О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 690
София,27.10.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ч.гр.дело № 5105/2015 год.
Производство по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по подадена частна жалба от адв. П. К., в качеството й на пълномощник на М. И. М., против определение № 412/16.07.2015 г., постановено по ч.гр.д.№ 381/2015 г. по описа на Апелативен съд – П., с което е потвърдено определение № 302/04.05.2015 г., постановено по гр.д. № 370/2015 г. по описа на Окръжен съд-Пазарджик. С първоинстанционното определение е оставено без уважение като неоснователно искането му за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса по гр.д.№ 370/2015г. по описа на ОС-Пазарджик, направено чрез пълномощника адв. П. К., в искова молба с вх. № 2919/06.04.2015г.,.
В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното определение. Твърди се, че за ищеца е невъзможно да заплати дължимата се държавна такса , поради което не би могъл да защити правата си.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси: Кои са минималните средства, над които ищецът може да бъде задължаван да внесе цялостна или частична дължима държавна такса за водене на дело и следва ли да се съобразяват официалните данни на КНСБ/общодостъпни за всички на сайта на КНСБ/ за стойността на необходимата издръжка на живот, като това са необходимите средства, за да посреща разходите си и да се храни съобразно необходимите норми; кои точно данни за необходими минимални средства за живот следва да се съобразят. При получавани доходи на границата на тези минимални средства за нормален живот, може ли да се направи преценка за наличие на достатъчно средства от ищеца за заплащане на значителна държавна такса, като внасянето на тези такси означава живот със средства много под посочените минимални, установени в страната или обременяване със заеми. Правото на свободен достъп до правосъдие, нарушава ли се, когато се изисква внасяне на държавна такса от лице с доходи на границата на минимaлните, необходими за нормален живот; не представлява ли подобно искане очевидно лишаване от право на достъп до правосъдие като се поставя пред избор или за напълно мизерно живеене или за предявяване на иск. За освобождаване на ищеца от такса за завеждане на гражданско дело достатъчно ли е да не разполага с достатъчно доходи и парични средства/предвид факта, че живее с доход на границата на минимално необходимия/ или освен липсата на доходи задължително трябва да е налице и влошено здравословно състояние или тежко семейно положение. Брутните доходи ли се отчитат при определяне на необходимостта от освобождаване от държавна такса или следва да се приспаднат дължимите данъци и такси и да се отчетат реално разполагаемите доходи. Как и с какво точно се съпоставя възможността за плащане на държавна такса и до какви финансови ограничения в живота на ищеца може да се допусне да доведе задължаването му да плати държавна такса – до какви минимални средства може да се изисква да остане ищеца, над които да се счита, че има възможност да плати такава. При решаване на въпроса за освобождаване от държавна такса съдът следва ли да направи собствена преценка като при необходимост изисква и допълнителни доказателства или формално се произнася само въз основа на декларацията. Сочи основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, без да излага конкретни съображения защо формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Твърди, че въпросите са разрешение в противоречие с цитирани съдебни решения на ЕСПЧ.
Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 1 ГПК.
За да се произнесе, въззивният съд е посочил, че обстоятелствата, които обуславят освобождаването от държавна такса в хипотезата на чл. 83, ал. 2 ГПК най-общо се свеждат до причини от семеен, здравословен и финансов характер, които взети в своята съвкупност, лишават обективно нуждаещото се от съдебна защита лице от възможността да намери средства, чрез които да покрие разходите за съдебно производство. Посочил е, че тази преценка се прави към момента на заявяване на искането, като след изясняване на общото материално състояние на страната с останалите относими обстоятелства, съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска и пълния размер на държавната такса. Като е взел предвид представената от ищеца декларация за материално и гражданско състояние, АС-Пловдив е направил извод, че установените обстоятелствата относно възрастта на ищеца, семейния му статус, здравословното състояние, трудовата заетост и размера на получаваното възнаграждение не могат да послужат като основание за пълно освобождаване от държавна такса. Те могат да обосноват затруднение, но не и невъзможност за плащане на таксата. Въззивният съд е взел предвид също, че искът е предявен като частичен, следователно ищецът е могъл да направи преценка каква част от своята претенция да предяви първоначално с оглед възможността да заплати държавна такса. С тези мотиви АС-П. е обосновал крайния си извод за неоснователност на искането за освобождаване от внасяне на държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК и е потвърдил първоинстанционното определение, с което искането е оставено без уважение.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора-частен жалбоподател твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В случая поставените въпроси в изложението за допустимост на касационното обжалване не отговарят на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК ,тъй като въпросите не са обусловили крайното разрешение на въззивния съд. По същество представеното изложение съдържа оплаквания относно правилността и обосноваността на постановеното определение, които са основания за касиране по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не представляват основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Следва да се има предвид, че е недопустимо съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало , прокламиран с чл.6 ГПК. Липсата на формулиран въпрос не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК и е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване.Поради това, не подлежи на преценка и допълнителната предпоставка – наличието на бланкетно поддържаното основание по чл.280ал.1,т.3 ГПК. Освен това противоречието с практика на ЕСПЧ, което само по себе си не се доказва, тъй като не са представени цитираните решения, не представлява допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване.
Следва да бъде посочено ,че в конкретния случай от значение за преценката на съда е въпросът – налице ли са законоустановените критерии на чл. 83, ал. 2, т. 1 – т. 7 ГПК за освобождаване от задължението за внасяне на такси. Преценката за наличие на предпоставките за освобождаване от внасяне на държавна такса се извършва от съда въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, здравословното състояние, трудова заетост, възраст и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото. Тази преценка се извършва въз основа на документи, издадени от съответните компетентни органи, които следва да бъдат представени с молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК, поради което преценката е строго конкретна с оглед дължимия размер и с оглед конкретните обстоятелства, препятстващи възможността на страната да изпълни това свое задължение. Въззивният съд е извършил преценката, съобразявайки всички обстоятелства изброени в чл. 83, ал. 2 ГПК, включително и като е взел предвид размера на получаваното от касатора трудово възнаграждение, съпоставено с доброто му здравословно състояние, работоспособната му възраст и липсата на задължения за издръжка. Трудовата заетост, респективно размерът на получаваното възнаграждение, е само един от критериите, въз основа на който се прави преценката за основателността на искането с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК. Той се преценява в съвкупност с всички останали критерии и едва тогава съдът се произнася по основателността на искането за освобождаване от внасяне на държавна такса и разноски.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 412/16.07.2015г. на Апелативен съд – Пловдив по гр.д. № 381/2015 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: