6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 696
София, 27.07. 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 818/2018 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Н. М. и А. И. М. ,чрез пълномощника им адв.Е.П. против решение № 2369/ 16.11.2017 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 3506/2017 год.,в частта,с която е потвърдено решение № 2497/15.04.2017 г.постановено по гр.д.№ 8017/2016г.по описа на Софийски градски съд,с което предявения от И. Н. М. срещу П. на РБългария иск с правно основание чл.2,т.1,т.3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 600 лв. до пълния предявен размер от 30 000 лв.,ведно със законната лихва ,считано от 30.05.2016 год. до окончателното й изплащане,както и в частта,с която предявения от А. И. М. срещу П. на РБългария иск с правно основание чл.2,т.1,т.3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 400 лв. до пълния предявен размер от 30 000 лв.,ведно със законната лихва ,считано от 30.05.2016 год. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса относно обобщаване практиката по определяне на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди от непозволеното увреждане, който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в ППВС № 4/ 1968 г.,т.11 и решение по гр.д.№ 820/2014г.,ІV г.о.Позовава се бланкетно на основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по материалноправния въпрос – следва ли да се намали размера на обезщетението за претърпени вреди от водено наказателно производство срещу лица,ползващи се с добра репутация в обществото и с чисто съдебно минало и липса на висящи наказателни дела,по причина,че е водено срещу тях неоснователно наказателно производство за престъпление,което не е тежко по своя характер и по смисъла на чл.93 НК е „леко” и то в случай,когато това наказателно производство е продължило твърде дълго.Позовава се и на основанието по чл.280,ал.2 ГПК.
Ответникът по касация не е депозирал писмен отговор и не взима становище по подадената касационна жалба.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела за установено от фактическа страна,че на 28.12.2014г. ищците М. са били задържани за 24 часа,а на 30.12.2014 г. те са били привлечени като обвиняеми за извършване на престъпление по чл. 131, ал. 1 , т. 1 вр. чл. 130, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал.1 НК, за това, че на 28.12.2014 г., около 17,30 часа в [населено място], в хранителен магазин „Т-М.” , в съучастие, като извършители, са нанасяли удари по тила и главата на П. Д. и така са му причинили лека телесна повреда – подкожен хематом в лявата теменно-тилна област на главата и множество охлузвания по шията. Спрямо тях е била взета мярка за нетклонение „подписка”.С влязла в сила присъда на 15.06.2016 г. СРС е признал И. и А. М. за невиновни по повдигнатото срещу тях обвинение, поради това, че деянието се е преследвало по тъжба на пострадалия, тъй като пострадалият не е бил длъжностно лице. Приела е,че ищците са преживели негативно воденото срещу тях наказателно дело, почувствали са се с уронен престиж и са се затворили в себе си. Предвид гореустановеното съдът е приел, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на П. на Република България, която в качеството си на орган, оправомощен да повдига и поддържа обвинения за престъпления от общ характер, е повдигнала срещу М. обвинение за престъпление от общ характер и е поддържала същото до приключване на наказателното производство с влязла в сила оправдателна присъда/поради липса на престъпление от общ характер/,поради което действията й по повдигане и поддържане на обвинението са незаконни. При определяне размерът на неимуществените вреди пряка и непосредствена последица от увреждането съдът се е съобразил с ТР № 3/2004 г.на ОСГК на ВКС и е приел, че воденото наказателно производство като стресогенен фактор не е дало поражения върху здравето на ищците.Взел е предвид сравнително краткият период на водене на наказателното производство до постановяване на оправдателна присъда – около една година и шест месеца,както и фактът, че взетата мярка за неотклонение е най-леката – „подписка”.Отчел е негативното отражение върху психиката и социалните им контакти,особено по отношение на И. М.,който бил военен морски офицер, както и интензитета на претърпените болки и страдания и е увеличил занижените присъдени размери на обезщетенията за неимуществени вреди.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за обобщаване практиката по определяне на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди от непозволеното увреждане, не е налице, защото изводите на въззивната инстанция са в съответствие с константната практика,според която държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането. Според касатора противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви досежно наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.Следва да бъде посочено,че по същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
За пълнота на изложението следва да се посочи,че поставеният правен въпрос,макар и формулиран общо не е разрешен в противоречие с константната практиката на ВКС,възприета в т.ІІ на ППВС № 4/1968 год. и решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, вкл. цитираното от касатора решение ,съгласно която , при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими , а не е постановил решението си без обосновка.Обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.
Не е налице и основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване,на което касаторът се позовава бланкетно.Поставеният материалноправен въпрос е формулиран по начин, който го оприличава на касационно основание и се иска от настоящата инстанция да даде правно разрешение на оплакванията на жалбоподателя. Касаещ правилността на решението, формулираните хипотетични питания не могат да послужат като основание за допускане на касационна проверка.Освен това е неточно и абстрактно зададен, без да засяга конкретно правно разрешение. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване./ т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/19.02.2010 г./,което е налице, когато по приложимата към казуса норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
Соченото основание за допускане по чл.280, ал.2 ГПК се основава на въпросите, визирани в изложението,поради което е налице липса на правна аргументация за наличието на това основание.
Освен изложеното следва да бъде посочено, че за да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.В случая касационният жалбоподател не е обосновал твърдението си за очевидна неправилност.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2369/ 16.11.2017 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 3506/2017 год .
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: