О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 634
гр. София 09.07.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 11 юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3793 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата Д. П. К., чрез адв. С. С. срещу решение № 885/18.04.2017 г. по гр.дело № 5245/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 28.07.2016 г. по гр.дело № 11428/2014 на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените искове от жалбоподателката срещу „Л. Б. Е. Е.К.” КД, представлявано от [фирма] с правно основание чл.49,вр.чл.45 ЗЗД за присъждане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените правни въпроси в изложението, съответно да се отмени въззивното решение и се постанови друго, с което предявените искове се уважат изцяло със законните последици.
В изложението са формулирани правните въпроси: 1. когато между мотивите на първоинстанционния съд и тези в решението на въззивния съд има съществена разлика по въпрос от предмета на делото, може ли второинстанционния съд да препрати към тях по реда на чл.272 ГПК, независимо дали е налице съвпадение на крайния резултат от решаващата дейност. 2. длъжен ли е въззивният съд със своето решение да обсъди и вземе становище по всички наведени от въззивната страна доводи и възражения, решени в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба „Л. Б. Е. Е.К.” КД, чрез адв. В. Т. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Третото лице помагач на страната на ответника „Е. А. Д. Ю. Л.” К. Б., чрез адв.М. К. в писмен отговор е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта, с която се обжалва въззивното решение на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявения иск от Д. П. К. с правно основание чл.49,вр.чл.45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени вреди за сумата 1290 лв. Съгласно разпоредбите на чл.280,ал.2 ГПК в редакцията на текста до изменението със ЗИДГПК обн Д.в.бр.86/2017 г., които са приложими в случая на основание пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лв. Предявения иск от Д. К. с правно основание чл.49,вр.чл.45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени вреди е с цена 1290 лв. – т.е. до 5000 лв. Следователно на основание чл.280,ал.2 ГПК в указаната редакция на текста по-горе въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по иска за имуществени вреди не подлежи на касационно обжалване. В тази част се касае за решение по въззивно гражданско дело с цена на иска до 5000 лв. Касационната жалба в частта, с която се обжалва въззивното решение на САС в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта по предявения иск за имуществени вреди следва да се остави без разглеждане, а производството по делото в същата част следва да се прекрати.
В останалата част касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл.49,вр.чл.45 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД за присъждане на обезщетения за претърпени неимуществени вреди.
Прието е, че твърденията на ищцата Д. К. са, че на 29.07.2011 г. претърпяла инцидент – подхлъзнала се на костилка и паднала, в магазин „Л.” на [улица], като виновни за злополуката са служители на ответника поради немарливо изпълнение на задълженията си да почистват пода на търговския обект.
Съдът е приел, че по делото не е спорно, че на 29.07.2011г. във вътрешната търговска площ на магазин „Л.“ в [населено място], на [улица], ищцата паднала между щандовете и получила травматични увреждания.
Приел е, че фактическият състав на отговорността по чл.49 ЗЗД включва възлагане от едно на друго лице на някаква работа и вреди, причинени от последното при или по повод изпълнението на възложената работа.
Прието е, че в случая съвкупният анализ на ангажираните от страните доказателства не обосновава извод за наличие на всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане – безспорно доказани са травматични увреждания на ищцата, получени при инцидент на 29.07.2011 г. в магазин „Л.“.
Посочил е, че с оглед твърдяното от ищцата подхлъзване на костилка, респ. на изгнил плод, намиращ се на пода на магазина, механизмът на злополуката, при доказателствена тежест на ищцата – пълно и главно доказване, не е установен по несъмнен и категоричен начин. Взето е предвид неоспореното заключение на техническата експертиза, според което наличните в магазина камери извършват и записват наблюдение на около 1 метър над пода – над таза на клиентите, поради което не отразяват ставащото под тази граница, т.е. на пода на магазина, и от видеоматериала не може да се установи имало ли е костилка, респ.плод на пода, на която ищцата да се е подхлъзнала. Съобразено е, и обстоятелството, че всички разпитани свидетели не са преки очевидци на подхлъзване върху костилка или плод и падане. Съдът е посочил, че според показанията на св. Д. Ш. същата чула охкане и после подхлъзване и падане на земята, след изправянето на ищцата забелязала на земята размазан плод и до него костилка, но това било леке, което явно било останало по нея / по ищцата/. Прието е, че съгласно показанията на св. К., съпруг на ищцата преди падането на ищцата е бил на около метър и половина зад нея, че същият не установява причината за падането – налична на пода костилка или размазан плод, тъй като е възприел ставащото от момента на самото падане. Взети са предвид показанията на св.Б., управител на магазина, според които към датата на злополуката, не е бил на работа в деня на инцидента, не е бил уведомяван с оглед длъжностното си качество за станалото при задължение за това. Съобразени са показанията на св. Б., че не е очевидец на станалото, тъй като не работи в магазина, а в администрацията на дружеството, не е била уведомявана за инцидент с ищцата.
Съдът е обсъдил и показанията на св. Р. Т., шофьор на линейката на „Бърза помощ“, транспортирала ищцата, според които на пода е било чистено, „мокричко”, поради което е внимавал при ходене, че неговите възприятия за вида на пода са след инцидента. Съобразени са показанията на св. М., лекар от екипа на „Бърза помощ“, оказал помощ на ищцата, съгласно които същият си спомня, без да е много сигурен, че ищцата обяснила, че се подпряла на някакви кашони, те се сринали и тя паднала.
Въззивният съд е приел, че всички свидетелски показания не установяват конкретната причина за падането на ищцата и е формирал извод, че не може да се приеме за доказано твърдението й, че падането е предизвикано от намирала се на пода на магазина костилка или плод, на която ищцата се е подхлъзнала. Според съда при липса на спор, че в магазина работят служители на ответника – хигиенисти, чиито служебни задължения са да осигуряват чистотата и хигиената, механизмът на злополуката не е установен категорично, за да може да се направи релевантен извод за това, че служители на ответника с бездействието си – непочестване на пода, са довели до вредоностния резултат. Прието е, че в този смисъл е и първоинстанционното решение, и на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд.
Прието е, че с оглед неустановяване на основания по чл.49 във връзка с чл.45 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника без значение за спора са и не следва да се обсъждат вида и характера на травмите на ищцата и свързаните с тях вреди. Прието е също, че поради това не следва да се обсъждат приетите писмени доказателства относно здравословното състояние на ищцата след постановяване на обжалвания съдебен акт.
При тези съображения съдът е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлената част на предявените искове с правно основание чл.49,вр.чл.45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
По правните въпроси:
Съдът намира, че в случая са приложими разпоредбите на чл.280,ал.1, т.1 ГПК в редакцията на текста до изменението със ЗИДГПК, обв.Д.в.86/2017 г. на основание пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.
С решение № 187/07.07.2016 г. по гр.дело № 1332/2015 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК са разрешени правните въпроси: за задължението на въззивния съд съгласно чл.236,ал.2 ГПК да обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната й жалба и да изложи свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора, и за възможността, респ.допустимостта въззивният съд да мотивира решението си чрез препращане на основание чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция, когато същите са вътрешно противоречиви и е налице явно несъответствие между приетото в тях и диспозитива на съдебния акт относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, при предявен деликтен иск по чл.45 ЗЗД.
Прието е, че изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон – чл.236 ал.2 ГПК. Прието е също, че практиката на ВС /ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965г. и ППВС № 1/1985 г./ и на ВКС /ТР№1/2001г. – т.19, ТР№1/2013г., и множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК константно приема, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации, касещи правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Те трябва да са ясни, убедителни и безпротиворечиви, като отразяват решаваща, а не проверяваща дейност, тъй като въззивният съд е втора по ред инстанция по съществото на спора и е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, като ги изрази писмено в мотивите към решението си.
Възприета е практиката на ВКС, според която при действието на новия ГПК от 2007г., предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, може да се използва, ако е налице съвпадение на фактическите и правните констатации, а не само на крайния резултат от решаващата дейност /т.е. на диспозитива/ на двете инстанции, че разпоредбата на чл.272 ГПК по никакъв начин не дерогира изискването на чл. 236 ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и не освобождава въззивната инстанция от задължението й да се произнесе по спорния предмет на делото в рамките на правомощията си по чл.269 ГПК. Съдебният състав е приел, че между мотивите на първоинстанционния съд, които чрез препращането са станали част от мотивите на въззивното решение, и приетото от въззивния съд в отговор на оплакванията и доводите във възивната жалба, не следва да има никакво противоречие. В този смисъл, излагането на ясни, убедителни, без съдържателни противоречия и празноти мотиви, при съблюдаване на съдопроизводствените правила по чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК, е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение и в случаите, когато той прилага нормата на чл.272 ГПК.
С оглед на тези съображения е даден отговор на втория процесуален въпрос, по който е допуснато касационното обжалване: процесуалната възможност по чл.272 ГПК не би могла да бъде използвана от въззивния съд в случаите, когато е налице съвпадение само в резултата от решаващата дейност на двете инстанции. Още по-малко това е допустимо, когато в мотивите на първата инстанция са допуснати противоречия, неясноти, празноти, в т.ч. и фактически грешки, които чрез препращането по чл.272 ГПК се възпроизвеждат в мотивите на въззивния съд и водят до неяснота и вътрешно противоречие в тях, респ. до постановяване на акт при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК, а в някои случаи, на практика и до липса на мотиви по смисъла на чл.236 ал.2 ГПК.
Прието е, че това разрешение на въпроса се отнася за всички искове, включително и за деликтните. При разглеждането им, след като е решил да приложи нормата на чл.272 ГПК, въззивният съд не следва да допуска такова противоречие при излагането на мотивите си по отношение на никой от елементите от фактическия състав на съответната отговорност, произтичаща от непозволено увреждане, в т.ч. и относно определения по реда на чл.52 ЗЗД размер на обезщетението за неимуществени вреди. Когато мотивите на първата инстанция съдържат неясноти и празноти, вкл. когато е налице противоречие между приетото в тях и диспозитива на съдебния акт относно размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл.45 ЗЗД, въззивният съд не може да изготви мотивите си чрез препращане по реда на чл.272 ГПК, защото по този начин възпроизвежда допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения при формиране на волята му.
Съдебният състав е приел, че следва да се имат предвид и разясненията, дадени по т.2 от ППВС №1/1985г. в които е посочено, че решението е единство от мотиви и диспозитив, като мотивите са неразделна част от решението и обосновават диспозитива на съдебния акт. Затова диспозитивът трябва да бъде логически извод от мотивите. Когато втората инстанция констатира несъответствие /и ако то не се дължи на допусната очевидна фактическа грешка – чл.247 ГПК/ между диспозитива и мотивите на решението трябва да възстанови тяхната съгласуваност и единство. Ако при правилна преценка на доказателствата и прилагане на закона направи същия извод за решаване на делото, който се съдържа в диспозитива, тя го оставя в сила, след като отстрани недостатъците в мотивите. В такъв случай в мотивите се излагат правилните съображения.
С решение № 271/15.10.2013 г. по гр.дело № 1403/2012 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 272 от ГПК, когато намери първоинстанционното решение за правилно и го потвърди, въззивният съд може да не преповтаря в мотивите към въззивното решение, приетото за установено и правните изводи на първоинстанционния съд, а може да препрати към тези мотиви на първоинстанционното решение, които споделя, като по този начин ги прави свои мотиви. Наред с това, въззивният съд следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба, но не като контролно-отменителна инстанция, а в качеството си на такава по съществото на материалноправния спор, т.е. – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи, във връзка с направените оплаквания и доводи. Това е така, защото и при условията на ограничения въззив, втората съдебна инстанция – въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал, и по свое вътрешно убеждение и съгласно разпореденото в закона, да направи своите фактически и правни изводи, за да достигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт. Възприета е практиката на ВКС в този смисъл. Според съдебния състав между мотивите на първоинстанционния съд, които са възприети от въззивния съд, и чрез препращането към тях те са станали част от мотивите към въззивното решение – от една страна, и приетото от въззивния съд в отговор на оплакванията, доводите и съображенията във възивната жалба – от друга страна, не следва да има никакво противоречие. Обратното би довело до вътрешно противоречие в самите мотиви към въззивното решение, респ. – до необоснованост на същото. Поради това, въззивният съд следва да се произнесе по оплакванията във въззивната жалба ясно, пълно и точно, без да изпада в противоречие с мотивите на първоинстанционния съд, към които препраща. Това разрешение на въпроса се отнася за всички искове, включително и за деликтните. При разглеждането на последните, въззивният съд не следва да допуска такова противоречие по отношение на никой от елементите от фактическия състав на съответната отговорност, произтичаща от непозволено увреждане (чл. 45 – чл. 53 от ЗЗД, чл. 2 – чл. 6 от ЗОДОВ и пр.).
Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в противоречие с цитираната практика на ВКС. С въззивното решение съдът е потвърдил първоинстанционното решение, мотивирал е своето решение и на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. Настоящият съдебен състав преценява, че в случая не е налице съществена разлика между мотивите на първоинстанционния съд и тези в решението на въззивния съд по въпрос от предмета на делото. Според жалбоподателя тази съществена разлика се изразява, в приетото от първоинстанционния съд, че ответника е оспорил обстоятелството, че инцидентът с ищцата е възникнал на територията на неговия обект, а в мотивите въззивния съд приел, че не е спорно, че на 29.07.2011 г. ищцата паднала между щандовете и получила травматични увреждания. В съответствие с цитираната практика на ВКС въззивният съд е преценил обжалваното решение за правилно и на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, като последните не съдържат неясноти, празноти, съответно не е налице противоречие между приетото в тях и диспозитива на съдебния акт по предявените искове с правно основание чл.49,вр.чл.45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди.
Освен това с обжалваното решение въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал, и е направил свои фактически и правни изводи по предмета на спора, за което са изложени подробни мотиви. В случая не е налице противоречие между мотивите на първоинстанционния съд, които са възприети от въззивния съд, и чрез препращането към тях са станали част от мотивите към въззивното решение и приетото от въззивния съд в отговор на оплакванията, доводите и съображенията във възивната жалба. Въззивният съд е разгледал предявените деликтни искове с правно основание чл.49,вр.чл.45 ЗЗД и не е допуснал такова противоречие относно нито един от елементите на фактическия състав на отговорността за непозволено увреждане, предвидена в цитираните текстове на ЗЗД. С оглед на изложеното съдът намира, че не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения правен въпрос.
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С решение № 187/07.07.2016 г. по гр.дело № 1332/2015 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК един от разрешените правните въпроси е за задължението на въззивния съд съгласно чл.236,ал.2 ГПК да обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната й жалба и да изложи свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора.
Съдебният състав е приел, че изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон – чл.236 ал.2 ГПК. Прието е също, че практиката на ВС /ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965г. и ППВС № 1/1985 г./ и на ВКС /ТР№1/2001г. – т.19, ТР№1/2013г. и множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК константно приема, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации, касещи правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Те трябва да са ясни, убедителни и безпротиворечиви, като отразяват решаваща, а не проверяваща дейност, тъй като въззивният съд е втора по ред инстанция по съществото на спора и е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, като ги изрази писмено в мотивите към решението си. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 374/22.11.2010 г. по гр.дело № 219/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 7/08.02.2012 г. по гр.дело № 510/2011 г. на ВКС, II г.о., постановени по чл.290 ГПК.
С обжалваното решение съдът е разрешил правния въпрос в съответствие с посочената практика на ВКС. Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, доводите на страните и е формирал свои фактически, и правни изводи по съществото на спора относно елементите на фактическия състав на чл.49,вр.чл.45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника за причинени неимуществени вреди на ищцата Д. К., последица от инцидент на 29.07.2011 г. в магазин, собственост на ответника. Изводите на съда са залегнали в мотивите на решението, които са подробни и ясни. Следователно не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по чл.280,ал.1,т.1 ГПК /редакцията на текста до изменението, обн. В Д.в.бр.86/2017 г./ по поставените въпроси от жалбоподателката Д. К., чрез адв.С. С..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Оставя без разглеждане касационна жалба вх. № 10306/09.06.2017 г., подадена от ищцата Д. П. К., [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, чрез адв.С. С. в частта, с която е обжалвано решение № 885/18.04.2017 г., постановено по гр.дело № 5245/2016 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 28.07.2016 г. по гр.дело № 11428/2014 г. на Софийски градски съд, I г.о., 16 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният иск от Д. П. К. против „Л. Б. Е. Е. К.” КД, [населено място] п., общ.Е. П. за сумата 1290 лв. обезщетение за имуществени вреди от увреждане на 29.07.2011 г., заплатена стойност на медицински консумативи и прекратява производството по делото в тази част.
Не допуска касационно обжалване на решение № 885/18.04.2017 г., постановено по гр.дело № 5245/2016 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 28.07.2016 г. по гр.дело № 11428/2014 г. на Софийски градски съд, I г.о., 16 състав в частта, с която са отхвърлени предявените искове от Д. П. К. против „Л. Б. Е. Е.К.” КД с правно основание чл.49,вр.чл.45 ЗЗД за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, претърпени от увреждане на 29.07.2011 г. в [населено място] и в частта на присъдените разноски по касационна жалба вх. № 10306/09.06.2017 г., подадена от ищцата Д. П. К., [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, чрез адв.С. С., съдебен адрес [населено място], [улица], ет.5, оф.10, чрез адв.С. С..
Определението е постановено при участие на третото лице помагач на страната на ответника „Е. А. Д. Ю. Л.” К. Б..
Определението в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба и е прекратено производството по делото подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението. В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: