О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 997
София, 28.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 3444/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. З. Ц., подадена чрез адв.П., срещу решение №345 на СГС, постановено на 15.01.2014г. по в.гр.д.№ 544/2013г. С това решение е потвърдено решение № І -34-198 от 26.10.2012 г., постановено по гр. дело № 33408/ 2011 г. на СРС, ГК, 34 състав, в обжалваната част, с която е уважен предявеният по реда на чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, иск с правно основание чл.284, ал.2 от ЗЗД от [фирма] срещу В. З. Ц., като е признато за установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата от 20490,00лв., за която е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 31.03.2011г. по ч.гр.дело № 12702/2011г. по описа на СРС, 34 състав, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК /28.03.2011г./ – до окончателното изплащане, както и в частта, с която ответникът В. З. Ц. е осъден да заплати на ищеца сумата от 1 708,72лв.- разноски по делото, съразмерно с уважената част от иска, на основание чл.78,ал.1 от ГПК. Осъден е В. З. Ц. да заплати на [фирма] сумата от 1 032,00лв.- разноски по делото във въззивното производство /адвокатско възнаграждение/, на основание чл.78,ал.3 от ГПК.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне изцяло на предявения иск.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК , искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението. Поддържа, че въззивният съд в обжалваното решение е приел, че представените Пълномощно и Договор за правна защита и съдействие следва да бъдат ценени в тяхната съвкупност, понеже са инкорпорирани в един документ, а този извод е неправилен, тъй като се касае за две различни по характера си сделки, които са на две различни страници и обстоятелството, че са инкорпорирани на един и същи лист, защото са по образец утвърден от ВАС, не означава, че е налице един документ. В тази връзка сочи като правен въпрос, обусловил изхода на спора , въпроса : 1” Означава ли, че след като Договор за правна защита и съдействие и Пълномощно са от двете страни на един и същи лист, защото е такъв вида на утвърдения от адвокатурата образец, се касае за един документ? Как следва в съдебното производство да се ценят обективираните на двете страници от образеца различни сделки – в съвкупност или поотделно?”. Изразява несъгласие и с извода на съда, че Договорът за правна защита и съдействие е Договор за поръчка в чист вид, тъй като счита, че правната същност на бланковия тип Договор за правна защита и съдействие е Договор за адвокатски услуги, по смисъла на чл.24, ал.1, т.1 и т.2 и чл.25, ал.1 от Закона за адвокатурата, който се различава съществено от договора за поръчка. В тази насока поставя въпроса :2/” Каква е правната същност на Договора за правна защита и съдействие -същински Договор за поръчка по общия гражданскоправен смисъл или Договор за адвокатска услуга?”. Касаторът счита за неправилен и необоснован и извода на съда, че Удостоверението на ЧСИ удостоверява превода на посочените суми по указаната банкова сметка. Изразява собственото си разбиране, че ЧСИ по закон няма удостоверителна компетентност по отношение на обстоятелството дали банкова сметка на определено лице, при това в друга банка, е заверена с наредена от него сума. Във връзка с тези си доводи поставя въпроса : 3/” В кои случаи е необходимо провеждане на задължително доказване на обстоятелството, че банковата сметка на посочения от ищеца получател на пари е заверена с твърдяната за наредена сума? ЧСИ има ли удостоверителна компетентност да удостовери получаване на парична сума по сметката на получател, посочен от него в изготвено по изпълнително дело платежно нареждане?”.Във връзка и с трите поставени въпроса сочи основанието по чл.280 т.3 ГПК поради липса на задължителна съдебна практика по тях.
В изложението си касаторът сочи и това, че СГС изобщо не е обсъдил довода на въззивника, обективиран във въззивната жалба и релевиран при условията на евентуалност, който е в смисъл, че ако съдилищата приемат за доказано, че 1/ касаторът е получил пари по негова банкова сметка и 2/ е възникнало за него задължение за отчет, то не е налице неотчетен остатък, тъй като сумите са отчетени изцяло и е дадена сметка на ищцовото дружество. Счита, че касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, с оглед наличното отклонение на въззивния съд от задължителната съдебна практика в Постановление № 1 / 1953 г. на Пленума на ВС и в Тълкувателно решение № 1 / 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – т.19. Обосновава наличието на противоречие с оплакването, че въззивния съд не е обсъдил всички доказателства и всички доводи на страните, поради което е формирал неправилни и необосновани крайни изводи. В тази връзка поставя въпроса: 4/” Съществува ли задължение за търговско дружество да осчетоводява по съответна счетоводна сметка приходи от съдебно признати вземания (с изпълнителен лист)? Ако съществува такова задължение, от кой момент дружеството е длъжно да извърши счетоводни записвания – от датата на която получава всяка една отделна вноска от вземането или от датата, на която получава последната вноска, респективно вземането в цялост? Ако търговско дружество е възложител по Договор за правна защита и съдействие, може ли да се счита, че чрез осчетоводяване на приходи от съдебно признати вземания (с изпълнителен лист), извършва приемане на отчет на получени от негово име парични средства. Ако възложител на услугата е търговско дружество и не са налице по делото каквито и да е доказателства, от които да се установи извършен от адвоката отчет на парични средства, съответно приемане на този отчет, може ли да се счита, че след като ищеца е посочил част от общата сума за отчетена, но същата не е надлежно осчетоводена, то и останалата претендирана по делото част от тази обща сума, като неосчетоводена. е отчетена?”
Ответната страна [фирма] в представен писмен отговор чрез адв. К. взема становище , че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл.283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № І -34-198 от 26.10.2012 г., постановено по гр. дело № 33408/ 2011 г. на СРС, ГК, 34 състав, в обжалваната част, с която е уважен предявеният по реда на чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, иск с правно основание чл.284, ал.2 от ЗЗД от [фирма] срещу В. З. Ц., като е признато за установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата от 20490,00лв., за която е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 31.03.2011г. по ч.гр.дело № 12702/2011г. по описа на СРС, 34 състав, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК /28.03.2011г./ – до окончателното изплащане, както и в частта, с която ответникът В. З. Ц. е осъден да заплати на ищеца сумата от 1 708,72лв.- разноски по делото, съразмерно с уважената част от иска, на основание чл.78,ал.1 от ГПК. За да постанови този резултат въззивният съд след анализ на доказателствата и препращайки и към мотивите на първоинстанционното решение е приел за доказано по делото наличие на валидно договорно правоотношение между страните, попадащо в приложното поле на чл.280 от ЗЗД, в рамките на което от ответника е поето задължението за извършване на процесуални действия и представителство на ищеца по изп.дело № 20088380400358 по описа на ЧСИ М.Б.. Съдът е приел за доказан по делото и фактът, че във възложения от ищеца на ответника мандат се включва и получаването на сумите, които ще бъдат събрани от длъжниците по изп.дело; че от цялата събрана по изп.дело и преведена по банкова сметка 80587,51лв., от ответника е била отчетена на ищеца чрез лицето М. Д. само сума в размер на 51 694,00лв., респ.- неотчетена е разликата в размер на исковата сума от 20 490,29лв., която ответникът дължи на ищеца на основание чл.284,ал.2 от ЗЗД. Счел е, че от съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства може да се направи безспорният извод за наличие на валидно договорно /мандатно/ правоотношение между страните; че съгласно легалната дефиниция на чл.280 от ЗЗД, договорът за поръчка е двустранен, консенсуален и неформален и като такъв – може да бъде установяван с всички допустими доказателствени средства в гражданския процес; че в конкретния случай, от събраните по делото писмени доказателства: договора за правна защита и съдействие, сключен между страните на 12.03.2008г. и пълномощно от същата дата, се установява наличието на мандатното правоотношение, в рамките на което ответникът- доверител е бил овластен от ищеца- довереник, да получава от името на последния сумите, които ще бъдат събрани от длъжниците по горепосоченото изпълнително дело. Приел е за неоснователно възражението на ответника, че договорът за правна защита и съдействие не представлява същински договор за поръчка по смисъла на чл.280 от ЗЗД, тъй като предметът на първия е ограничен съгласно чл.24,ал.1,т.1 и т.2 и чл.25 от Закона за адвокатурата само до извършването на точно определени и конкретни услуги, а именно- посочените в т.1 и т.2 на чл.24 от ЗА. За да обоснове извода си е посочил, че легалната дефиниция на адвокатската професия, закрепена в чл.24 от ЗА и видовете и начини за упълномощаване на адвоката- пълномощник, регламентирани от чл.25 на ЗА, не могат да бъдат тълкувани в ограничителния смисъл, на който се позовава той; че цитираните норми от ЗА не създават забрана за договаряне и на други действия /правни или фактически/, от страните по договора за правна защита и съдействие, извън посочените в ал.1 на чл.24 от ЗА, както и, че постигнатата между страните по настоящото дело договорка – сумите по изпълнителното дело да бъдат получавани от ответника- процесуален представител на ищеца по изп.дело , от името на последния, се включва в обхвата на представителството по т.3 на чл.24 от ЗА. Намерил е за неоснователно и възражението на ответника, че не е надлежно упълномощен да получава сумите по изп.дело от името на ищцовото дружество. В тази връзка е посочил, че представеното по делото пълномощно и договорът за правна защита и съдействие, инкорпорирани в един документ и подписани на една и съща дата по процесното изпълнително дело, следва да бъдат ценени в тяхната съвкупност, както и, че възражението за ненадлежно представителство може да се прави само от ненадлежно представлявания. В конкретния случай ищцовото дружество изрично е признало в ИМ, че лицето, подписало пълномощното е действало именно като негов представител. Съдът е намерил за неоснователно и възражението на ответника, че не е получил процесната сума. Посочил е, че фактът, че исковата сума е била преведена по банкова сметка на ответника, се установява както от събраните по делото писмени доказателства, така и от заключението на ССЕ, а възражението на ответника за обратното е недоказано и неоснователно. Посочил е и това, че представеното по делото удостоверение от ЧСИ с изх.№ 090806/ 28.02.2011г., с което е удостоверен преводът на посочените суми по указаната банкова сметка на ответника е официален документ по смисъла на чл.179,ал.1 от ГПК, който не е и оспорен от ответника. Ето защо, съдът приема, че той безспорно доказва факта на получаване на сумите от ответника-чрез превод по банковата му сметка. От ответника, в съответствие с правилото за разпределение на доказателствената тежест /чл.154,ал.1 от ГПК/, не са ангажирани доказателства процесната сума от 20 890,00лв. да е била отчетена на ищеца, съгласно изискването на чл.284,ал.2 от ЗЗД. По тези съображения е обосновал извод, че законосъобразно с обжалваното решение е призната дължимостта на процесната сума от ответника.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В настоящия случай касаторът не формулира конкретен правен въпрос, който се дефинира като общо основание за достъп до касация по смисъла на чл.280 ГПК. Въпросите му, посочени в изложението, касаят правилността на съдебното решение и по тях съдът взема отношение в касационното решение, ако преди това допусне касационното обжалване поради наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Така поставени правните проблеми в изложението сочат на несъгласие с приетите от съда за установени факти и с формираните от въззивния съд изводи, което, обаче не е основание за допускане на касационно обжалване. От съдържанието на изложението, включително и от касационната жалба, настоящият състав не може да извлече правни въпроси по пътя на уточнението, имащи отношение към повдигнатата правна проблематика, защото въпроси, свързани с фактите по делото са фактически, а не правни. Не са общо основание и поставените под №4 в изложението въпроси. Същите изобщо не са правно разрешавани от въззивния съд и не са обуславящи крайните му изводи. При отсъствие на общо основание не се дължи произнасяне по допълните такива, поддържани от касатора.
За пълнота на изложението следва да се посочи и следното: В представеното изложение не само не са формулирани от касатора материално правни или процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото, но не е обосновано и наличието на специфичните предпоставки.
Във връзка с първите три въпроса се сочи основанието по т.3 на чл.280 ГПК с твърдението, че липсва задължителна съдебна практика. Това основание е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. Касаторът не сочи такива предпоставки, а твърдението за липса на съдебна практика само по себе си не е достатъчно за да обоснове извод за наличие на това основание. Същевременно по въпросите за характера на договора за процесуално представителство, за тежестта на доказването при иск за поето и неизпълнено с такъв договор задължение и за допустимите доказателствени средства има ясна и пълна правна уредба и трайна и последователна практика на съдилищата, която не се нуждае от коригиране.
На следващо място не е доказано и основанието по чл.280 т.1 ГПК във връзка с поставените под №4 въпроси. Цитираното Постановление № 1 / 1953 г. на Пленума на ВС и Тълкувателно решение № 1 / 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – т.19, не съдържат правно разрешение по тези въпроси и няма как да обосноват извод за наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл. Същите касаят правомощията на въззивния съд, а оплакванията на касатора за допуснати процесуални нарушения при водене на производството и постановяване на решението са касационни основания по чл.281 ГПК и подлежат на преценка в производството по чл.290 ГПК, но не и в производството по чл.288 ГПК.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на постановеното от СГС въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна сторените и надлежно удостоверени такива в размер 2200лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №345 на СГС, постановено на 15.01.2014г. по в.гр.д.№ 544/2013г.
ОСЪЖДА В. З. Ц. да заплати на [фирма] деловодни разноски за настоящото производство в размер 2200лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: