О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 99
гр. София 23.01.2014 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 09 декември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 6015 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника А. С. К., чрез адв.П. Р. против решение № 258/20.05.2013 г. по в.гр.дело № 370/2013 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 69/17.02.2012 г. по гр.дело № 884/2010 г. на Окръжен съд [населено място], в частта, с която е осъден жалбоподателя солидарно с Н. В. Б., починал в хода на производството и на негово място са коституирани наследниците И. С. Б. и И. З. Х., П. К. Д., Е. К. Д. и С. Т. Т. да заплати на Й. К. Е. сумата 30 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в психически страдания, психическо разстройство и безспокойство, причинени му от ответниците в резултат на извършено от тях престъпление, за което те са признати за виновни по силата на съдебно споразумение по нохд № 515/2010 г. на Пазарджишкия окръжен съд, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането – 27.10.2009 г. до окончателното й изплащане.
Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.1 ГПК – нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението към касационната жалба са формулирани въпросите: 1. относно справедливия размер на обезщетението, което се дължи вследствие на неправомерни действия от едно лице спрямо друго, 2. може ли съдът да разшири предмета на делото, без това да е поискано изрично от ищеца по съответния ред, решени в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са определение № 106/11.02.2013 г. по т.дело № 285/2012 г. на ВКС, ТК I т.о., постановено по чл.288 ГПК., решение № 308/17.06.2013 г. по н.д.№ 921/2013 г. на ВКС, НК III н.о., решение № 173/29.03.2013 г. по н.дело № 227/2013 г. на ВКС, НК III н.о.
Ответниците по жалбата Й. К. Е., И. С. Б. и И. З. Х., последните двама като наследници на починалия в хода на делото ответник Н. В. Б., П. К. Д., Е. К. Д. и С. Т. Т. не са изразили становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр. осн. чл. 45 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД.
Въззивният съд е приел, че възоснова на постигнато споразумение от 07.09.2010 г. по чл.382 и чл.384 НПК по нохд № 515/2010 г. на Окръжен съд [населено място] ответниците по иска А. С. К., Н. В. Б., П. К. Д., Е. К. Д. и С. Т. Т. са признати за виновни и им е наложено наказание „лишаване от свобода” за престъпление по чл.214 ал.2 т.2, вр. С ал.1 вр. С чл.213а ал.3 т.3, предл.2 и предл. 3 от НК вр.чл.20 ал.2 от НК, за това че през периода от време 21.09.2009г. – 27.10.2010г. включително в [населено място], [населено място] и в [населено място], в съучастие като съизвършители, съответно подбудители и помагачи с цел да набавят имотна облага за себе си или за другиго са принудили Й. К. Е. чрез заплашване да се разпореди със сумата 30 000 лева противно на волята му и с това му е причинена имотна вреда в размер на 1200 лева като деянието е извършено в група и представлява опасен рецидив. Посоченото споразумение е влязло в сила на 07.09.2010г.
Прието е съобразно разпоредбите на чл.383 ал.1 от НПК, че одобреното от съда споразумение има последиците на влязла в сила присъда. На основание чл.300 от ГПК съдът е приел, че влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.
Възоснова на показанията на разпитаната по делото свидетелка В. Х. Е. – съпруга на ищеца е прието, че след осъщественото заплашване и двамата с ищеца са били много притеснени и много изплашени, че ищецът се притеснявал за нея и децата, че ищецът не можел да спи, че бил непрекъснато притеснен и всяка минута е звънял и питал къде са тя и децата и какво става с тях, че бил объркан, не знаел какво да предприеме, бил е много изплашен и за себе си, и за цялото семейство. Според показанията на разпитаната свидетелка през това време обектът, който са имали в [населено място] бил занемарен, хората започнали да недоволстват, че ги няма, наетите работници стояли на обекта, но не работели и така западнал и малкия им бизнес. Прието е, че съобразно показанията на свидетелката това е продължило повече от месец, докато ответниците са били арестувани.
Съдът е възприел показанията на свидетелката Е., тъй като макар и да е съпруга на ищеца, същата има преки и непосредствени впечатления от психическото и емоционалното му състояние след инцидента и че нейните показания се подкрепят и от другите събрани доказателства – протокола от съдебно заседание, в което и постигнато споразумението по чл.384 от НПК, както и заключението на допуснатата експертиза. Изложени са и доводи относно показанията на свидетелите Е. З. Г. и В. К. С., че същите не допринасят за изясняване на фактическата обстановка, поради твърденията им, че ищецът и съпругата му не им били споделяли за състоянието и чувствата си.
Относно интензитета на страданията на ищеца съдът е изслушал заключение на комплексна съдебно – психологична и психиатрична експертиза и съобразно становището на вещите лица е прието за установено, че ищецът страда от посттравматично стресово разстройство с депресивни наслоявания, което представлява закъснял или протрахиран отговор на стресови събития. Според съда ищецът е възприел отправените към него и семейството му заплахи като напълно реална опасност за своето здраве и това на близките си, че в конкретната екстремална ситуация поведението му е психологически обосновано и последователно. Прието е, че психологическото въздействие спрямо ищеца е реализирано посредством физическо присъствие, демонстриращо сила, очертаване на възможности за употреба на огнестрелно оръжие, постоянен физически и вербален контакт, осъществяван чрез телефонни разговори, преднамерено създаване на неопределеност в ситуацията, че въздействието е с нарастващ интензитет и ефективно. Според съда то не е отключило някакво психическо заболяване в тесния смисъл на думата, но е налице посттравматично разстройство с депресивни наслоявания, което има различна продължителност, но все пак отзвучава с времето, ако не са налице разравящи психотравмата спомени и събития.
Като е обсъдил събраните по делото доказателства съдът е направил извода, че предявеният иск за обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди за основателен. Прието е, че ищецът е претърпял значителни по степен психически страдания, че продължава да търпи такива и към момента на изготвяне на заключението на експертизата, прието по делото.
Въззивният съд е изложил и съображения по твърденията във въззивната жалба за липса на причинна връзка между уврежданията и деликта, представляващ и престъпление, осъществен от ответниците. Обсъдил е становището на вещите лица по назначената СМЕ и е направил извода, че е установено наличието на причинна връзка между виновното и противоправно поведение на ответниците и настъпилия вредоносен резултат – причинени неимуществени вреди. Прието е, че с оглед степента на причинените психически страдания, сравнително дългия възстановителен период, продължилият психически стрес и дискомфорт и наличието на посттравматично разстройство е правилен извода на първоинстанционния съд, че на ищеца следва да се присъди обезщетение в размер на общо 30 000 лв. ведно със законната лихва от датата на увреждането. Според съда, поради това, че увреждането е причинено от неколцина същите отговарят солидарно – чл.53 ЗЗД.
Съдът е приел, че претенцията на ищеца Й. Е. за осъждане на ответниците за заплащане на обезщетение за причинените му от последните неимуществени вреди в размер на 30000 лева е основателна. Прието е, че следва да бъдат осъдени солидарно ответниците за заплащането на посочената сума и, че на основание чл.84 от ЗЗД тя е дължима ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането.
При тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в уважената част на предявените искове.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя А. К. за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените правни въпроси в п.1-ви и 2-ри от изложението. За да е налице това основание според тълкуването в т.2 от ТР № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС следва правен въпрос в обжалваното въззивно решение, който е от значение за изхода на делото да е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС, с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.), с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл.290 ГПК. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че соченото основание не се установява, тъй като цитираните решения на състави на наказателната колегия на ВКС, с които съдът се е произнесъл и по предявени граждански искове за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди са извън обхвата на понятието практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Цитираното определение на състав на ВКС, постановено по чл.288 ГПК по гр.дело № 285/2012 г. на Търговска колегия също е извън посочения обхват на понятието практика на ВКС.
Не се установява и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по поставените правни въпроси в изложението. Жалбоподателят не е цитирал влезли в сила съдебни актове на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./ по същия правен въпрос, поради което е невъзможна преценката за наличие на тази предпоставка.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по поставените правни въпроси от жалбоподателя А. К..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 258/20.05.2013 г. по в.гр.дело № 370/2013 г. на Пловдивския апелативен съд по касационна жалба вх. № 4645/11.07.2013 г., подадена от ответника А. С. К., чрез адв.П. Р., съдебен адрес [населено място], [улица], ет.4,ап.11, адв.П.Р..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: