решението.
Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационна проверка по поставения въпрос.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 33/23.05.2019 г., постановено по гр.д. № 100/2019 г. по описа на Апелативен съд – Бургас.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: