О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1076
гр. София 10.09.2014 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 21 юли през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 2373 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца И. К. Б., чрез адв.П.К. срещу решение № 2244/04.12.2013 г. по гр.дело № 2890/2013 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение от 16.04.2013 г. по гр.дело № 501/2012 г. на Благоевградския окръжен съд в уважената част на предявения иск от жалбоподателя с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ над сумата 12000 лв. до 20000 лв. срещу Прокуратура на РБългария, заедно със законната лихва, считано от 29.06.2010 г., както и в частта за разноските за разликата над сумата от 500 лв. до 1200 лв. и вместо отменената част предявеният иск с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ е отхвърлен над сумата 12000 лв. до 20 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 29.06.2010 г. до изплащането и в частта на въззивното решение на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решението на Благоевградския окръжен съд в отхвърлената част на иска с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ до сумата 50 000 лв.обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 29.06.2010 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните от жалбоподателя-ищец основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението са формулирани правните въпроси: 1. относно определяне обезщетението за неимуществени вреди глобално по справедливост – чл.52 ЗЗД, като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, че следва да се вземе предвид тежестта на извършените деяния, причинната връзка между незаконосъобразността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен във връзка с причинените болки и страдания, както и решението, с което съдът се е произнесъл по иск с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ и с което не е отчетен броя на повдигнатите обвинение нарушен ли е принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, решени в противоречие с практиката на ВКС – т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и решение № 130/13.04.2011 г. по гр.дело № 951/2010 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК, 2. неотчитане на правно релевантни обстоятелства/преживяните от жалбоподателя болки и страдания на границата с Република Г./ води ли до неправилно приложение на критерия на чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по иск с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 232/25.07.2011 г. по гр.дело № 1381/2010 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК, 3. налице ли е нарушение на съществени процесуални правила в случай, че въззивният съд превратно интерпретира данните по делото, поради некредитиране на свидетелски показания, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 4. налице ли е немотивирано решение, с което съдът бланкетно е изброил кои релевантни обстоятелства е взел предвид при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, без да обсъди причинно следствената връзка с повдигнатото обвинение, който въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Срещу постановеното решение № 2244/04.12.2013 г. по гр.дело № 2890/2013 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 16.04.2013 г. по гр.дело № 501/2012 г. на Благоевградския окръжен съд в уважената част на предявения иск от жалбоподателя с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ до сумата 12000 лв., заедно със законната лихва, считано от 29.06.2010 г. до изплащането касационна жалба е подадена от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура [населено място] С.. Поддържаните основания за неправилност на решението в обжалваната част по чл.281,т.3 ГПК са – нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението са поставени правните въпроси: 1. за определяне на обезщетението за претърпяни неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВС – т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., 2. за наличието на пряка причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, 3. за задължението на въззивния съд да изложи свои мотиви за наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, 4. материално правен въпрос свързан с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, решаван противоречиво от съдилищата, че в отделните съдилища в страната има различия в тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, което е довело в практиката до различно решаване на еднородни случаи. Цитирани са решения на състави на ВКС.
Ищецът И. К. Б., чрез адв. П.К. в писмен отговор е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба на Прокуратура на РБългария.
Прокуратура на РБългария не е изразила становище по касационната жалба на ищеца.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от касационните жалби е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ/в редакцията на текста до изменението с Д.в.бр.98/2012 г./ и чл.86 ЗЗД.
Прието е за установено, че срещу ищеца И. Б. е образувано наказателно производство, като с постановление от 18.ХІІ.1998 г. , от 10.V.2000 г., от 6.Х.2000 г. и от 20.VІ.2006 г. на следовател от ССлС за привличане на обвиняем по сл. дело № 401/1999 г. на ССлС му е предявено обвинение с последното постановление, с което са коригирани предходните за извършено престъпление по чл. 196, вр. с чл. 195, ал.1, т.3, пр.1, т.4, пр.1, 2 , т.5, вр. с чл. 194, ал.1 НК, чл. 26, ал.1 и чл. 346, ал.2, т.1, пр.1,2, т.3, вр. с чл. 195, ал.1,т.3, пр.1, т.4, пр.2, т.5, вр. с чл. 346 НК, за това, че за времето от 17.Х.1998 г. в [населено място], в условия на продължавано престъпление, след предварителен сговор с И. Ц. и с други неустановени лица, чрез разрушаване на прегради здраво направени за защита на имот, чрез използване на технически средства и чрез използване на МПС е отнел от владението на различни собственици, без тяхно съгласие с намерението незаконно да ги присвои чужди движими вещи на обща стойност 16768164 неденоминирани лв., като деянията не представляват маловажен случай, кражбата е в особено големи размери и представлява особено тежък случай.
Прието е, че обвинителен акт за посоченото престъпление е внесен срещу ищеца на 6.ІV.2001 г. и е образувано нохд № 627/2001 г. на Софийски градски съд. По-късно производството е било прекратено в разпоредително заседание на съда, поради недостатъци в обвинителния акт.
На 26.ІІ.2002 г. Софийска градска прокуратура е внесла отново обвинителен акт срещу ищеца и е образувано нохд № 507/2002 г. по описа на Софийски градски съд, приключило с осъдителна присъда. Осъдителната присъда е отменена с решение от 21.03.2006 г. по в. н.д.о.х. № 1202/2003 г. на Софийски апелативен съд и делото е върнато на прокуратурата за прецизиране на обвинението и за допуснати процесуални нарушения във фазата на досъдебното производство. Прието е, че след извършени допълнителни процесуални действия от разследващите и прокуратурата на 22.ХІ.2007 г. е внесен обвинителен акт и е образувано ндох № 3773/2007 г. на Софийски градски съд за извършено от ищеца престъпление по чл. 196А, вр. с чл. 195, ал.1, т.3, пр.1, т.4, пр.1,2, т.5 ,вр. с чл. 1294, ал.1 НК, вр. с чл. 26, ал.1 НК и по чл. 346, ал.2, т.1,вр. с чл. 195, ал.1, т.3 ,вр. с чл. 346, ал.1 НК. Прието е, че по делото е постановена оправдателна присъда. С решение от 30.12.2008 г. по внохд № 1045/2008 г. Софийски апелативен съд е потвърдил оправдателната присъда на Софийски градски съд. Съдът е приел, че с решение от 13.04.2009 г. по н.дело № 101/2009 г. на ВКС решението на Софийски апелативен съд е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от Софийски апелативен съд в друг състав в стадия на разпоредителното заседание.
С решение от 21.07.2009 г. по внохд № 272/2009 г. на Софийски апелативен съд е потвърдена присъдата на Софийски градски съд от 27.03.2008 г. по нохд № 3773/07 г., с която ищецът е признат за невиновен по предявените обвинения и е оправдан. С решение № 102/29.06.2010 г. по кнохд № 574/2009 г. на ВКС е оставено в сила решението от 21.07.2009 г. по внохд № 272/2009 г. на Софийски апелативен съд.
Съдът е приел за установено, че наказателното производство срещу ищеца И. Б. е продължило дванадесет години, като му е била наложена административна мярка да не напуска пределите на страната. Прието е също, че в случая е налице хипотезата на чл. 2, ал.1, т.2 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца от незаконно обвинение.
Въззивният съд е приел, че съобразно чл. 4 ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, че отговорността на държавата, за действията на правозащитните органи е обективна, безвиновна, че тя отговаря независимо дали са причинени виновно от длъжностното лице, чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинили вреди. Приел е, че в случая вредите са причинени от незаконните действия и актове на Прокуратурата, тъй като срещу ищеца е било образувано досъдебно и съдебно производство за извършени престъпления, като съдебното производство е приключило с оправдателна присъда. Прието е, че повдигнатото и поддържано обвинение за извършени престъпления от ищеца е незаконно, тъй като неговата основателност не е доказана по предвидения в закона ред.
Въззивният съд е приел, че съгласно чл. 4 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконно обвинение, съответно задържане под стража или друга мярка за неотклонение и претърпени вреди. Според съда размерът на неимуществените вреди обаче е индивидуален и е свързан с конкретния случай. Приел е, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост – чл. 52 ЗЗД, че това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица конкретни и обективни съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера.
При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид периода на наказателното производство – досъдебно и съдебно, тежестта на обвинението, възрастта на ищеца, отзвука от проведеното наказателно производство сред близки и познати, факта, че към този момент ищецът е изпитвал негативни емоции, наложената му административна мярка – да не напуска пределите на страната, съответно обществения критерий за справедливост, обстоятелството, че ищецът е осъждан преди това и на 26.11.1997 г. е реабилитиран, както и съдебната практика по този род дела. При тези съображения въззивният съд е направил извода, че определеният размер обезщетение за претърпени неимуществени вреди 20 000 лв. от първоинстанционния съд е завишен. Прието е, че сумата от 12 000 лв. е справедливо обезщетение с оглед трайната съдебна практика по подобни дела. Приел е, че искът за разликата до пълния предявен размер над сумата от 12000 лв. е неоснователен. За да направи извода съдът е съобразил, че показанията на разпитаните свидетели, установяващи претърпените неимуществени вреди не са от преки впечатления, освен съпругата на ищеца. Приет е за неустановен фактът, че ищецът е уволнен от работа по причина, че работодателят му е узнал за воденото срещу него наказателно производство. Въззивният съд е приел, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, последица от много дълго водено наказателно преследване – дванадесет години, като по отношение на последния е била взета само административна мярка – да не напуска пределите на страната, съответно други мерки за неотклонение не са взимани.
При тези съображения съдът е отменил първоинстанционното решение в частта, с която искът е уважен за разликата над сумата от 12000 лв. до сумата от 20000 лв. за претърпените неимуществени вреди и вместо него е отхвърлил предявения иск за разликата от 8000 лв. и в частта за разноските за разликата над сумата от 500 лв. до сумата от 1200 лв. В частта, с която искът е уважен за сумата от 12000 лв. и отхвърлен за разликата над сумата от 20000 лв. до сумата от 50000 лв. първоинстанционното решение е потвърдено.
По правните въпроси на ищеца И. Б.:
Неоснователни са доводите на ищеца за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по правните въпроси в п.1-ви от изложението.
Цитираната практика на ВКС от жалбоподателя – т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС касае хипотеза на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Според тази практика обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост – чл.52 ЗЗД, като се вземат предвид броя на деянията за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден ищецът, съпоставени с тези за които е оправдан. Макар и касаеща по-различна хипотеза по аргумент на по-силното основание тази практика е приложима за разрешението на поставения правен въпрос. Въззивният съд не се е отклонил от това разрешение. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, след обсъждане на събраните по делото доказателства съдът е взел предвид тежестта на всяко от обвиненията, повдигнати и поддържани от ответника срещу ищеца, продължителния период на наказателното производство, съответно е отчел наложената административна мярка – забрана да напуска пределите на страната, периода на действие на същата и неудобството от наложеното ограничение, възрастта на ищеца, негативните изживявания – притесненията от предстоящо осъждане, отзвука на образуваното наказателно производство и предявените обвинения сред близки и познати. При тези съображения съдът е приел, че сумата 12 000 лв. представлява справедливо обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди. С оглед на това съдът намира, че въззивният съд не е разрешил правните въпроси в противоречие с посочената практика на ВКС.
В подкрепа на доводите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по същите правни въпроси жалбоподателят е цитирал решение № 130/13.04.2011 г. по гр.дело № 951/2010 г. на ВКС III г.о., постановено по чл.290 ГПК. Със същото е прието, че справедливостта, като критерии за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, че справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие и тя се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики. Прието е, че принципът справедливост изисква в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице, че с оглед спецификата на фактическия състав на чл.2,т.2 ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата за вреди, като критерий за преценка в съдебната практика е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнато обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. В пълно съответствие с тази практика на ВКС въззивният съд е разрешил поставените правни въпроси. С оглед на това не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по тези правни въпроси.
Не следва да се допусне касационно обжалване по втория въпрос – неотчитането на правно релевантни обстоятелства/преживяните от жалбоподателя болки и страдания на границата с Република Г./ води ли до неправилно приложение на критерия на чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по иск с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ. Така формулиран въпросът не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи по определяне размера на обезщетението за претърпени от ищеца неимуществени вреди. Следователно поставеният въпрос не е правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. С въззивното решение съдът е взел предвид наложената административна мярка и нейния период – забрана ищеца да напуска пределите на страната, съответно неудобствата, причинени от същата на ищеца при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди. Дали изводите на съда относно приетото за установено обстоятелство – наложената административна мярка – забрана да напуска пределите на страната са обосновани е въпрос по правилността на обжалваното решение и не следва да се обсъжда в настоящото производство по чл.288 ГПК, а само ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по същество.
Не се установява предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по третия и четвърти въпроси от изложението. Всеки от тях не представлява правен въпрос според тълкуването в т.1-ва от ТР № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Според т.1-ва от посоченото тълкувателно решение правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение. ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба, но може само да го уточни и конкретизира. Материално правният или процесуално правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Всеки от въпросите по п.3-ти и п.4-ти от изложението представлява въпрос по правилността на обжалваното решение и е основание за касационна отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Същите следва да се преценяват от съда ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба, но не и в производството по чл.288 ГПК, каквото е настоящото. Поради това, че въпросите не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда предпоставката, предвидена в чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
По правните въпроси, формулирани от ответника Прокуратура на РБългария.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос, формулиран от ответника.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Правния въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС. В случая съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи тези неимуществени вреди. Съобразил е продължителния период на наказателното производство – досъдебно и съдебно, тежестта на обвиненията, възрастта на ищеца, отзвука от проведеното наказателно производство сред близки и познати, обстоятелството, че към този момент ищецът е изпитвал негативни емоции, наложената му административна мярка – да не напуска пределите на страната, обстоятелството, че ищецът е осъждан преди това и на 26.11.1997 г. е реабилитиран.Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС. Следователно не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя-ответник за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория правен въпрос.
С т. решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – т.3 е застъпено становището, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл.4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т.11 от същото решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил по същият начин. Като е обсъдил всички събрани по делото доказателства съдът е направил решаващите изводи, че в настоящият случай е налице фактическия състав на чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Държавата, чрез ответника по иска за причинените неимуществени вреди на ищеца И. Б.. Приел е, че отговорността на държавата е обективна. Прието е за установено наличието на причинна връзка между причинените неимуществени вреди и действията на Прокуратурата като правозащитен орган, тъй като е повдигнато обвинение на ищеца, внесени са обвинителни актове срещу него в Софийски градски съд и са поддържани обвиненията пред съдебните инстанции. Следователно не е налице предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд по този правен въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия правен въпрос, формулиран от ответника.
С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Въззивният съд е разрешил поставения правен въпрос по същият начин. В настоящият случай съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото, включително и пред първата инстанция доказателства и е направил свои фактически и правни изводи по съществото на спора. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по четвъртия въпрос, формулиран от ответника. Въпросът за приложение на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в настоящият случай е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, цитирана от жалбоподателя – т.II от ППВС № 4/68 г. При предявен иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди с пр. осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ размера на обезщетението се определя от установените по делото факти и обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. По отношение на критерия за справедливост, предвиден в чл.52 ЗЗД неимуществените вреди се съизмеряват според установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни. В случая въззивният съд е преценил всички относими към спора доказателства, свързани с претърпените от ищеца неимуществени вреди, последица от незаконното обвинение и правните изводи не са в противоречие с представеното решение № 20/26.01.2010 г. по гр.дело № 1609/2008 г. на ВКС IV г.о., постановено по реда на ГПК/отм./ и решение № 130/13.04.2010 г. по гр.дело № 951/2010 г. на ВКС III г.о., постановено по чл.290 ГПК. Понятието справедливост не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка от съда на редица обективно съществуващи обстоятелства при определяне размера на обезщетението. В случая съдът е извършил такава преценка, а дали изводите за присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди са обосновани е въпрос по правилността на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК и този въпрос не подлежи на преценка в настоящото производство по чл.288 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по въпросите, поставени от жалбоподателя Прокуратура на РБългария.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 2244/04.12.2013 г. по гр.дело № 2890/2013 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 1254/05.02.2014 г., подадена от ищеца И. К. Б., чрез адв.П.К., съдебен адрес, [населено място], [улица], етаж 1, офис 5 и по касационна жалба вх. № 13918/14.12.2013 г., подадена от ответника Прокуратура на РБългария, чрез Б. С. прокурор в Апелативна прокуратура [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: