О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 350
гр. София 10.07.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд – четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 06 юли през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
ч. гр.дело № 2103 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по подадена касационна частна жалба от ищцата С. Г. Д., чрез адв. А. Г. срещу определение № 28680/05.12.2016 г.,постановено по ч.гр.дело № 12708/2016 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната жалба, подадена от С. Г. Д., чрез адв.А. Г. срещу определение от 21.07.2016 г. по гр.дело № 44986/2015 г. на Софийски районен съд , с което е върната искова молба вх. № 14248/29.07.2015 г., депозирана от С. Г. Д. против [фирма] и [фирма] и е прекратено първоинстанционното производство. Поддържаните основания за неправилност на определението са нарушение на материалния и процесуален закон, и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване на въззивното определение на Софийски градски съд, съответно да се отмени същото и се постанови друго, с което делото да се върне на Софийски районен съд за продължаване на процесуалните действия по предявения иск от жалбоподателката.
В изложението към частната жалба, обозначено като допълнение към частната касационна жалба от 20.03.2017 г. са поставени въпросите както следва: 1. Според жалбоподателката приложното поле на подадената касационна жалба е на основание чл.280,ал.1, т.1 и т.3 ГПК, че постановеното определение на Софийски градски съд е в противоречие с практиката на ВКС, с оглед на което е приложено т.решение № 4/2013 г. по т.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. 2. Сочи, че точното и мотивирано изложение на касационното обжалване е свързано с факта, че първоинстанционния съдия не е спазил закона, а въззивната инстанция е потвърдила това му решение. Поддържа, че на двете съдебни инстанции е указано, че С. Д. е била поръчител по отпуснатия банков кредит и поръчителството е прекратено на основание чл.147 ЗЗД, че същата не е уведомена от кредитора за предсрочната изискуемост на кредита и за извършената цесия. Поддържа също, че от приложените по делото документи тези факти и обстоятелства са й станали известни едва с образуване на изпълнително дело срещу нея, че е указано на двете съдебни инстанции, че поръчителството на С. Д. е било прекратено на основание чл.147 ЗЗД. Според жалбоподателката съгласно приложената заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК кредита е обявен за предсрочно изискуем на 30.01.2010 г., от която дата е изчислена от кредитора санкционираща лихва, че изпълнителният лист е издаден на 08.02.2012 г. след близо две години. Сочи, че по този начин кредитора не е спазил шестмесечния срок за предявяване на исковата си претенция към длъжника и поръчителството на ищцата С. Д. е прекратено на основание чл.147 ЗЗД, че по този начин приложената по делото Заповед за изпълнение на парично задължение е било постановена в нарушение на установената практика на ВКС. Поддържа, че това не е изследвано от съда и същият се е произнесъл по обстоятелства, изхождащи от незаконосъобразен акт, че не е изследвано дали са били налице основанията за издаване на заповедта за незабавно изпълнение по чл.417,т.2 ГПК срещу поръчителя, ако от документите към заявлението към датата на подаването му е изтекъл срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД, че този срок е краен и преклузивен, че това обстоятелство е указано и на двете съдебни инстанции. Според жалбоподателката преклузивните срокове, за разлика от давностните се прилагат от съда служебно, че в този смисъл изтичането на посочения срок към датата на подаване на заявлението е абсолютно основание за отхвърляне на същото, доколкото по силата на чл.7,ал.1 ГПК съдът има служебното задължение да следи за допустимостта на извършваните от страните процесуални действия. Сочи, че това означава, че не са били налице основанията за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК срещу поръчителя С. Д., поради факта, че към датата на подаването му е изтекъл срокът по чл.147,ал.1 ЗЗД. 3.Жалбоподателката сочи, че следващото мотивирано изложение на касационното обжалване е свързано с факта, че кредитор и заявител в заповедното производство е [фирма], че изпълнителният лист е издаден в полза на Банката, че се явява нов кредитор [фирма], че това дружество е образувало изпълнителното производство пред ЧСИ срещу жалбоподателката. Поддържа също, че в поканата за доброволно изпълнение е цитиран договор за цесия от 02.04.2014 г., че търговското дружество не е легитимирано да води производството пред ЧСИ, тъй като жалбоподателката не е била уведомена за извършената цесия по никакъв начин и способ. Сочи, че за да може прехвърлянето на вземането да произведе действие срещу нея следва да бъдат представени доказателства, че тя е получила съобщение за цесията от цедента/предишния кредитор/ по арг. на чл.99, ал.4 ЗЗД, че правнорелевантно за действието на цесията е единствено съобщението, извършено от стария кредитор, но не и съобщението, извършено от цесионера, каквато е и постоянната практика на ВКС по този въпрос. Цитирано е т.решение № 142-7/11.11.1954 г. на ОСГК на ВС, решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, определения на състави на ВКС, решения на Окръжен съд [населено място].
Ответникът по частната жалба [фирма], чрез юрисконсулт А. П. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на частната жалба по същество.
Ответникът по частната жалба [фирма], чрез юрисконсулт К. С. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, съответно за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателката съобразно правомощията си по чл. 278, ал.1 и сл. от ГПК приема следното:
Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК от надлежна страна срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното определение Софийски градски съд като въззивна инстанция е оставил без уважение частната жалба, подадена от С. Д., чрез адв.А. Г. срещу определение от 21.07.2016 г. по гр.дело № 44986/2015 г. на Софийски районен съд, с което е върната искова молба вх. № 14248//29.07.2015 г., подадена от С. Д. против [фирма] и [фирма] и е прекратено производството по делото.
Въззивният съд е приел, че пред Софийски районен съд жалбоподателката е подала искова молба с искане да бъде признато за установено спрямо ответниците, че ищецът не дължи сумата в размер на 11 048.72 лв., за която е издаден изпълнителен лист от 08.02.2012 г. по ч.гр.дело № 3765/2012 г. Прието е, че твърденията в исковата молба са, че на 14.04.2007 г. е сключен договор за банков кредит по силата на който ищцата С. Д. се задължила да поръчителства на кредитополучателя Л. Г., че на 30.11.2009 г. е подписано допълнително споразумение, че на 30.01.2010 г. кредитът е обявен за предсрочно изискуем, а на 08.02.2012 г. е образувано заповедно производство и в полза на банката е издаден изпълнителен лист, за което обстоятелство разбрала от получена на 20.07.2015 г. покана за доброволно изпълнение. Прието е, че са изложени твърдения, че за извършената цесия между ответниците [фирма] и [фирма] жалбоподателката не е уведомена от цедента или от цесионера, че след като не е налице надлежно уведомяване за извършеното прехвърляне на вземане от предходния кредитор, то спрямо ответника цесията не е породила действие. Прието е, че според твърденията в исковата молба след като жалбоподателката не е уведомена надлежно за сключения договор за цесия и 6-месечният срок по чл.147 ЗЗД е бил изтекъл към датата на издаване на изпълнителния лист вземането по изпълнителния лист е неоснователно.
Въззивният съд е приел, че с първоинстанционното определение е приета правна квалификация на предявения иск по чл.439,ал.1 ГПК, че е правилен крайния извод за недопустимост на предявения иск.
Прието е, че при подадено възражение по чл.414 ГПК от длъжника и прието от заповедния съд оспорването на вземанията, поради погасяване на поръчителството, следва да бъде направено в установителното производство, образувано по предявен от кредитора установителен иск по чл.422 ГПК, а не чрез отрицателен установителен иск, предявен от длъжника – в случая поръчител по реда на чл.124,ал.1 ГПК, тъй като от предявяване на такъв иск последният няма правен интерес.
Съдът е приел, че в разпоредбите на чл.424 ГПК са предвидени изисквания за надлежно упражняване на правото на иск за оспорване на вземането по издадена заповед за изпълнение на парично задължение, че посочените разпоредби са специални и изключват общото правило на чл.124 ГПК. С оглед на това и като е взел предвид твърденията в исковата молба въззивният съд е приел, че неправилно в първоинстанционното определение е дадена квалификация на предявения иск по чл.439 ГПК.
Прието е, че когато заповедта е влязла в сила, поради това, че длъжникът не е подал възражение срещу нея в срока по чл.414 ГПК или е оттеглил същото тя може да бъде оспорена само по реда на чл.424 ГПК – чрез предявяване на отрицателен установителен иск за недължимост на вземанията по заповедта. Според въззивния съд закона допуска предявяването на такъв иск ако се основава на новооткрити обстоятелства или на нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се снабди в същия срок. Посочил е, че в случая тези условия не са налице.
Съдът е приел, че в исковата молба жалбоподателката – ищца е обосновала доводи за недължимост на признатите на [фирма] в заповедното производство вземания, като се позовава на погасено поръчителство на основание чл.147 ГПК. Прието е, че тези доводи не са такива за наличието на новооткрити обстоятелства или на нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражение или с които не е могъл да се снабди в същия срок. Посочил е, че те не представляват факти от обективната действителност, които имат отношение към съществуването, изискуемостта или изпълняемостта на процесните вземания и не отговарят на условието по чл.424,ал.1 ГПК, а именно да не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражение по чл.414 ГПК.
Според въззивния съд изтичането на определен период от време, какъвто представлява давностният срок не може да бъде неизвестен на длъжника факт и не може да бъде квалифициран като обстоятелство, което не е могло да му стане известно до изтичане на срока за подаване на възражение по чл.414 ГПК. Прието е, че не е налице и втората хипотеза за допустимост на иска по чл.424 ГПК – искът да е основан на нови писмени доказателства от съществено значение за делото, с които длъжникът не е могъл да се снабди в срока за подаване на възражение по чл.414 ГПК – такива, с които е направил всичко възможно да се снабди до изтичане на срока за възражение, но не е успял по независещи от него причини. Приел е, че в случая ищцата-жалбоподател не се позовава на наличието на такива доказателства.
При тези съображения и като е взел предвид твърденията в исковата молба въззивният съд е формирал извод за недопустимост на предявения отрицателен установителен иск, поради липса на предвидените в чл.424,ал.1 ГПК процесуални предпоставки за допустимост. Формиран е извод, че производството по делото следва да се прекрати и е потвърдил първоинстанционното определение.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателката С. Д. за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1, 2 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението, тъй като същите не са правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, а касаят правилността на обжалваното определение. Съгласно тълкуването, дадено в т.1-ва от т.решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното определение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284,ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Според посочената практика на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното определение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК К. съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното определение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната частна жалба. Всеки от въпросите, поставен от жалбоподателката С. Д. е такъв по правилността на обжалваното определение и е касационно основание за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Всеки от тези въпроси подлежи на преценка ако се допусне касационно обжалване. Поради това че поставените въпроси от жалбоподателката не са правни, а налагат преценка на събраните по делото доказателства – т.е. същите са по правилността на обжалваното определение само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1, 2 и т.3 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, 2 и т.3 ГПК на определението на Софийски градски съд по поставените въпроси от жалбоподателката С. Д..
С оглед изхода на спора в полза на всеки от ответниците по частната жалба следва да се присъдят разноски по делото по 50 лв. юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл.78,ал.8 ГПК ,вр.чл.37 от Закона за правната помощ, вр.чл. 25,ал.2 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на определение № 28680/05.12.2016 г., постановено по ч.гр.дело № 12708/2016 г. на Софийски градски съд, по касационна частна жалба вх. № 166532/23.12.2016 г., подадена от С. Г. Д., [населено място],[жк], чрез адв. А. Г..
Осъжда С. Г. Д. ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк] да заплати на [фирма] ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление, [населено място], [улица], ет.5, ап.14 сумата 50 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Осъжда С. Г. Д. ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] сумата 50 лв. разноски по делото за настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: