11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 693
гр. София 16.09.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 22 юли през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1014 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба вх. № 10520/05.12.2018 г. от ищеца П. К. Н., чрез адв. П. Н., против решение № ІІІ-106/23.10.2018 г. по в. гр. дело № 869/2018 г. на Бургаския окръжен съд, с което е отменено решение № 39/11.01.2018 г. по гр. дело № 1620/2017 г. на Бургаския районен съд в частта, с която е уважен предявеният от жалбоподателя против „БургасНюз“ ООД, ЕИК200173043, със седалище и адрес на управление гр. Бургас,ж.к. „Братя Миладинови“, бл. 71, ет. 9, ап. 41 представлявано от управителя Е. К., иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 500 лв. – обезщетение за причинени на жалбоподателя от публикация от 13.03.2012 г. в интернет страницата на дружеството – www.burgasnews.com – „Биячите от „Джубокс“ остават зад решетките“, неимуществени вреди – преживян душевен дискомфорт, ведно със законната лихва, считано от датата на деликта до окончателното изплащане, и вместо отменената част е отхвърлен предявеният иск в горната му част и ищецът е осъден да заплати на дружеството ответник направените в двете инстанции разноски в размер на 1720 лв. Първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. К. Н. иск против „БургасНюз“ ООД с правно основание чл. 49 ЗЗД, във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата над 500 лв. до пълния предявен размер от 15 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на деликта до окончателното изплащане, не е обжалвано, поради което е влязло в сила.
Поддържаните доводи са за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК на решението и явна несправедливост. Излагат се твърдения, че действително в публикацията жалбоподателят не е обозначен с имената си, а само с инициалите П. Н., но с оглед на конкретните обстоятелства както за него, така и за близките му – сестра и майка, предоставили му публикацията, не е било трудно да бъде разпознат. Поддържа оплаквания, че използваният спрямо него израз „бияч/ите/ от „Джубокс““ в титулната част на материала от една страна съдържа клеветническо твърдение (неистинско позорно обстоятелство), с което се вреди на доброто му име в обществото – разпознат е в материала от свои близки и приятели, а от друга – с оглед на негативния смисъл, който се влага при употребата на тази дума от хората, включително и в публикации на медиите – побойник, скандалджия, хулиган, са засегнати честта и личното му достойнство. В резултат на процесната публикация, в частност и на нейното заглавие, Н. е претърпял душевен дискомфорт, почувствал е унижение и обида, накърнено е било достойнството и доброто му име в обществото. Искането, обективирано в уточняваща молба с вх. № 944/21.01.2019 г., е да се допусне касационно обжалване, съответно да се отмени обжалваното въззивно решение и вместо него се постанови друго, с което се остави в сила първоинстанционното решение в частта, с която предявеният иск по чл. 49 ЗЗД, във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД е уважен за сумата от 500 лв.
В изложението по чл. 284 ГПК към касационната жалба жалбоподателят поддържа основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, прeдл. трето ГПК. Формулира следните правни въпроси, уточнени и конкретизирани съобразно правомощията на съда по т. 1 от т. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС: 1. трябва ли конституционното право по чл. 39, ал. 1 КРБ и свободата на мнение да се използват за увреждане на доброто име на другиго, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 62/06.03.2012 г. по гр. дело № 1376/2011 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 85/23.03.2012 г. по гр. дело № 1486/2011 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 369/26.11.2015 г. по гр. дело № 2098/2015 г. на ВКС, ІV г. о., с доводи, че съдът е следвало да съобрази доколко направените оценки в публикацията са в допустимите граници на свободата на словото и са в обществен интерес, ако не засягат достойнството на личността, т. е. ако не съставляват обида (оплакванията на касатора са, че неправилно, като се е позовал на същата съдебна практика, въззивният съд е приел, че няма неверни фактически твърдения, които да позорят адресата), 2. длъжен ли е съдът за конкретния случай да подложи на изследване и преценка дали конкретната публикация с негативно спрямо засегнатото лице съдържание освен оценка и мнение по обществен въпрос, не обективира и твърдение за конкретен злепоставящ факт; само при наличие на твърдение за факт, което е невярно, следва ли да се прецени дали разгласяването му е противоправно и виновно, дали съставлява злоупотреба с право извън горепосочените нормативно установени предели, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 85/23.03.2012 г. по гр. дело № 1486/2011 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 86/29.01.2010 г. по гр. дело № 92/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 62/06.03.2012 г. по гр. дело № 1376/2011 г. на ВКС, ІV г. о., 3. дали е налице обида или клевета, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 263/15.02.2013 г. по гр. дело № 1740/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о., с доводи, че в случая съдът е следвало да обсъди легалните дефиниции на „обидата“ и „клеветата“ в НК, както и да съобрази състава, предвиден в чл. 148 НК, според който обидата може да бъде нанесена чрез разпространяването й чрез печатно произведение или по друг начин, 4. следва ли за ангажиране на отговорността на печатното издание да се съобрази и доколко публикациите нарушават личните права и свободи на ищеца в процеса, и доколко издателят е осъществил чрез тях конституционно гарантираното право на свобода на словото, което е ограничено от личните права на чест, достойнство и право на живот и липса на унизително отношение, също конституционно гарантирани, по който въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – решение № 439/20.01.2016 г. по гр. дело № 2773/2015 г. на ВКС, ІV г. о., като е приел, че публикацията със съдържанието си не нарушава личните права и свободи на ищеца, 5. налице ли е обида, когато извършителят каже или извърши нещо унизително за честта и достойнството на другиго чрез разпространяването й чрез печатно произведение или по друг начин, когато са посочени инициалите на името на лицето; налице ли е клевета, когато извършителят разгласява позорно обстоятелство за другиго или му приписва престъпление, която съгласно чл. 148, ал. 1, т. 2 НК също може да бъде разпространена чрез печатно произведение или по друг начин, когато са посочени инициалите на името на лицето, който въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Цитирани са и са приложени решения на състави на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК. Мотивирани са доводи за очевидна неправилност на въззивното решение обосновани с това, че издателят, какъвто несъмнено е ответникът, чрез своите длъжностни лица определя характера и съдържанието на публикуваните материали и носи отговорност на основание чл. 49 ЗЗД в качеството на възложител на работата по съставяне, подбор и поместване на печатни материали, като е цитирано решение № 404/13.07.2010 г. по гр. дело № 430/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о.
Ответникът по касационната жалба „БургасНюз“ ООД, чрез управителя Е. Н. К., чрез адв. Е. Д. – В., в писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение Бургаският окръжен съд се е произнесъл по предявен от П. К. Н. иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
За да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, въззивният съд е приел, че ищецът е обосновал претенцията си с твърдения, че на 13.03.2012 г. на интернет страницата на ответника е публикувана статия със заглавие: „Биячите от „Джубокс“ остават зад решетките“. Заглавието е клеветническо, невярно, обидно и унизява достойнството му, понеже изявлението му приписва извършване на престъпление. Прието е, че Н. се е позовал на факта, че с присъда № 1895/09.11.2012 г. по НОХД № 1746 по описа за 2012 г. на Бургаския районен съд, потвърдена с решение № 130/16.07.2013 г. по ВНОХД № 333/2013 г. на Бургаския окръжен съд, е признат за невиновен за това, че на 12.02.2012 г. около 3.00 ч. сутринта е нанесъл побой на частен охранител в заведение „Джубокс“. Присъдата е влязла в законна сила на 16.07.2013 г., видно от писмените доказателства, приложени по делото. Ищецът е заявил, че в резултат от набедяването е понесъл психологическа травма, понеже статията е достигнала до неограничен брой хора, загубил е партньори в бизнеса, загубил е вяра в правото и справедливостта, прекъснал е обучението си по специалност „право“, преживял е душевни болки и страдания, неудобства и силен стрес. Накърнен бил авторитетът му сред близки и приятели, като част от познатите му го изолирали. Претърпял е неимуществени вреди, в резултат от обидните квалификации на медията, насочени срещу него и от клеветническите и неверни твърдения за извършено престъпление.
Съдът е приел, че в отговора на исковата молба ответното дружество намира за неоснователна претенцията на ищеца. Заявява, че от представената пред съда разпечатка на публикация не става ясно, че се касае за ищеца Н.. В нея са посочени три лица, но само с инициали и в случай, че не е извършител на описаното деяние, не е ясно как Н. се е разпознал. На следващо място твърди, че публикацията се основава на информация от пресцентъра на Бургаския окръжен съд и в нея става въпрос за потвърдена мярка за неотклонение „задържане под стража“. Дружеството се позовава на обстоятелството, че същото или подобно заглавие е публикувано в почти всички бургаски медии. Оспорва основателността на претенцията на Н., почиваща на твърдения за причинени вреди на майка му. Заявява, че макар и към завеждането на исковата молба ищецът да е оправдан, към датата на публикацията е бил задържан във връзка с побоя в дискотека „Джубокс“. Освен това счита, че фактът, че не е завел иск в един разумен период след публикацията и след постановяване и влизане в сила на оправдателната му присъда, а четири години по – късно, сочи, че изложеното в исковата молба за претърпени неимуществени вреди, не може да бъде кредитирано.
Въззивният съд е приел, че заведеният иск е такъв за заплащане на обезщетение в резултат от непозволено увреждане и правото на лицето, изложило твърдения за претърпени вреди, може да бъде защитавано по съдебен ред в рамките на петгодишна давност. Прието е, че въведените възражения на ответника за пропускане на давностния срок за завеждане на исковата молба не са основателни.
По съществото на спора съдът е приел, че видно от приложената по делото разпечатка от електронна медия, публикувана е статия, озаглавена „Биячите от „Джубокс“ остават зад решетките“. Статията гласи следното: „Мерките на задържаните на 08-ми март трима бургазлии П.Н. … – годишен, А.Р., 22 – годишен и М.К., 26 – годишен, нанесли около 3.20 ч. побой на частен охранител в заведение, намиращо се на бургаската [улица], при който охранителят получи разкъсно – контузни рани по главата и мозъчно сътресение, бяха гледани днес от състав на Бургаски окръжен съд.……
П.Н., А.Р. и М.К. са с богато криминално минало:
П.Н. е с регистрация за нанасяне на две средни телесни повреди, две леки телесни повреди, пет хулиганства, унищожаване на чуждо имущество, общо 14 регистрации – до момента са му наложени общо три присъди….“
Съдът е изложил съображения, че за да се прецени основателността на иска, следва на първо място да се установи причиняването на деликт, извършен от страна на ответника, който да обоснове уважаване на претенцията за присъждане на обезщетение в полза на ищеца Н..
Приел е, че правата на гражданите са гарантирани и защитени в законодателството на държавата. Най – висшата санкция е регламентирането им в най – високия по ранг закон, а именно – Конституцията. Текстовете на този основен закон уреждат най – значимите, според законодателя, положения в цялата държава и обществото, включително и основните права и свободи на гражданите. На базата на Конституцията се изгражда и правната уредба на отделните институти на правото.
Прието е, че на законоустановените и гарантирани права и основни свободи на гражданите кореспондират задължения от страна на останалите правни субекти. В зависимост от това дали става въпрос за абсолютни права или не, кръгът на правно задължените лица е различен, като при първите задължението за спазването им е вменено на всички правни субекти.
С оглед на тези доводи, съдът е обосновал, че когато са нарушени или застрашени правата и законните му интереси, всеки гражданин има право на защита. Такава защита въплътяват разпоредбите на чл. 45 ЗЗД и чл. 49 ЗЗД. Законовият текст на чл. 45 ЗЗД гласи: „Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму”, този на чл. 49 ЗЗД гласи: „Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа“.
От правна страна съдът е приел за безспорно по делото, че вредите се претендират на основание статия, изготвена по възлагане от страна на дружеството – собственик на електронната медиа, поради което правното основание на иска е чл. 49 ЗЗД, във връзка с чл. 45 ЗЗД. Прието е, че по дефиниция, за да е налице деликт, следва да са осъществени кумулативно няколко законови условия, като липсата само на едно от тях води до извод за неосъществен фактически състав и съответно – до липса на деликт. Трябва да е налице деяние, било то действие или бездействие, вреда, противоправност на деянието и причинно – следствена връзка между него и противоправния резултат. Вината се презюмира (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), без значение на формата й – дали е налице пряк, евентуален умисъл или небрежност, може да се отрази на размера на дължимото обезщетение, в случай, че се докаже наличието на останалите, изброени по – горе предпоставки за реализиране на отговорност.
Съдът е приел, че в конкретния случай се твърди извършване на действие, осъществено от ответника, изразяващо се в публикуване на статия, носеща, според ищеца, обидно, опозоряващо и оклеветяващо го заглавие.
Прието е, че на първо място следва да се извърши преценка на обстоятелствата и да се направи заключение дали се касае за твърдение на неверни факти и излагане на обидни квалификации, засягащи доброто име, честта, достойнството и репутацията на Н..
За да прецени това, съдът подробно се е запознал с установената съдебна практика и по – конкретно практиката на ЕСПЧ, съобразил е изложените в исковата молба доводи и въведените с отговора срещу нея възражения и е приел, че за да се възприеме, че е накърнено доброто име, честта и достойнството на едно лице в резултат от публикация в публичното медийно пространство на обидни, опозоряващи го и клеветнически материали, следва на първо място това лице да е посочено поименно или поне по такъв начин, че да е безспорно за широк кръг от читатели, запознали се с материала, за кого се отнася. Статията следва да има съдържание, което индивидуализира, идентифицира и посочва лицето и не оставя съмнение за личността. В тази връзка съдът е взел предвид решението на ЕСПЧ по дело Д. и К. срещу Русия, жалба № 25968/02, 31.07.2007 г., в което изрично е посочено, че е от особена важност лицето, срещу което е насочена публикацията, да бъде конкретно упоменато.
Прието е за безспорно, че ищецът не е пряко упоменат, не е отбелязано името му и няма никаква конкретност по отношение на лицата, наречени „биячите от „Джубокс““. Цитирани са само инициали на лица, възраст, брой образувани преписки и брой постановени присъди, но за широкия кръг читатели не може да стане ясно за кого се отнася публикацията. Изброяването на хора посредством началните букви на имената им, извършено със спорната статия, е неопределено, неясно и неточно, поради което липсва конкретност.
С оглед на тези мотиви, съдът е приел, че за да бъде ангажирана отговорността на въззивното дружество, следва да се установи публикуване на обидни и опозоряващи твърдения за ищеца, уронващи престижа, положението в обществото, реномето му и засягащи честта и достойнството му. В случая това не е доказано по безспорен и достатъчно убедителен начин, съответно не е установено извършване на деликт от страна на въззивното дружество.
При тези съображения съдът е направил решаващия извод за неоснователност на исковата претенция.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия въпрос от изложението. Така формулиран, въпросът не е разрешен в обжалваното въззивно решение и не е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т. 1 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че поставеният въпрос от жалбоподателя не е правен, тъй като е формулиран общо и хипотетично – т. е. въз основа на факти, които не са приети за установени от въззивния съд (съдът не е приел, че конституционното право по чл. 39, ал. 1 КРБ и свободата на мнение могат да се използват за увреждане доброто име на другиго, в който смисъл са оплакванията на жалбоподателя), и поради това не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По втория правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В подкрепа на доводите за наличие на соченото основание за допускане на касационно обжалване е цитирано решение № 62/06.03.2012 г. по гр. дело № 1376/2011 г. на ВКС, ІV г. о., постановено по чл. 290 ГПК. С това решение е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по материалноправния въпрос: подлежат ли оценъчните съждения на проверка относно тяхната истинност и ако тези съждения почиват на верни факти, дали изразяването им е противоправно. Прието е, че когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл. 39, ал. 1 КРБ и свободата на мнение не е използвана, за да се увреди доброто име на другиго, твърдения и оценки чрез печатно произведение могат да се разпространяват свободно. Не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Свободата на изразяване на мнение е изключена в случаите, визирани в чл. 39, ал. 2 КРБ (съставът на ВКС се е позовал на решение на ВКС, І г. о. по гр. дело № 5059/2008 г.), но във всеки друг случай издателите на печатни произведения могат да разпространяват правомерно свои или чужди оценъчни съждения. Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността (т. е. ако не осъществяват състав на престъплението обида). Оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност – те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. За вярност могат да бъдат проверявани фактическите твърдения, разпространени с печатно произведение. Ако те са верни, издателят не носи отговорност, дори да позорят адресата на публикацията, а ако не са верни, издателят носи отговорност, доколкото засягат неблагоприятно адресата и доколкото издателят не е положил дължимата грижа преди отпечатването им да провери достоверността на разпространената информация.
С другото посочено и приложено от жалбоподателя решение № 85/23.03.2012 г. по гр. дело № 1486/2011 г. на ВКС, ІV г. о. е допуснато касационно обжалване по материалноправните въпроси: длъжен ли е съдът в решение по спор за причинени от журналист вреди да посочи в какво се изразява противоправното поведение, за разликата между факт и мнение и др. По тези въпроси е прието, че при спор за причинени вреди от изнесена от журналист информация съдът е длъжен да изиска от ищеца да посочи от кои конкретно изрази и действия на журналиста е засегнат. Съответно в мотивите към акта си, с който разрешава спора по същество, съдът е длъжен да посочи кои от тях представляват твърдения за факти и кои – оценка на фактите. И в това решение, подобно на цитираното по – горе решение № 62/06.03.2012 г. по гр. дело № 1376/2011 г. на ВКС, ІV г. о., съдът е приел, че на проверка за истинност подлежат фактическите твърдения. Оценките (мненията) не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност. Те могат да ангажират отговорността на журналиста, само ако представляват обида. В мотивите съдът е длъжен да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия от журналиста, да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква – оценка, съответно дали фактите са неверни и позорни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 КРБ. Той трябва да посочи конкретно кои действия ангажират отговорността на деликвента и кои са правомерно извършени.
Цитираното решение № 86/29.01.2010 г. по гр. дело № 92/2009 г. на ВКС, ІІ г. о. не е представено от жалбоподателя, поради което съдът не го обсъжда.
Правният въпрос не е разрешен в противоречие с посочената практика на ВКС. В настоящия случай решаващите правни изводи на въззивния съд са основани на преценка на всички относими към спора доказателства и на конкретно установените по делото факти и обстоятелства, и поради това са направени и различни правни изводи. Според цитираната съдебна практика фактическите твърдения, разпространени чрез медиите, подлежат на доказване за истинност, докато оценъчните съждения са мнения и коментари и не могат да се доказват, но следва да се преценява дали е налице достатъчно фактическо основание в тяхна подкрепа. Необходимостта да се докаже степента на връзка между оценъчното съждение и подкрепящите го факти е различна в зависимост от конкретните обстоятелства по делото. В случая въззивният съд не е ангажирал отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД въз основа на оценъчни съждения и не е извършвал проверка за верността (истинността) на оценъчни съждения. Приел е, че не е установено в резултат на процесната публикация за ищеца П. Н. да са настъпили вреди, в какъвто смисъл са изложените от него оплаквания, с оглед решаващия правен извод, че за да се възприеме, че е накърнено доброто име, честта и достойнството на едно лице в резултат от публикация в публичното медийно пространство на обидни, опозоряващи го и клеветнически материали, следва на първо място това лице да е посочено поименно или поне по такъв начин, че да е безспорно за широк кръг от читатели, запознали се с материала, за кого се отнася. В конкретния случай ищецът не е пряко упоменат, не е отбелязано името му и няма никаква конкретност по отношение на лицата, наречени „биячите от „Джубокс““. Изброяването на хора посредством началните букви на имената им, извършено със спорната статия, е неопределено, неясно и неточно, поради което съдът е приел, че не е установено извършването на деликт, съответно противоправно поведение от страна на ответното дружество, за да бъде ангажирана деликтната му отговорност по чл. 49 ЗЗД, във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Поради тези решаващи изводи окръжният съд не е подложил на проверка за истинност изложените в публикацията фактически твърдения, не е разграничил каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква – оценка, дали фактите са неверни и позорни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 КРБ, съответно дали дадената в изявлението оценка представлява обида, с което не се е отклонил от цитираната практика на ВКС по въпроса подлежат ли оценъчните съждения на проверка относно тяхната истинност и ако тези съждения почиват на верни факти, дали изразяването им е противоправно, както и по въпроса за разликата между факт и мнение. С оглед на посоченото съдът преценява, че не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този правен въпрос.
По посочения трети правен въпрос в изложението не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С цитираното решение № 263/15.02.2013 г. по гр. дело № 1740/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о. е разрешен правният въпрос: при обективно съединени искове, когато се претендира поотделно обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на отделни поредни публикации, през незначителни интервали от време, следва ли и как следва да се определи размерът на обезщетението, ако се установи, че такива вреди са настъпили. Това решение е неотносимо, тъй като със същото е дадено разрешение на правен въпрос, различен от поставения. Поради това, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения от ищеца правен въпрос дали е налице обида или клевета в настоящия случай, поради липса на обосноваване на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не следва де се допуска касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по четвъртия правен въпрос. Жалбоподателят е цитирал решение № 439/20.01.2016 г. по гр. д. № 2773/2015 г. на ВКС, ІV г. о., в което е разрешен материалноправният въпрос: налице ли е противоправно деяние, когато името на лицето, към което са отправени обидните и клеветнически изявления, не е посочено конкретно в тях, но то е индивидуализирано в телевизионното предаване по друг начин, който не оставя съмнение, че репликите са насочени конкретно към него. Този въпрос е различен от формулирания от жалбоподателя. Въззивният съд не е приел за установено по делото, че ищецът, който претендира да е засегнатото с публикацията лице, е индивидуализиран в телевизионно предаване или по друг начин, който не оставя съмнение, че репликите са насочени конкретно към него, за да може да се обоснове твърдяното от жалбоподателя противоречие с приложената практика на ВКС. Освен това съдът е обсъдил елементите на деликтната отговорност в спецификата на отговорността за вреди от негативна публикация в печатно издание, както и стълкновението между конституционно гарантираните права на гражданите. С оглед на това не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този правен въпрос.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за очевидна неправилност на въззивното решение.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото определението „очевидно“ съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
В случая въззивното решение по предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по петия въпрос от изложението. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т. 4 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Поставеният въпрос касае принципното разбиране за признаците на обидата и клеветата като увреждащи деяния и възможността за разпространяването им чрез печатно произведение, вкл. чрез посочване инициалите на засегнатото лице, по който въпрос не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува последователна и трайна съдебна практика по чл. 290 ГПК, която не следва да с