О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 931
София, 17.07.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети юли две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 125/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от адв.Ст.С. – процесуален представител на Г.В. Б. срещу решение № 252/ 16.10.2013 год.на Сливенски окръжен съд ,постановено по гр.д.№ 423/2013 год.,с което е потвърдено решение № 1025/ 05.07.2013 год.по гр.д.№ 5082/2011 год. на Сливенски районен съд,с което е уважен предявеният от Г. Г. Ш. – Д. против Г. В. Б. иск с правно основание чл.87,ал.3 ЗЗД.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 по следните въпроси – след като по делото не е определен обема на насрещната престация по договора за издръжка и гледане с оглед постигнато съгласие или конкретна нужда на прехвърлителя,как съда стигна до извода,че е налице неизпълнение на такива задължения по договора от страна на ответника ; как без да са определени конкретните нужди на лицето кредитор от грижи,съобразени с възрастта и здравословното му състояние се стига до извода,че тези точни грижи не са престирани по договора за гледане и издръжка,като се позовава на решение № 26 по гр.д.№ 5524/07 год.ВКС,решение № 863 по гр.д.№ 1534/09 год.ВКС,решение № 653 по гр.д.№ 295/02 год.ВКС.
Ответната страна е депозирала писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК , в който оспорва допустимостта на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба.Претендира разноски.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела,че атакуваният договор е бил сключен в изискуемата за това нотариална форма. При него кредиторът прехвърля веднага собствеността на насрещната страна, а длъжникът започва да престира задълженията си. В случая обемът на задълженията на приобретателя, страните са определили с фразата “да поеме гледането и издръжката на продавачката Г. Г. Ш. – Д. , като продавачката запази правото си да живее и ползва имота докато е жива”.Приел е,че за да се развали поради неизпълнение този договор няма значение дали то е пълно или частично и дали изпълнението на неизпълнената част е още възможно, или вече е станало невъзможно по вина на длъжника. Достатъчно е последният да не е изпълнявал задълженията си известно време, за да може кредиторът, да развали договора, а единственото изключение е предвидено в чл. 87, ал. 4 от ЗЗД – ако неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед интереса на кредитора. Кога частта е незначителна, е въпрос на фактическа преценка – незначителността може да произлиза, както от това, че непрестираното количество е малко, така и от това, че качествената разлика между престираното и това, което трябва да се престира, е малка. За целта е необходимо да се съпостави отклонението от дължимото с цялото дължимо по договора изпълнение. С оглед алеаторния характер на този вид договори,съдът е приел,че следва да се изхожда от формулировката, която страните са избрали при определяне задълженията на приобретателя.В случая в обема на задълженията на длъжника се включва извършването на постоянно потребното за пряко задоволяване на нуждите за живота на прехвърлителката и освен полагането на личен труд за гледане, предполага и даване на материалните средства, които са необходими да задоволят нуждите на лицето, което се гледа. Тъй като в договора не е изрично ограничено задължението, като, например, средствата за издръжка да се дават от кредитора, или да се установи отделно местоживеене, или да се ползват услуги на трето лице е приел за несъстоятелно твърдението на ответника, че ищцата е имала възможност и доходи сама да се издържа, а в договора не е конкретизиран обем на издръжката или грижите, поради което те следвало да се определят на базата на конкретните нужди на прехвърлителката с оглед общото й физическо състояние и възможност да поддържа личната си хигиена и да се обслужва самостоятелно. Приел е за безспорно установено, че през един продължителен период, предхождащ подаването на исковата молба – от 2008г. до м.06.2013г., е имало трайно неизпълнение на задълженията на приобретателя, което може да обоснове разваляне на договора,а ответникът чиято е доказателствената тежест не е ангажирал надеждни и убедителни доказателства, че е осигурил пълно и точно изпълнение, доказвайки и съответствието на престираното по вид, обем, качество и количество грижи и издръжка, с дължимите.Напротив , установено е еднозначно и категорично, че в началото на този период ответникът не е бил установил общ живот с ищцата, а когато по-късно се е нанесъл в къщата със съпругата си, те не са били в едно домакинство. Доказано е и, че те са се дезинтересирали трайно и почти изцяло от нея и нуждите й. Нещо повече – проявявали са и грубо, неуважително отношение към ищцата и съпруга й /който не е страна по договора/, което, независимо от причините, които са го провокирали, е недопустимо, както с оглед чисто моралните, неписани закони, така и в светлината на съществуващите облигационни отношения. Изпълнение не е престирано не само от ответника, но и от неговата съпруга, която, без да е страна по договора и без да има вещни права /с оглед момента на сключването на брака/, е била обвързана със задължения към кредиторката, като част от “домашните” на длъжника. В действителност се е стигнало до такова влошаване на обстановката, че ищцата и съпругът й се принудили да напуснат стаята, която са обитавали в имота, въпреки учреденото на първата пожизнено вещно право на ползване и от средата на 2012г. се преместили другаде. През този период ответникът нито е давал грижа в натура, нито парични средства за обезпечаване нуждите за живот на ищцата, като е считал, че тъй като тя има доходи и сама може да се обслужва, следва да го прави, а той спорадично й е извършвал транспортни услуги, а през м.м. 09., 10 и 11. 2011г. и м. 08.12г. й е изпратил записи за по 25 лв.Приел е,че ответникът не е извършвал преки действия, свързани със задоволяване на ежедневните и обикновени потребности на ищцата. Не е доказано да е имало забава на кредитора, което би било обективна невъзможност за изпълнение, освен това в този случай ответникът отново не е направил единственото възможно да остане изправен – да предприеме съответните правни действия да трансформира по реда на чл. 94 от ЗЗД задължението си изцяло в парично. Изпратените от него четири парични суми не могат да се приемат за такава трансформация, която става по исков ред, освен това той е започнал да прави това след като е узнал намерението на ищцата да развали договора – след предявяване на исковата молба. Само по себе си превеждането на тези суми не представлява точно изпълнение на задълженията по алеаторния договор. Поради това е приел, че липсва системно, пълно, непрекъснато и цялостно изпълнение,т.е. налице е драстичното разминаване между очаквания обем на дължимото изпълнение и обективно осъщественото. Виновното поведение на ответника не само е осуетило изпълнението за изтеклото време, но го е направило невъзможно и за предстоящия период, с оглед трайния му характер, който е засегнал основата на която се градят договорните взаимоотношения.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е налице,защото поставените правни въпроси не са разрешени в противоречие с константната практиката на ВКС,според която договорите за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане са вид ненаименован алеаторен договор. Съдържанието на насрещните права и задължения по договора се определя по съгласие на страните, които съгласно чл. 9 ЗЗД могат свободно да определят това съдържание, доколкото то не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Специфичността на съдържанието на задължението за гледане, подчинено на нравствено етични изисквания, следва от постигнатото между страните съгласие с оглед конкретиката на всеки отделен случай; с оглед жизнените и битови нужди на прехвърлителя и възможностите му да се справя сам. Издръжката, ако не е уговорено нещо различно, се дължи винаги в пълния и обем и независимо дали продавачът по алеаторния договор има собствени средства за издръжка – дължимата издръжка не се подчинява на правилата за издръжка, уредени в Семейния кодекс, тъй като се касае за договорно задължение, неизпълнението на което може да доведе до разваляне на договора. Възможностите на длъжника да предостави договореното са без значение – целта на договора е нуждите на прехвърлителя на имота да бъдат обезпечени в обичайните разумни граници, поради което длъжникът не може да се позовава на обективна невъзможност да предостави обещаното по договора. Липсата на парични средства за изпълнение на задължението за издръжка, било в натура, било в пари, не освобождава длъжника от отговорност.Ако кредиторът не приема изпълнението без основателна причина за това, той се поставя в забава, което освобождава длъжника от забава, но не и от задължението за изпълнение.Длъжникът обаче не може да натрапи на кредитора грижи, които той не е готов да приеме; да му наложи начин на живот, който не е готов да следва, макар и по-задоволителен в социално-битов план. Изпълнението на задължението за гледане и издръжка, когато то не е детайлно уговорено, се определя от действителните нужди на кредитора.Само ако това не е изпълнено от приобретателя,неизпълнението по договора е съществено,тъй като задължението за издръжка и гледане се състои от периодично повтарящи се престации и задължение на приобретателя е да следи във всеки момент за конкретните нужди на прехвърлителя и да престира такава издръжка и гледане,които да съответстват на тези конкретни нужди.
При този изход на спора касаторът дължи на ответницата по касационната жалба направените за настоящата инстанция разноски в размер на 200/двеста/ лв.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 252/ 16.10.2013 год.на Сливенски окръжен съд ,постановено по гр.д.№ 423/2013 год.
ОСЪЖДА Г. В. Б. ,ЕГН [ЕГН] да заплати на Г. Г. Ш. – Д. направените за касационната инстанция разноски в размер на 200/двеста/ лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: