О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 172
гр. София 28.02.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 05 февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 2465 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура [населено място] Г. срещу решение № 54/23.03.2017 г. по гр.дело № 74/2017 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 507/23.12.2016 г. по гр.дело № 492/2016 г. на Хасковския окръжен съд в частта, с която е уважен предявен иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ от К. Н. С. против Прокуратура на РБългария за сумата 4000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.09.2014 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която е уважен предявен иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ от К. Н. С. против Прокуратура на РБългария за сумата 1202.11 лв. обезщетение за имуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 04.08.2016 г. до окончателното изплащане.
Поддържаното основание за неправилност на решението в обжалваната част по чл.281,т.3 ГПК е необоснованост. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и за отхвърляне на предявените искове или за намаляване размера на присъдените обезщетения.
В касационната жалба и изложението са поставени въпросите, които съдът уточни и конкретизира, съобразно правомощията си по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК както следва: 1. относно присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в съответствие с принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД, след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, решен в противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 4/1968 г. 2. за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.19 от т.решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. 3. за липсата на мотиви за наличие на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.3 и т.11 от т.решение № 3/22.04.2005 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Жалбоподателят счита, че въпросите са решавани противоречиво от съдилищата.
Ответницата по касационната жалба на Прокуратура на РБългария К. С., чрез адв.С. К. в писмен отговор е изразил становище за недопустимост на касационната жалба, тъй като същата не отговаря на изискванията на чл. 284,ал.1,т.4 ГПК – не е посочено в какво се състои искането, за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване, тъй като жалбоподателят не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК.
Подадена е касационна жалба от ищцата К. Н. С., чрез адв.С. К. против решение № 54/23.03.2017 г. по в.гр.дело № 74/2017 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 507/23.12.2016 г. по гр.дело № 492/2016 г. на Хасковския окръжен съд в уважената част на предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ от К. Н. С. против Прокуратура на РБългария над сумата 4000 лв. до 27 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди и вместо отменената част е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ над сумата 4000 лв. до 27 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението са формулирани въпросите: 1. дали при липса на изрично искане по смисъла на чл.260,т.4 ГПК съдът е длъжен да остави без движение жалбата и даде 7-мо дневен срок за отстраняване на нередовностите, съгласно чл.262, ал.1 ГПК, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са определения на състави на ВКС.2. следва ли дължимото обезщетение за неимуществени вреди да се определи в нарушение на принципа за справедливост предвиден в чл.52 ЗЗД, абстрактен ли е той и следвало ли е съдът да се съобрази с правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното производство, вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство, както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и др., решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.3. следва ли съдът да се съобразява с размера на обезщетението, определен по други сходни хипотези, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответникът по тази касационна жалба Прокуратура на РБългария не е изразил становище по същата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба на ответника Прокуратура на РБългария в частта, с която е обжалвано въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди е процесуално недопустима.
Съгласно разпоредбите на чл.280, ал.2 ГПК в редакцията на теста, до изменението, обнародвано в Д.в.бр.86/2017 г. не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лв. Въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената на иска е под 5000 лв. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане, а производството по делото в същата част да се прекрати. В останалата част касационната жалба на ответника и тази на ищцата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД.
От фактическа страна е прието за установено от приложеното Постановление от 30.09.2010г. на СО при СГП, че ищцата К. С. е привлечена като обвиняем за престъпление по чл.302 т.2, б. „а“ вр. чл.301 ал.1 пр.1-во и 2-ро от НК, като взетата мярка за неотклонение е „парична гаранция“ в размер на 1000 лева. Прието е, че на същата дата е проведен разпит като обвиняем, на който ищцата е отказала да даде обяснения. С Постановление от 04.04.2013г. след събиране на доказателства по досъдебното производство ищцата е привлечена като обвиняем за посочените престъпления и е предявено обвинението. С Протокол от същата дата – 04.04.2013г. на ищцата е предявено разследването.
Съдът е приел, че на 21.12.2013г. обвинителният акт по обвинението срещу ищцата К. С. за престъпление по чл.301 ал.1 пр.2-ро, вр. чл.26 ал.1 от НК е постъпил в Окръжен съд [населено място]. Предявеното обвинение срещу ищцата по чл.301 ал.1 пр.2-ро, вр. чл.26 ал.1 от НК е за това, че в периода 20.07.2009г. – 24.07.2009г. на територията на ГКПП „Л.“ в качеството си на длъжностно лице – полицай при ГКПП „Л.“, Г. Е., ГД „ГП“ на МВР, категория „Е“, III степен – при условията на продължавано престъпление с четири деяния е приела от различни граждани дар, който не и се следва – общо сумата 110 щатски долара, за да извърши действие по служба /своевременна задължителна документна проверка на лицата, автомобила и товара, за безпроблемно преминаване на държавната граница на Р.България/, както следва: на 20.07.2009г. около 15 часа да е приела от С. Ф. К. дар, който не и се следва – сумата от 20 щатски долара с левова равностойност 27.51 лева, за да извърши действие по служба /своевременна задължителна документна проверка на лицата, автомобила и товара, за безпроблемно преминаване на държавната граница на Р.България/, на 20.07.2009г. около 18 часа е приела от Н. К. дар, който не и се следва – сумата от 20 щатски долара с левова равностойност 27.51 лева, за да извърши действие по служба /своевременна задължителна документна проверка на лицата, автомобила и товара, за безпроблемно преминаване на държавната граница на Р.България/, на 24.07.2009г. около 20 часа е приела от С. Ф. К. дар, който не и се следва – сумата от 20 щатски долара с левова равностойност 27.51 лева, за да извърши действие по служба /своевременна задължителна документна проверка на лицата, автомобила и товара, за безпроблемно преминаване на държавната граница на Р.България/, на 24.07.2009г. около 20 часа е приела от Н. К. дар, който не и се следва – сумата от 50 щатски долара с левова равностойност 68.74 лева, за да извърши действие по служба /своевременна задължителна документна проверка на лицата, автомобила и товара, за безпроблемно преминаване на държавната граница на Р.България/. Посочил е, че съдебни заседания са проведени на 12.06.2014г., 17.07.2014г. и 12.09.2014г. На последната дата е постановена Присъда №57 по НОХД №412/2013г. на ОС [населено място], с която ищцата е призната за невиновна и оправдана по повдигнатите и обвинения. Присъдата е влязла в сила на 30.09.2014г.
Относно твърденията на ищцата за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно повдигнато и поддържано срещу нея обвинение за извършено престъпление по чл.301 ал.1 предл.2-ро, вр. чл.26 ал.1 от НК съдът е възприел показанията на свидетелите П. А. С. – майка на ищцата. Според показанията на свидетелката ищцата изпитвали срам в семейството от обвинението, тъй като [населено място] е малък град и всичко бързо се разчува, че К. С. коренно се е променила – била притеснена, имала здравословни проблеми, започнала да вдига кръвно. Близките и приятелите и са се отдръпнали и говорели против нея, заради обвинението. Всички в семейството били притеснени и за детето на ищцата, което по същото време се разболяло и получило косопад. От приложените по делото писмени доказателства – рецепти за лекарства и амбулаторен лист от 18.04.2013г. е прието за установено, че ищцата е била емоционално напрегната, неспокойна, тревожна, за което състояние са и предписани медикаменти.
Съдът е приел, че на 11.12.2010г. на ищцата С. е отнето разрешението за достъп до класифицирана информация №691/09.02.2007г., издадено от Национална служба „Полиция” за достъп до ниво на класификация „поверително“ във връзка с функционалните и задължения като държавен служител, като основание за отнемане на разрешението е посочен чл.59, ал.1, т.1 във връзка с чл.40, ал.1 т.5 от ЗЗКИ. Посочил е, че тази разпоредба касае хипотезата, при която органът, издал разрешението за достъп до класифицирана информация, го отнема ако се установи, че лицето не отговаря на някои от изискванията на чл.40 от ЗЗКИ, че в посочения документ органът е посочил, че С. не отговаря на изискванията на чл.40 ал.1 т.5 от закона. Според съда последната разпоредба е обявена за противоконституционна с Решение № 7 на КС на РБ – ДВ, бр. 49 от 2016 г.; отм., бр. 71 от 2016 г., но към момента на издаване на акта за отнемане на разрешението за достъп до класифицирана информация е предвиждала изискване срещу лицето да няма образувано досъдебно или съдебно производство за умишлено престъпление от общ характер. Прието е, че със Заповед рег.№2685/29.12.2010г. на Началника на Г. – Е. на основание отнемане на разрешение за достъп до класифицирана информация ищцата е командирована на друго работно място. Прието е също наличие на връзка между промяната на работното място на С. и повдигнатото обвинение. Според въззивния съд отнемането на достъпа до класифицирана информация е извършено от друг орган, но при редакцията на нормата на чл.40 ал.1 т.5 от ЗЗКИ повдигането на обвинението, за което е оправдана впоследствие, е довело до несъответствието и с изискванията за такъв достъп. Посочил е, че ищцата не е доказала претърпени неимуществени вреди, поради промяната на работното и място, както и че професионалното и развитие е пострадало от тази промяна, че няма доказателства за твърденията и в исковата молба, че преназначаването и в длъжност „полицай в 02 група „Охрана на държавната граница“ в Г. С. при РДГП Е. е без нейно съгласие. Приел е за установено от представения Акт за встъпване в длъжност по-малко от три години след назначаването на ищцата тази длъжност – на 09.11.2015г. е преназначена на друга длъжност – старши полицай в 02 група „Охрана на държавната граница” в Г. С. при РДГП Е., че с оглед на това кариерното й развитие не е спряло.
Прието е, че наказателният процес по обвинението на ищцата – досъдебната и съдебната му фаза е продължил около четири години, което според съда при няколко обвинени лица и необходимостта да се събират доказателства по отношение на всеки, не е изключително дълъг период. Относно преценката размера на обезщетението е приел, че следва да има предвид как този факт се е отразил на състоянието на ищцата, че последното се установява чрез допуснатите свидетелски показания, които в случая следва да се преценяват съгласно чл.172 от ГПК като небезпристрастни, доколкото свидетелката е майка на ищцата и установява свои негативни преживявания по повод на обвинението. Съдът е приел, че ищцата е изпитвала емоционално напрежение, притеснения и тревожност, поради което е потърсила медикаментозно лечение. Посочил е, че тревогите на близките и – родители и деца – те не могат да бъдат предмет на обсъждане по делото, тъй като на обезщетение подлежат само лично претърпените вреди.
Прието е, че е налице сравнително продължителен наказателен процес, който се е отразил негативно върху психическото състояние на ищцата. Прието е също, че по време на наказателното производство против ищцата, тя е била притеснена, наказателното преследване срещу нея е станало достояние на гражданите в малкото населено място, където живее и е представлявало повод за разговори, които допълнително са я смущавали. Формиран е извод, че са доказани твърденията на ищцата за претърпени от нея неимуществени вреди, че същите са в причинна връзка с действията на правозащитния орган – Прокуратура на РБългария. Според съда ведите са настъпили както от това, че длъжностни лица от Прокуратурата са повдигнали обвинение, внесли са обвинителен акт спрямо ищцата в съда и от това че са поддържали обвинението пред съда. Прието е, че е налице хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, тъй като ищцата е била оправдана за деянието, за което и е било повдигнато и поддържано обвинение.
Въззивният съд е приел, че с оглед на посочените обстоятелства размерът на дължимото от правозащитния орган обезщетение следва да се определи по справедливост. Прието е, че определеното от окръжния съд обезщетение в размер на 27000 лева е прекалено завишено и не отговаря на критериите за справедливост. Изведен е извод, че справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди е сумата 4000 лева., че тя се дължи със законната лихва, считано от 30.09.2014г., от който момент е влязла в сила оправдателната присъда. Приел е за неправилен извода на първоинстанционният съд, че законната лихва следва да се присъди от датата, на която и е било повдигната обвинението – 30.09.2010г. В тази насока съдът се е позовал на практиката на ВКС – т.4 от Тълкувателно решение №3/22.04.2005г. по т.гр.д. №3/2004г. на ОСГК, според която при незаконни актове на правозащитни органи началният момент на забавата и съответно на дължимостта на мораторната лихва и началният момент на погасителната давност възниква от влизане в сила на оправдателната присъда за извършено престъпление. С оглед на това е изведен извод, че първоинстанционното решение в частта, присъждаща законна лихва върху обезщетението от по-ранен момент, е незаконосъобразно.
При тези съображения въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение следва да се отмени в уважената част на предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ над сумата 4000 лв. до 27 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, както и в частта, с която е присъдена законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, считано от 30.09.2010 г. до окончателното изплащане и вместо отменената част предявеният иск с посоченото правно основание следва да се отхвърли над сумата 4000 лв. до 27000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, както и искането за присъждане на законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, считано от 30.09.2010 г. до 30.09.2014 г.
С въззивното решение е отменено решението на Ямболския окръжен съд в уважената част на иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ над сумата 1202.11 лв. до присъдената сума 2 135.15 лв. обезщетение за имуществени вреди и вместо отменената част искът е отхвърлен над сумата 1202.11 лв. до 2135.15 лв. обезщетение за имуществени вреди. В тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Прието е, че въззивното решение в уважената част на иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за сумата 4000 лв. обезщетение за неимуществени вреди е правилно е следва да се потвърди.
Потвърдено е и първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за сумата 1202.11 лв. обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 04.08.2016 г. до окончателното изплащане. Касационната жалба на ответника относно тази част от въззивното решение е процесуално недопустима по съображения, изложени по-горе.
По правните въпроси, формулирани от ответника Прокуратура на РБългария:
Съдът намира, че в случая са приложими разпоредбите на чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК в редакцията на текстовете до изменението, прието със ЗИДГПК, обнародван в Д.в. бр.86/2017 г. на основание пар. 74 от ПЗР на този закон.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
С решение № 29/05.03.2012 г. по гр.дело № 170/2011 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВС, обективирана в цитираното ППВС № 4/23.12.1968 г. по поставения правен въпрос. Възприета е и практиката на състави на ВКС в решения, постановени по чл.290 ГПК според която справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалетнт на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, че справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД се извежда от преценката на конкретните обстоятелства по делото. В този смисъл е и разрешението на правния въпрос в цитираното решение № 62/27.02.2012 г. по гр.дело № 1065/2011 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС и ВКС. В случая съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените от ищцата К. С. неимуществени вреди. Съобразил е периода от време на проведеното наказателно производство – около четири години, преживените притеснения, емоционално напрежение, тревожност, наложили медикаментозно лечение, обстоятелството, че наказателното преследване срещу нея е станало достояние на гражданите в малкото населено място, където живее и е представлявало повод за разговори, които допълнително са я смущавали. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС и ВКС.
Съдът не обсъжда цитираното и приложено от жалбоподателя решение № 539/09.08.2010 г. по гр.дело № 174/2009 г. на ВКС, III г.о. , постановено по чл.290 ГПК, тъй като със същото е разрешен правен въпрос, различен от поставения от жалбоподателя.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по същия въпрос от изложението.
С решение № 37/11.02.2009 г. по гр.дело № 5367/2007 г. на ВКС, I г.о., постановено по реда на ГПК отм. съдът е възприел практиката на ВС в ППВС № 4/1968 г., според която понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Прието е също, че обезщетението трябва е съразмерно с вредите и да отговаря както на конкретните данни по делото, така и на обществените представи за справедливост, че то трябва да удовлетворява изискването за справедливост и при съпоставянето му с други случаи по аналогични казуси, но с различни по степен на тежестта им вреди, така че доколкото е възможно за по-тежките случаи да се присъди по-високо обезщетение, а за по-леките – по-ниско. Според съдебния състав тези обстоятелства касаят не само вътрешното убеждение на съда, който постановява решение по съществото на спора, но подлежат и на проверка от касационната инстанция относно дадената оценка на вредите и на дължимото обезщетение, тъй като се отнася до приложението на материалния закон. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 322/27.03.2008 г. по гр.дело № 1726/2007 г., постановено по реда на ГПК/отм./. Правния въпрос въззивния съд не е разрешил в отклонение от тази практика. Правните изводи относно размера на обезщетението за неимуществени вреди в обжалваното решение са различни от тези в цитираните решения, поради различните установени по настоящото дело факти и обстоятелства, касаещи тези вреди от установените по цитираните решения, а не от различно тълкуване на разпоредбите на чл.52 ЗЗД.
Не се установява предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория правен въпрос от изложението.
С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Въззивният съд е разрешил правният въпрос по същият начин. В настоящият случай съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и е извел свои фактически и правни изводи по спорния между страните въпрос относно размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди. Изложени са и мотиви досежно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените неимуществени вреди на ищцата. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща.
По същият правен въпрос не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК, тъй като жалбоподателя не е цитирал и представил влезли в сила решения на първоинстанционен съд, на въззивен съд или решение на състав на ВКС, постановено по реда на ГПК отм. по същия правен въпрос.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението на жалбоподателя Прокуратура на РБългария.
С т. решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – т.3 е застъпено становището, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл.4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т.11 от същото решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. Въззивният съд е приел, че е налице пряка причинна връзка причинна връзка между причинените неимуществени вреди на ищцата и действията на длъжностни лица от Прокуратура на РБългария, като правозащитен орган, които са повдигнали обвинение, внесли са обвинителен акт спрямо ищцата в съда и са поддържали обвинението. С оглед на това съдът преценява за неустановена предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд по този правен въпрос.
Останалите решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК съдът намира, че не следва да се обсъждат, тъй като със същите не е разрешен поставения правен въпрос.
По същият правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
С решение № 322/27.02.2008 г. по гр.дело № 1726/2007 г. на ВКС, I г.о., постановено по реда на ГПК отм. е прието, че за наличие на хипотезата на чл.2,т.2 ЗОДОВ е необходимо и доказване на причинна връзка между действията на прокуратурата и твърдяното от ищеца. По същият начин е разрешен правния въпрос в обжалваното решение. Следователно не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по този правен въпрос.
По правните въпроси, формулирани от ищцата К. Н. С.:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос, формулиран от жалбоподателката. Доколкото въпросът касае допустимостта на въззивното решение съдът преценява, че твърденията на жалбоподателката за недопустимост на въззивната жалба са неоснователни. С обжалваното решение съдът е приел, че въззивната жалба на ответника е подадена в срока по чл. 259,ал.1 ГПК, от легитимирана страна, че по съдържание съответства на разпоредбите на чл.260 ГПК и е допустима. Възражения в тази насока пред въззивния съд не са въведени от ответницата по въззивната жалба. Освен това в подкрепа на доводите за наличие на соченото основание за допускане на касационно обжалване са цитирани определения № 125/22.06.2010 г. по т.дело № 73/2010 г. на ВКС, II т.о. и определение № 200/26.05.2011 г. по гр.дело № 145/2011 г. на ВКС, II г.о. Първото определение е постановено по чл.274,ал.2 ГПК и е извън обхвата на съдебните актове, представляващи практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. С оглед на това съдът намира, че не следва да го обсъжда.
С определение № 200/26.05.2011 г. по гр.дело № 145/2011 г. на ВКС, II г.о., постановено по чл.274,ал.3 ГПК е допуснато касационно обжалване. Прието е, че изискванията за редовност на въззивната жалба, за наличието на които първоинстанционният съд следи съгласно разпоредбата на чл.262 ГПК, са установени в чл.260,т.1,2,4 и 7 и чл.261 ГПК. Само в тези случаи първоинстанционният съд разполага с правомощието да даде на подалата жалбата страна указания да отстрани допуснатите нередовности. Процесуалният закон не установява изискване за посочване на обжалваем интерес, тъй като този интерес е обусловен от цената на иска и представлява негова функция, както и функция на обстоятелството дали постановеното от първоинстанционния съд решение е обжалвано изцяло или частично. Жалбоподателят е длъжен да посочи дали обжалва решението изцяло и въз основа на това уточнение съдът следва да определи размера на дължимата държавна такса. Въззивният съд е разрешил правния въпрос в съответствие с тази практика на ВКС. Поради това не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория правен въпрос на жалбоподателката-ищца.
С решение № 132/03.05.2016 г. по гр.дело № 5861/2015 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета трайната съдебна практика, според която понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 202/20.06.2016 г. по гр.дело № 403/2016 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 163/01.07.2016 г. по гр.дело № 411/2016 г. на ВКС, IV г.о., постановени по чл.290 ГПК.