О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1203
гр. София 29.10.2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 19 октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3975 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответницата Л. С. Ф., чрез адв. В. С. срещу решение от 13.11.2014 г. по гр.дело № 13344/2013 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 31.10.2011 г. по гр.дело № 52837/2009 г. на Софийски районен съд в частта, в която е признато за установено по предявените от [фирма] против жалбоподателката искове по чл.422,ал.1 ГПК, вр. Чл.79,ал.1 ЗЗД, чл. 150 ЗЕ и чл.109 ЗЕЕЕ/отм./, вр.чл.86,ал.1 ЗЗД, че жалбоподателката дължи на [фирма] сумата 2 150.49 лв.-стойност на незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот-апартамент № 9, в [населено място], [улица], вх.1 по абонатен № 62537 за периода м.06.2006 г. до м.04.2008 г., ведно със законната лихва от 30.07.2009 г. до окончателното изплащане на сумата, сумата 476.79 лв. законна лихва за забава върху главницата за периода 31.07.2006 г. до 28.05.2009 г., за която сума е издадена заповед № 422/31.08.2009 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 7826/2009 г. на Софийски районен съд.
Жалбоподателката поддържа основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалния закон и необоснованост. Според жалбоподателката по делото не са приложени доказателства, установяващи право на собственост или право на ползване на ответника, съответно на неговия наследодател, че приложеното към исковата молба заявление-декларация с вх. № ТД 756/16.03.2009 г. не удостоверява собственост или фактическо ползване на имота, че то не е документ за собственост и няма доказателствена сила. Сочи, че по делото не са приложени доказателства, че жалбоподателката или нейния наследодател Т. Ф. купуват топлинна енергия за битови нужди. Поддържа, че в исковата молба и приложените към нея доказателства, както и от описаното в обжалваното решение не става безспорно ясно дали жалбоподателката ползва имота и на какво основание, притежава ли право на собственост или друго ограничено вещно право. Според жалбоподателката от описаното не става ясно защо иска е предявен и уважен срещу Л. Ф., не са посочени данни за нейната пасивна процесуална легитимация и това е основание за отхвърляне на иска в тази му част. Сочи, че Л. Ф. не е пасивно легитимирана да отговаря по предявения иск, че не е надлежна страна в процеса. Счита, че въззивният съд неправилно е приел за законосъобразни изводите на първоинстанционния съд относно значението на изходящото от жалбоподателката заявление-декларация с вх. № ТД 756/16.03.2009 г. за откриване на партида, че същото не удостоверява нито собственост към този момент и към момента на съдебния процес, нито удостоверява дали и за колко време ответникът е ползвал процесния имот и съответно топлинна енергия в него, че този документ не удостоверява и правото на собственост или ползването на процесния имот от наследодателя на ответницата Т. Ф., поради което неправилно е приложена и нормата на чл.60,ал.1 ЗН, вр.чл. 49,ал.2 ЗН.
В изложението са формулирани въпросите:1 задължен ли е ищецът чрез провеждане на пълно и главно доказване да докаже собствеността или ползването на недвижимия имот от ответника, за да се установи качеството потребител на топлинна енергия съгласно чл.153,ал.1 ЗЕ, както и пар.1,т.42 от ДР на ЗЕ/отм./. За установяване качеството на потребител съгласно цитираните разпоредби необходимо ли е ищеца да представи доказателства за собствеността на недвижимия имот, 2. може ли да бъде установено качеството потребител на топлинна енергия без да бъде изследвано правото на собственост и ползването на недвижимия имот и без ищецът да представи доказателства за това,решавани противоречиво от съдилищата и които въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решение на СГС и на СРС.
Ответникът по касационната жалба [фирма] и третото лице помагач на страната на ищеца [фирма] не са изразили становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр. осн. чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.чл.79,ал.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и чл.109 ЗЕЕЕ/отм./, вр.чл.86,ал.1 ЗЗД както следва: за признаване за установено съществуването на вземане на ищеца по отношение на жалбоподателката ответник на сумата 5 103.17 лв. стойност на незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент № 9 в [населено място], [улица], вх.1 за периода от м. 01.2003 г. до м.04.2008 г. със законната лихва от 30.07.2009 г. до окончателното изплащане, за установяване съществуването на вземане на ищеца спрямо жалбоподателката за сумата 2 047.56 лв. законна лихва за забава върху главницата за периода от 01.03.2003 г. до 28.05.2009 г.
В отхвърлената част на предявените искове с пр. осн.чл.422,ал.1 ГПК,вр.чл.79,ал.1 ЗЗД,чл.150 ЗЕ и чл.109 ЗЕЕЕ/отм./ за сумата 2 952.68 лв. претендирано задължение за незаплатена топлинна енергия за периода от м.01.2003 г. до м.05.2006 г. и в отхвърлената част на иска с пр.осн.чл.422,ал.1 ГПК, вр.чл.86,ал.1 ЗЗД за сумата 1 570.77 лв. претендирана лихва за периода от 01.03.2003 г. до 30.07.2006 г. първоинстанционното решение е влязло в сила.
Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо, съответно, че същото е правилно. Възприети са фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК съдът е препратил към мотивите на този съд. Преценено е за неоснователно възражението на ответницата-жалбоподател, че исковата молба не е достатъчно конкретизирана, като не са посочени сумите по всяка фактура и лихвите върху тях като размер и период. Според въззивния съд СРС се е произнесъл в рамките на претенциите по заповедното производство по което е издадена заповедта по чл. 410 ГПК срещу ответницата и, че общото посочване на дължимите суми като размер и период не води до нередовност на исковата молба по смисъла на чл. 129 ГПК.
По възражението на ответницата, че не е ползвател на ТЕ за процесния период е прието, че съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Посочил е, че според легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ- в редакцията към процесния период „потребител на енергия или природен газ за битови нужди“ е всяко лице – собственик или титуляр на вещното право на ползване на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си”, че по този начин е уредено качеството потребител и в ОУ на ищеца.
Въззивният съд е преценил, че в съответствие с материалния закон СРС е направил извод, че по договора за доставка на топлинна енергия за процесния имот – потребител на топлинна енергия е неговият собственик или физическото лице, на което е учредено ограничено вещно право на ползване.
Прието е за установено по делото, съответно и не е оспорено, че собственик на имота е била майката на ответницата – Т. Ф., която е ползвала топлоенергия за имота, като за плащането й е получавала и социални помощи. Прието е също въз основа на приложеното по делото удостоверение за наследници № 1528/17.07.2007 г. на СО – район С., че майката на ответницата-жалбоподател е починала на 03.07.2007 и ответницата е неин единствен наследник по закон. Преценен е за правилен извода на районния съд, че за наследодателката на ответницата е възникнало задължение да заплаща стойността на топлинната енергия за имота. Съдът е взел предвид чл. 60, ал. 1 ЗН и е приел, че наследниците, които са приели наследството, отговарят за задълженията, с които то е обременено, съобразно дяловете, които получават, че по делото не е спорен факта, че ответницата е приела наследството на своята майка. Прието е, че индиция за такова приемане е и подадената и неоспорена от ответницата заявление – декларация за промяна партидата на имота на нейно име. Според въззивния съд с приемането на наследството ответницата е придобила правата на наследодателката си -собствеността върху процесното жилище и нейните задължения възникнали до смъртта й 03.07.2007 г., включително и заплащането на топлинната енергия за жилището.
Съдът е преценил за законосъобразен извода на районния съд, че ползването на топлоснабдения имот и доставката на топлинна енергия от ищеца съгласно чл. 106 а от ЗЕЕЕ (отм. ДВ бр. 18/05.03.2004 г.) и § 1, т. 42 от ЗЕ и чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, пораждат между страните облигационно отношение с предмет доставяне на топлинна енергия за битови нужди при действие на Общи условия на ищцовото дружество. Прието е, че за валидността на правоотношението не е необходима писмена форма и, че приемането на ОУ от абоната става по силата на закона, след изтичане на срока за възражения и/или отправено искане към ищеца за сключване на индивидуални условия. Посочил е, че по делото няма данни ответницата-жалбоподател да е възразила срещу прилаганите от ищеца Общи условия, поради което страните са обвързани от валидно договорно правоотношение във връзка с предоставянето на топлинна енергия за битови нужди.
Въззивният съд е приел, че имота, за който е използвана предоставената от ищеца топлинна енергия се намира в сграда в режим на ЕС и, че съгласно разпоредбите ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Приел е също, че начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран както в чл. 139 – чл. 148 ЗЕ и в действалите към процесния период Наредба № 2 от 28.05.2004 г. за топлоснабдяването (Обн. ДВ, бр.68 от 03.08.2004 г., отм. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г.) и Наредба № 16 – 334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (Обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.).
Съдът се е позовал на разпоредбите на чл. 142, ал. 2 от ЗЕ, съгласно които топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите, както и на чл. 145, ал. 1 от ЗЕ, според които топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Прието е за установено, че ОС на етажните собственици в сградата, находяща се в [населено място], [улица] възложило извършването на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на третото лице – помагач [фирма].
Съдът е посочил, че с първоинстанционното решение, при определянето на дължимата сума за използваната топлоенергия са взети предвид разпределението на енергията, включително разликата между прогнозното и действително потребеното количество енергия след прилагане системата за дялово разпределение през процесния период и, че е съобразен факта, че цените на топлоенергията за периода за нормативно регулирани.
При тези съображения е изведен решаващия извод, че установителният иск за цената на доставена топлинна енергия е доказан по основание – ответникът е потребител на енергия за битови нужди и съгласно чл. 155 от ЗЕ дължи плащане на цената на отдадената за процесния имот топлинна енергия. Приел е, че е доказан и размера на задължението за цена на топлинна енергия за битови нужди във всичките и компоненти в сградната инсталация.
Възприети са правните изводи на първоинстанционния съд, че са погасени вземанията на ищеца, станали изискуеми в периода до три години преди подаване на заявлението на 30.07.2009 г. – т. е. за периода м. 01.2003 г. – до м. 05.2006 г., включително. Прието е, че остава дължима сума по главницата, за която искът не е погасен, в размер на 2 150, 49 лв., за периода м. 06.2006 г. – м. 04.2008 г.
По отношение лихвите за забава по чл.86 ЗЗД е прието, че съгласно ОУ на ищеца, купувачът е длъжен да заплати месечните суми дължими към продавача в 30 – дневен срок след изтичане на периода, за които се отнасят, съответно 30 дневен срок след издаване на данъчно дебитното известие. Посочил е, че задължението за лихви е периодично и също се погасява с изтичането на 3 год. давност, съгласно чл. 111, б. „в” ЗЗД. Възприети са изводите на СРС по отношение погасяването на вземанията на ищеца за лихви и на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на районния съд.
При тези съображения съдът е потвърдил първоинстанционното решение в уважената част на предявените искове.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по първия въпрос от изложението.
С решение от 05.06.2014 г., постановено по гр.дело № 10415/2013 г. на Софийски градски съд по предявени искове с пр.осн. чл. 422,ал.1 ГПК, вр.чл.318 ТЗ, чл.200 ЗЗД и чл. 110,ал.2ЗС и по чл.86,ал.1 ЗЗД е застъпено становището, че купувач/страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на собственост, че то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Съдебният състав е приел, че при спор кой е собственикът на процесния имот – кой е страна по твърдяното облигационно правоотношение, респ.кой е купувач по договора за продажба на топлинна енергия ищецът е длъжен чрез пълно и главно доказване по правилата на чл.154,ал.1 ГПК да установи този правнорелевантен факт, като не може да се позовава на индиции – напр.на подписани от ответника списъци, молби и други изявления преди или по време на процесния период. С въззивното решение съдът не е разрешил правния въпрос в противоречие с даденото разрешение, тъй като се е произнесъл по различна хипотеза от тази в цитираното решение. С оглед на това и правните изводи са различни. Както се посочи по-горе с обжалваното решение е прието за установено, че собственик на процесния имот е била майката на ответницата – Т. Ф., който факт не е и оспорен, че последната е ползвала топлоенергия за имота, че за плащането й е получавала и социални помощи. Въз основа на приложено по делото удостоверение за наследници № 1528/17.07.2007 г. на СО – район С. е прието също, че след смъртта на Т. Ф., починала на 03.07.2007 г. неин единствен наследник по закон е ответницата. Изведен е и извода, че за наследодателката на ответницата е възникнало задължение да заплаща стойността на топлинната енергия за имота. Съобразени са разпоредбите на чл.60,ал.1 ЗН и е направен извода, че наследниците, които са приели наследството, отговарят за задълженията, с които то е обременено според дяловете, които получават, като съдът е съобразил и, че по делото не е бил спорен факта, че ответницата е приела наследството на своята майка. Извода за приемане на наследството е обоснован и с подадената и неоспорена от ответницата-жалбоподател заявление – декларация за промяна партидата на имота на нейно име. Направен е и извод, че с приемането на наследството ответницата е придобила правата на наследодателката си – собствеността върху процесното жилище й нейните задължения възникнали до смъртта й 03.07.2007 г., включително и заплащането на топлинната енергия за жилището. Всички тези правни изводи не са в отклонение от разрешението в цитираното решение на Софийски градски съд. Съдът не обсъжда цитираното решение по гр.дело № 56943/2010 г. на Софийски районен съд, тъй като същото е без отбелязване за влизането му в сила. Поради това същото е извън обхвата на понятието противоречиво разрешаван правен въпрос от съдилищата според тълкуването в т.3-та в т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно т.3-та от това тълкувателно решение за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. С оглед на това не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по този правен въпрос.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.3 ГПК по същия правен въпрос. Последният касае приложение разпоредбите на чл. 154,ал.1 ГПК, на чл.153,ал.1 ЗЕ, на пар.1,т.42 от ДР на ЗЕ в редакцията на текста към процесния период. Всяка от посочените норми е ясна и пълна и не се нуждае от тълкуване. По приложението им е установена трайна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законите и обществените условия.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК по втория въпрос от изложението, тъй като същият не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Съгласно тълкуването в т.1-ва от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид тази практика на ВКС съдът преценява, че поставеният въпрос от жалбоподателката не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Следователно въпросът не е правен. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки по чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателката Л. С. Ф..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение от 13.11.2014 г. по гр.дело № 13344/2013 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 155571/30.12.2014 г., подадена от ответницата Л. С. Ф., чрез адв.В. С., съдебен адрес [населено място], [улица], № 30,ет.4, офис № 501.
Определението е постановено при участие на третото лице помагач на ищеца [фирма].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: