О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 447
гр. София 19.04.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 13 март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4564 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца И. Й. А. срещу решение № 1681/02.08.2016 г. по гр.дело № 2447/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено като недопустимо решението на Софийски градски съд от 06.01.2016 г. по гр.дело № 11432/2014 г. в частта, с която искът на И. Й. А. предявен срещу [фирма] е отхвърлен за разликата от 30 000 лв. до 40 000 лв. и е прекратено производството в тази част и е потвърдено решението на Софийски градски съд от 06.01.2016 г. по гр.дело № 11432/2014 г. в останалата обжалвана част, с която е отхвърлен като неоснователен искът с правно основание чл.79,ал.1, вр.чл.286 и чл.280 ЗЗД, предявен от И. Й. А. против [фирма] за заплащане на сумата от 30000 лв., представляваща неплатено възнаграждение, дължимо по договор за правна защита и съдействие от 31.07.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.07.2014 г. до окончателното изплащане и в частта на присъдените разноски. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението е формулиран правният въпрос: длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да изложи собствени фактически и правни изводи по същество на спора, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 134/30.12.2013 г. по т.дело № 34/2013 г. на ВКС, II т.о., постановено по чл.290 ГПК. Цитирани са и други решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма], чрез адв.А. Х. в писмен отговор е изразил становище за липса на соченото основание за допускане на касационно обжалване по поставения правен въпрос в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
От фактическа страна е прието за безспорно по делото, че в периода януари-декември 2009 г. между страните – ищецът адв. И. А. и ответника [фирма] [населено място] са съществували договорни отношения за предоставяне на юридически услуги. Въз основа на приложените договори за правна помощ и пълномощни е прието за установено, че ищецът – в качеството на адвокат, е бил упълномощаван от изпълнителния директор на [фирма] за процесуално представителство на дружеството по различни дела.
Посочил е, че според приложеното ксерокс-копие от договора, сключен на 31.07.2009 г. е отразено като основание и предмет на договора се чете текст: „Да се допусне по пр.№ ЛК-04/3019-08-189/13.06.2006 г. на ДНСК бъде постановен административен акт и предсроч…отнет и прекратен лиценз № ЛК 0002…” при договорено възнаграждение 42 000 лева, платимо в 6-месечен срок или до 31.01.2010 г., като е отбелязано, че е внесена сума 2 000 лева. Според представения впоследствие оригинал на същия договор, съдържащ се в адвокатски кочан, подписан от инж. С. Ю. в качеството му на представител на [фирма] и адв. А., съдържащ пълния текст, предметът за оказване на правна защита и съдействие е описан като: „Да не се допусне по пр.№ ЛК-04/3019-08-189/13.06.2006 г. на ДНСК да бъде постановен административен акт и предсрочно отнет и прекратен лиценз № ЛК 000270/25.11.2004 г. на МРРБ.”
Прието е, че на 13.05.2013 г. на служител на дружеството-ответник по иска е била връчена покана, изходяща от ищеца И. А., с която е поискано заплащането на остатъка от 40 000 лева по договора за поръчка от 31.07.2009 г., като представеният по делото екземпляр от поканата не е подписан от ищеца.
Прието е за установено от приложеното към исковата молба копие от лиценз № ЛК 000270/25.11.2004 г., издаден на осн. чл.166, ал.2 от ЗУТ от МРРБ, че [фирма] е лицензирано да извършва оценяване на съответствието на инвестиционните проекти и/или упражнява строителен надзор. Съдът е посочил, че независимо от констатираната разлика в номера на лиценза, описан в исковата молба, в договора за правна защита и съдействие и в самия лиценз, страните не спорят, че се отнася за един и същи лиценз, че същият е издаден на 25.11.2004 г. и посоченият в него срок на валидност е 25.11.2009 г.
Съдът е приел за установено от представените по делото писмени доказателства, че с писмо от 21.07.2006 г. министърът на Р. е уведомил [фирма], че по предложение на началника на ДНСК в МРРБ е инициирана процедура по прекратяване на лиценз № ЛК 000270/25.11.2004 г. С писмо от 09.05.2007 г. зам. началник на ДНСК е уведомил изпълнителния директор на ответното дружество С. Ю., че междуведомствената комисия отлага разглеждането на постъпилото заявление от 23.02.2007 г. до приключване на процедурата за прекратяване на лиценза преди изтичането на срока, за който е издаден.
Прието е, че на 22.04.2009 г. изп. директор на дружеството ответник е подал заявление до МРРБ, с което е поискал да бъде удължен лицензът за оценяване на съответствието на инвестиционните проекти и упражняване на строителен надзор № ЛК – 000270/25.11.2004 г. и да бъде отразена настъпилата промяна в Съвета на директорите.
На 25.06.2009 г. инж. С. Ю. подал заявление до председателя на междуведомствената комисия за лицензиране на консултанти, с което е поискал да бъде прекратено действието на лиценза с № ЛК 000270/25.11.2004 г. – по собствено желание. На 30.06.2009 г. е издадена заповед от министъра на Р., с която е прекратен лицензът на [фирма].
Съдът е приел, че е издаден нов лиценз с № ЛК-00689/01.07.2009 г. със срок на валидност до 01.07.2014 г. Посочил е, че в писмо на МРРБ с изх. № 70-00-227825.02.2015 г., подписано от главния секретар на министерството е отразено, че „в периода от 31.07.2009 г. до 31.12.2009 г., за който се изисква информация в писмото, няма информация за извършвани действия от [фирма] чрез адвокат И. А.”.
Прието е, че ищецът е приложил две прокурорски постановления – постановление за отказ за образуване на наказателно производство по пр. преписка № 486/2012 г. на СРП и постановление за отказ за образуване на наказателно производство по пр. преписка № 26290/2013 г., с които прокуратурата е отказала да образува досъдебно производство по сигнали на И. А. с мотиви, че се касае за граждански правоотншения между дружеството и А.. Прието е, че в първото от посочените постановления е цитиран С. Ю., който е бил разпитан като свидетел в досъдебното производство и е цитирано признание на последния, че по част от сключените договори с адв. А. плащането е останало дължимо.
От правна страна е прието, че първоинстанционното решение не е нищожно, тъй като е постановено от законен съдебен състав, който се е произнесъл в рамките на своята компетентност. Прието е, че решението не е изцяло недопустимо, тъй като с него Софийски градски съд се е произнесъл по иска, с който е сезиран, при спазване на правилата на родовата и местната подсъдност. Според въззивния съд решението е недопустимо само в частта, с която съдът се е произнесъл по основателността на иск, предявен в размер на 40 000 лева, като не е съобразил, че по молба на ищеца искът е бил намален на 30 000 лева. Формирал е извод, че в тази част – в отхвърлената част на иска за разликата от 30 000 лв. до 40 000 лв. решението следва да бъде обезсилено. Прието е, че в останалата част решението е допустимо.
Съдът е приел, че ищецът претендира заплащане на възнаграждение по договор за правна защита и съдействие, сключен на 29.07.2009 г. Прието е, че в договора конкретната правна защита и съдействие, за които е бил упълномощен ищецът е формулирана като отрицателни действия на повереника „да не допусне” издаването на определен административен акт”. Според въззивния съд издаването на определен административен акт не зависи от волята на повереника, а от волята на компетентния административен орган. С оглед на това е формирал извод, че не би могло да се приеме, че такъв предмет на договора за правна защита и съдействие „да не допусне” правни действия на други лица е възможен.
Изложени са и съображения, и в хипотеза на изтълкувана воля на страните по този договор в смисъл, че адв. А. се е задължил да предприеме всички необходими правни действия с цел, да не се допусне предсрочното прекратяване на лиценза на дружеството от страна на административния орган. Прието е, че и в този случай процесният договор отново е с невъзможен предмет. Според съда би могло да се приеме, че поръчката има възможен предмет, ако към посочената дата на сключването му процедурата по прекратяване на лиценза е още висяща. Приел е, че към 29.07.2009 г. не само действието на лиценз под № ЛК 000270/25.11.2004 г. е било прекратено, но е бил издаден и нов лиценз. Изведен е извод, че е налице първоначално състояние на фактическа или правна невъзможност да се изпълни такъв договор, съществуваща към момента на неговото сключване, поради което договорът е нищожен поради невъзможен предмет, на осн. чл.26, ал.2, пр. 1 от ЗЗД.
Прието е, че цитираното признание пред органите на досъдебното производство, изходящо от бившия изпълнителен директор на ответното дружество инж. Ю., че на адв. А. се дължат неизплатени адвокатски възнаграждения не могат да обосноват извод, че по конкретния нищожен договор също се дължи възнаграждение. Не е възприето становището на ищеца, че прокурорските актове притежават материално-правна доказателствена сила, тъй като са постановени от представител на съдебната власт, без да са оборени. Позовал се е на разпоредбите на чл.300 от ГПК, според които за гражданския съд е задължителна само влязла в сила присъда само относно последиците от престъпното деяние, за което е постановена присъдата.
При тези съображения въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд, че претенцията за заплащане на адвокатско възнаграждение, уговорено по нищожен договор е неоснователна и е потвърдил първоинстанционното решение в допустимата част.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения правен въпрос в изложението.
С решение № 134/30.12.2013 г. по т.дело № 34/2013 г. на ВКС, II т.о., постановено по чл.290 ГПК е разрешен правния въпрос: задължен ли е при постановяване на решението си въззивният съд да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Прието е, че задължителни указания във връзка с правомощията на въззивната инстанция и съдържанието на мотивите към нейното решение са дадени в ТР № 1/04.01.2001 год. на ОСГК на ВКС – т.19, в което е даден отговор на процесуалия въпрос относно решаващата дейност на въззивния съд като втора инстанция и задължението му да даде свое собствено разрешение по предмета на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, които да изрази писмено в мотивите към решението си. Според съдебния състав тези указания не са изгубили значението си след влизане в сила на действащия ГПК от 2007 год. Прието е, че предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност при потвърждаване на решението въззивният съд да препрати към мотивите на първоинстанционния съд не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, че разпоредбата на чл.272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство – чл.269 ГПК. В същата насока е разрешението на правния въпрос в цитираните от жалбоподателя решения: решение № 157/08.11.2011 г. по т.дело № 823/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 344/21.09.2012 г., по гр.дело № 862/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 127/05.04.2011 г. по гр.дело № 1321/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр.дело № 1163/2010 г. на ВКС, IV г.о., всички постановени по чл.290 ГПК. Съдът не обсъжда цитираното решение № 194/18.06.2013 г. по гр.дело № 1100/2012 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК, тъй като със същото не е разрешен поставения правен въпрос.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. С обжалваното решение съдът е обсъдил събраните по делото доказателства, доводите на страните и е изложил свои фактически и правни изводи по съществото на спора. Съобразени са и въведените с въззивната жалба предели на въззивното производство. С оглед на това не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационната жалба [фирма] [населено място] следва да се присъди сумата 1 000 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1681/02.08.2016 г., постановено по гр.дело № 2447/2016 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 12563/01.09.2016 г., подадена от ищеца адвокат И. Й. А., [населено място], [улица]/А 21.
Осъжда И. Й. А., [населено място], [улица]/А 21 да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление, [населено място], район „О. к.”, [улица], ет.10, сумата 1000 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: