О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 190
гр. София 07.03.2019 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд – четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 06 март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1928 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Министерство на вътрешните работи гр.София, чрез юрисконсулт Д. Й. срещу решение № 263/29.01.2018 г. по гр.дело № 4667/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 11.04.2017 г. по гр.дело № 11797/2015 г. на Софийски градски съд в частта, с която е осъден ЕТ”Ивко – Ивайло Димитров” гр.София да заплати на Министерство на вътрешните работи на основание чл.59,ал.1 ЗЗД сумата 7378.80 лв. обезщетение за лишаване от ползване на недвижими имоти, публична държавна собственост, в периода 01.05.2011 г. – 01.05.2014 г., ведно със законната лихва от 14.09.2015 г., а на основание чл.86,ал.1 ЗЗД да заплати 461.13 лв. лихва за забава за периода 12.07.2014 г. – 13.09.2015 г. и вместо отменената част предявения иск от МВР срещу ЕТ”Ивко-Ивайло Димитров” гр.София по чл.59,ал.1 ЗЗД за сумата 7378.80 лв. и по чл.86,ал.1 ЗЗД за сумата 461.13 лв. са отхвърлени, и е потвърдено първоинстанционното решение в останалата част, с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.59,ал.1 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД до пълния размер на сумите.
Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон и необоснованост.
В касационната жалба и изложението са формулирани въпросите: 1.при проведено успешно доказване на всички предпоставки по иска по чл.59 ЗЗД според закона и практиката на ВКС налице ли са други основания за отхвърляне на иска, като неоснователен и кой е пасивно легитимиран да отговаря по иска с правно основание чл.59 ЗЗД спрямо собственика на имота – фактическия държател на имота или трето лице-несобственик, което е отдало под наем чужд недвижим имот, 2. необходимо условие ли е за възникване на задължение, възникнало от неоснователно обогатяване, наличието на договор между страните по правоотношението, тъй като въззивният съд е извел неоснователността на иска и от липсата на такъв договор между ищеца и ответника, респективно наличието на такъв между ответника и третото лице-помагач, 3. необходимо ли е съдът да посочва изрично от кои факти следва да произтича обогатяването и обедняването още в доклада по делото, респективно в мотивите на решението, 4. предвид особения статут на процесния имот – на публична държавна собственост какъв следва да е размерът на обезщетението за неоснователно обогатяване – нормираният наем, изчислен по правилата на ЗДС и ППЗДС или пазарният наем, решени в противоречие с практиката на ВКС. 5. въпреки, че фактическото ползване на процесното помещение от ответника е безспорно доказано през процесния период съдът е приел, че ответникът не е пасивно легитимиран да отговаря по иск с правно основание чл.59 ЗЗД, че така постановеното решение е в противоречие с възприетата от ВКС практика в решения, постановени по чл.290 ГПК, 6. по аналогичен казус, в който МВР е предявило иск по чл.59 ЗЗД срещу наемател на СК Левски, макар и за друг имот – публична държавна собственост ВКС се е произнесъл с решение № 55/03.04.2014 г. по гр.дело № 5712/2013 г. на III г.о., че със същото решение е прието, че пасивно легитимиран ответник е фактическият ползвател на имота в лицето на неговия наемател, а не лицето, което го е отдало под наем – СК Левски, че в случая неправилен и в противоречие на горното решение на ВКС е и извода на въззивния съд, че компенсацията на МВР следва да е в размер на нормирания наем по ППЗДС, вместо в размер на пазарния наем. Според жалбоподателя правните въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са и са приложени решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. В изложението се поддържа и наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2 ГПК – очевидна неправилност.
Ответникът по касационната жалба ЕТ”Ивко-Ивайло Димитров”, чрез адв. И. Ц. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Третото лице помагач на страната на ответника СК Левски не е изразило становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение Софийски апелативен съд се е произнесъл по предявен иск с правна квалификация чл. 59, ал.1 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД.
Прието е, че ищецът Министерство на вътрешните работи се легитимира като лице, комуто са предоставени за управление имоти – публична държавна собственост, сред които процесните – аптека и магазин за цветя, намиращи се под колонадата на стадион Герена, в УПИ ІІІ, кв.148 по плана на гр. София, м. „Сухата река – комплекс „Георги Аспарухов/ Герена” – съгласно АПДС № 07689/10.02.2011г. на областния управител на София.
Съдът е приел, че правата на ДФС „Левски-Спартак”, чиито правоприемник е СК „Левски”, на стопанисване и управление на стадион Герена, както и обектите в него, са признати в съставените до приемане на ЗДС / в периода 1981-1996г. / актове за държавна собственост, както и в АПОС № 0042/1998г., впоследствие отменен от ВАС.
Приел е, че събраните по делото писмени доказателства очертават спор между ищеца и третото лице помагач СК „Левски” за принадлежността на правото на стопанисване и управление на стадиона в качеството му на спортно съоръжение, предоставено за стопанисване и управление на спортна организация към момента на влизане в сила на ЗДС, който спор според съда следва да бъде разрешен в полза на ищеца. Прието е, че активната легитимация на последния на невладеещ собственик на процесните имоти е установена.
Въззивният съд е приел за безспорно по делото, че за исковия период 01.05.2011г. – 01.05.2014г. процесните имоти се държат от ответника по силата на наемни договори, сключени със СК „Левски”, като последният е получавал от ответника уговорената наемна цена.
С оглед на установените факти е преценено за основателно оплакването на ответника, че не е пасивно легитимиран по предявения иск по чл. 59 ЗЗД. Прието е, че осъществилото се извъндоговорно разместване на имуществени блага е между ищеца и третото лице помагач, а не между ищеца и ответника. Прието е също, че последният е държател на имотите т.е. не ги владее, а ги държи за наемодателя – СК „Левски”. Според въззивния съд наемодателят реализира ползите от имотите, като ги владее чрез ответника, комуто ги е предоставил за ползване на възмездно основание. Посочил е, че за ползването на вещта ответникът заплаща наем; че за ползването на вещта от наемателя владелецът получава наем т.е. обогатява се; че собственикът на вещта пропуска получаването на наем, тъй като не владее имотите си т.е. обеднява. Прието е, че спрямо собственика на вещта обогатяването на владелеца е без основание, че обедняването на ищеца е функция на обогатяването на третото лице помагач, възникнала от факта, че имотите се държат за последното от ответника.
При тези съображения е формиран извод, че искът по чл. 59 ЗЗД срещу ЕТ”Ивко – Ивайло Димитров”, както и акцесорната претенция по чл. 86, ал.1 ЗЗД , са неоснователни. С оглед на този извод е преценено, че е безпредметно обсъждането на размера на полагащото се на ищеца обезщетение и начина на определянето му, за което са изложени оплаквания във въззивната жалба на ищеца. Посочил е, че твърдението в последната, че е присъдено обезщетение, несъобразено с разпоредбата на чл.41 ППЗДС е невярно. Според съда приетата и неоспорена от страните СИЕ е дала два варианта на обезщетението – по средни пазарни цени, възлизащо на 20480 лв. и съобразно чл. 41 ППЗДС, възлизащо на 7378, 80 лева. Прието е, че последното е присъдено на ищеца с първоинстанционното решение, при съобразяване с правилото, че лишеният от ползване собственик обеднява с такава сума, каквато би могъл да получи, ако беше отдал вещта под наем на трето лице. Приел е, че вещта е публична държавна собственост и същата не може да бъде предоставена за ползване при наемна цена определена от пазара, поради което на ищеца не би могло да бъде присъдено обезщетение, равняващо се на средната пазарна наемна цена от 20480 лева.
При тези съображения въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение в уважената част на предявения иск с правно основание чл.59,ал.1 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД следва да се отмени и тези искове следва да се отхвърлят. В отхвърлената част на посочените искове съдът е приел, че първоинстанцинното решение следва да се потвърди.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за очевидна неправилност на въззивното решение.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
В случая въззивното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос, който е еднакъв по съдържание със шести въпрос, без частта от последния относно размера на обезщетението за неоснователно обогатяване – нормираният наем, изчислен по правилата на ЗДС и ППЗДС или пазарният наем, предвид особения статут на процесния имот – публична държавна собственост.
С решение № 55/28.02.2012 г. по гр.дело № 652/2011 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК е разрешен правният въпрос за фактическия състав и определяне размера на обезщетението. Съдебният състав е възприел практиката на ВКС, според която ползването на веща от несобственика може да се осъществява по различен начин. Обстоятелството дали той получава добиви от веща, включително и наем е без значение за иска по чл. 59 ЗЗД, чрез който не се търси връщане на добивите, включително и на гражданските плодове получени вместо собственика (чл. 93 ЗС), а обезщетение за неоснователно обедняване на собственика за сметка на неоснователното обогатяване на ползващия се от неговата вещ. Съдебният състав е приел, че съгласно практиката на ВКС ако ответникът не е развивал дейност и не е реализирал приходи съобразно неговото счетоводство, то е правно ирелевантно за иска по чл. 59 ЗЗД, ако е установено, че ответника ползва имота без правно основание и отговорността му да обезщети собственика се изразява в спестен от него наем, които би плащал за ползване на имота, като обедняването на собственика и обогатяването на ползувателя/държател са една и съща сума измерваща се в пазарен наем за процесния имот, които би получил за спорния период. Посочено е, че възприетата практика на ВКС е в съответствие с Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС, в което е прието, че обогатяване е налице не само при увеличаване имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице. Такъв е случая, когато собственикът е лишен от ползването на имота си, а друго лице го ползва без основание.
С решение № 55/03.04.2014 г. по гр.дело № 5712/2013 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е разрешен правният въпрос относно установяването на причинна връзка между обедняването и обогатяването на страните, когато се претендира обезщетение в случаите, когато е безспорно, че собственика е лишен от възможността да ползва имота си – публична държавна собственост, който предвид характера на собствеността се ползва с особен режим/например отдаването под наем става при съобразяване на разпоредбата на чл.16,ал.2 от ЗДС. Съдебният състав е приел, че в случаите, когато собственикът на един имот неправомерно е бил лишен от възможността да го ползва – той реално е бил възпрепятстван от възможността да реализира следващите се от имота облаги. В тази хипотеза е налице връзка между обедняването и обогатяването на страните, защото като му се възпрепятства възможността да реализира облаги, той търпи обедняване, защото е било възможно имуществото му да се увеличи и това не е станало, защото облагата е останала в патримониума на другото лице, което без да притежава правно основание, т.е. неправомерно е ползвало чуждия имот.
С решение № 719/27.12.2010 г. по гр.дело № 532/2010 г. на ВКС, III г.о., по чл.290 ГПК съдът се е произнесъл по правния въпрос за дължимостта на обезщетение в случаите, когато собственикът неправомерно е лишен от възможността да ползва собствения си имот. Възприета е практиката на ВС, изразена в постановление № 1 от 28.05.1979г.по гр.д.№ 1/79г. Възприето е становището, че когато не са налице елементите на никой от трите фактически състава по чл.55 от ЗЗД/получено при начална липса на основание, с оглед на бъдещо основание или на отпаднало с обратна сила основание/, а е увеличено имуществото на едно лице за сметка на друго, обеднелият разполага с иск по чл.59 от ЗЗД. В случаите, когато собственикът на един имот неправомерно е бил лишен от възможността да го ползва – той реално е бил възпрепятстван от възможността да реализира следващите се от имота облаги. С това той търпи обедняване, защото е било възможно имуществото му да се увеличи и това не е станало, имуществото му не се е увеличило само защото облагата е останала в патримониума на другото лице,което без да притежава правно основание, т.е.неправомерно е ползвало чуждия имот. Пропусната полза, изразяваща се в реализираната от другото лице имуществена облага следва да бъде присъдена на собственика на вещта.
С всяко от посочените решения не е разрешен в цялост поставения правен въпрос от жалбоподателя. Със същите решения съставите на ВКС са се произнесли по въпроса за фактическия състав на чл.59, ал.1 ЗЗД при предявен иск за присъждане на обезщетение в полза на собственика на недвижим имот, ползван без основание от трето лице. С въззивното решение въззивния съд е формирал изводи, че в случая не е установен фактическия състав на чл.59 ЗЗД, за да се присъди обезщетение в полза на ищеца. Тези изводи не са в противоречие с цитираната практика на ВКС, тъй като са изведени с оглед конкретно установената фактическа обстановка по делото и след обсъждане в цялост на приложените доказателства и доводите на страните.
Решаващите правни изводи на съда, че ищецът е невладеещ собственик на процесните имоти, че наемодателят СК”Левски” владее имотите, чрез ответника – наемател, комуто ги е предоставил за ползване на възмездно основание – договор за наем, че за ползването на имотите ответникът заплаща наем, че наемодателят получава наем за ползването на същата вещ и се обогатява, че собственикът на вещите – ищеца пропуска получаването на наем, тъй като не владее имотите и се обеднява, че спрямо собственика на вещта обогатяването на владелеца е без основание, че обедняването на ищеца е функция на обогатяването на третото лице помагач – СК „Левски” не са в отклонение от посочената по-горе практика на ВКС.
С оглед на изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Съдът не обсъжда приложените решения № 409/20.06.2012 г. по гр.дело № 1411/2010 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 204/13.12.2013 г., постановено по гр.дело № 2505/2013 г. на ВКС, II г.о., постановени по чл.290 ГПК, тъй като със същите са разрешени правни въпроси, различни от поставения.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.290,ал.1,т.1 ГПК по втори и трети въпроси, формулирани от жалбоподателя. Всеки от въпросите не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Така формулирани въпросите не са разрешени от въззивния съд и не са обусловили решаващите правни изводи по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението, който по съдържание е идентичен с последната част от шестия въпрос, а именно какъв следва да е размера на обезщетението за неоснователно обогатяване – нормираният наем, изчислен по правилата на ЗДС и ППЗДС или пазарният наем, предвид особения статут на процесния имот – публична държавна собственост. Поставения въпрос е неотносим, тъй като не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора. Както се посочи по-горе решаващите правни изводи на съда са за неоснователност на исковата претенция с правно основание чл.59 ЗЗД, а не за размера на дължимото обезщетение. Следователно въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Неустановяване на общото основание за допускане на касационно обжалване само по себе си е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по петия въпрос от изложението. Въпросът касае правилността на въззивното решение в обжалваната част, съответно основателността на касационната жалба и поради това не представлява правен въпрос. Според цитираната по-горе практика на ВКС – т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК, каквото е настоящото К. съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Тъй като въпросът не е правен само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените въпроси в изложението на жалбоподателя, както и на основание чл.280,ал.2 ГПК.
С оглед изхода на делото в полза на адв. И. Ц. на основание чл.38,ал.2 ЗА следва да се присъди сумата 1160.43 лв. адвокатско възнаграждение за представителство на ответника за настоящото производство, определено при съобразяване разпоредбите на чл.9, ал.3, вр.чл.7,ал.2,т.4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение № 263/29.01.2018 г., постановено по гр.дело № 4667/2017 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 3810/01.03.2018 г., подадена от Министерство на вътрешните работи, гр.София, ул.”Шести септември” № 29, чрез юрисконсулт Д. Й..
Осъжда Министерство на вътрешните работи, гр.София, ул.”Шести септември” № 29 да заплати на адв. И. Ц., [населено място], бул.”Т.А.” № 13, ет.2,ап.4 на основание чл.38,ал.2 ЗА сумата 1160.43 лева за адвокатско възнаграждение за представителство на ответника в настоящото производство.
Определението е постановено при участие на СК „Левски” гр. София, като трето лице помагач на ответника ЕТ „Ивко – Ивайло Димитров” със седалище и адрес на управление гр.София, район Подуяне, ул.”Тодорини кукли” 47 на лицето И. Т. Д..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: