О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 691
гр. София 16.09.2019 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 22 април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 953 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Българска Патриаршия- Св. Синод, чрез адв.Е. Т., против решение № 6584/23.10.2018 г. по в.гр.дело № 630/2017 г. на Софийския градски съд, с което е отменено решение № 12940/15.08.2016 г. по гр. дело № 17991/2016 г. на Софийския районен съд в частта, с която искът на З. Н. К. от [населено място] против Българска Патриаршия- Св. Синод с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ е отхвърлен за разликата над 561. 26 лв. до целия предявен размер от 5104. 26 лв. за периода от време от 16.04.2016 г. до 28.09.2016 г. и вместо отменената част предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ е уважен за сумата 4543лв. за периода от 16.04.2016 г. до 28.09.2016 г. и ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от още 560. 70 лв. разноски пред първата инстанция и сумата 800 лв. разноски пред въззивната инстанция, и са потвърдени първонистанционното решение на Софийския районен съд в уважената част на предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, както и решение № 33278/25.05.2018 г. по гр. дело № 17991/2016 г. на Софийския районен съд, с което на основание чл. 247, ал. 1 ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в първоинстанционното решение. Поддържа се, че въззивното решение е недопустимо, тъй като исковете са предявени от ищеца З. Н. К. с ЕГН [ЕГН], а страна по процесното трудовото правоотношение с ответника Българска Патриаршия- Св. Синод е З. Н. К. с ЕГН [ЕГН]. Според жалбоподателя е неправилно и решение № 33278/25.05.2018 г. по гр. дело № 17991/2016 г. на Софийския районен съд, тъй като е недопустимо по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК да се поправи допусната грешка в диспозитива на решението, която е резултат от погрешно посочване от ищеца в исковата молба на неговото ЕГН. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Мотивирани са доводи за очевидна неправилност на въззивното решение. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ да се отхвърлят.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани въпросите: 1. предвид характера на ЕГН като индивидуализиращ белег по смисъла на Закона за гражданската регистрация и глава четвърта на Наредба № РД-02-20-9 от 21.05.2012 г. на МРРБ за функциониране на единна система за гражданска регистрация, ако в исковата молба ЕГН на ищеца е неправилно посочен и същият е възпроизведен в решението на съда, то допустимо ли е да бъде извършена служебно поправка на очевидна фактическа грешка на решението по реда на чл. 247 ГПК, без да е отстранена нередовността на исковата молба по реда на чл. 129, ал. 3 ГПК, 2. допустимо ли е съдът да постанови своето решение, без да обсъди всички наведени във въззивната жалба доводи, 3. при изследване на незаконосъобразността на уволнението ограничен ли е съдът от въведените от ищеца с исковата молба пороци на уволнението или може служебно да изследва и обстоятелства, невъведени като пороци с исковата молба, 4. ако работникът/служителят недобросъвестно не е уведомил работодателя за наличието на болест, която му дава право на закрила по чл. 333 КТ, същият ползва ли се от правото на закрилата при уволнение? Къде е границата между задължението на работодателя да събира данни за здравословното състояние на работника/служителя и недобросъвестното поведение на работника/служителя, непредставил на работодателя своевременно информация за болестта, установяваща закрила по чл. 333 КТ. Въпросите според жалбоподателя са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са и са приложени решения на състави на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба З. Н. К., чрез адв.И. С., в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение, намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С въззивното решение съдът се е произнесъл по предявени искове от З. Н. К. с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ.
Съдът е приел за неоснователно възражението на ответника Българска Патриаршия- Св. Синод за недопустимост на първоинстанционното решение № 12940 от 15.08.2016 г., поправено по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК с решение № 33278 от 25.05.2018 г., постановени по гр.д. № 17991/2016 г., поради несъответствие на посочения в исковата молба и действителния единен граждански номер на ищеца. Посочил е, че действително в исковата молба е посочен „ЕГН: [ЕГН]“, а този по лична карта на ищеца е „[ЕГН]“. Приел е за основателно твърдението на ответника, че в първоинстанционното производство посочването на ЕГН на ищеца е задължителен реквизит на исковата молба, а непосочването му представлява нередовност на исковата молба съобразно чл. 129, ал. 2, вр. с чл. 127, т. 2 ГПК. Съдът е приел, че тази нередовност обаче може да бъде отстранена, както в хода на първоинстанционното, така и във въззивното производство / в този смисъл са и постановките на т. 5 от ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР 1/2001 г. на ОСГК на ВКС/. Споделил е извода на първоинстанционния съд, че некоректното посочване на единен граждански номер в исковата молба в настоящия случай представлява една техническа грешка, доколкото от всички приложени доказателства / и към исковата молба/ е посочен действителният единен граждански номер на ищеца. Съдът е приел, че некоректно посоченият единен граждански номер не буди съмнение в процесуалната легитимация на ищеца, а за защитата на ответника не се създават затруднения. Макар да не са били дадени изрични указания на ищеца, същият с молба от 25.08.2016 г. е посочил, че единният му граждански номер е[ЕИК], като е представил и доказателства за това – заверено копие на лична карта. Във въззивната жалба също е посочен коректният единен граждански номер на З. Н. К. /съответващ на този по лична карта/. Съдът е приел, че липсва спор по отношение на процесуалната легитимация на страните и предвид поправката на грешката в единния граждански номер на ищеца няма основание за недопустимост на производството. Приел е, че с молба от 25.08.2016 г. е посочен верният единен граждански номер, и предвид липсата на друг ред за поправка на грешката в съдебния акт, решението за поправка на очевидна фактическа грешка на първоинстанционното решение също е валидно и допустимо.
Съдът е приел, че не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Съдът е приел, че с искова молба с вх. № 8007280/01.04.2016 г., въз основа на която е образувано първоинстанционното гр.д. № 17991/2016г. на СРС, З. Н. К. е предявил срещу ответника Българска Патриаршия- Св. Синод обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ за признаване на уволнението му (Заповед № 5/25.03.2016 г.) поради съкращаване на щата за незаконно и отмяната му, за възстановяване на заеманата преди това длъжност, както и за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ за оставане без работа в размер на 5104,26 лева. Основателността им е обоснована с фактите, че не е налице реално съкращаване на щата, както и, че не са спазени изискванията на чл. 333 от КТ. Твърди се, че ищецът страда от болест „неинсулинозависим захарен диабет“, а работодателят не е получил разрешение от Инспекцията по труда съобразно изискването на чл. 333, ал. 1 КТ. Ответникът в срок е подал отговор на исковата молба, с който е оспорил предявените искове.
Съдът е приел, че е налице реално съкращаване на щата, че законосъобразно работодателят – ответник е взел решение за осъществяване на подбор измежду двамата служители, заемащи длъжността „Административен секретар“. Прието е, че не са били ангажирани доказателства, че извършеният подбор е законосъобразен и прилагайки правилата за разпределение на доказателствената тежест, е приел, че уволнението е незаконно. В тази връзка съдът е приел, че приетото по делото доказателство – протокол № 30 – 08.12.2015 г. представлява частен документ, съдържащ изгодни за страната обстоятелства, поради което не следва да се кредитира. Като допълнителен аргумент се сочи, че към датата на връчване на заповедта за уволнение З. К. е страдал от „неинсулиновозависим захарен диабет“, поради което спрямо него е приложима закрилата по чл.333, ал.1, т.3 КТ, а към датата на уволнението Инспекцията по труда не е дала разрешение за уволнението на ищеца, а последващото разрешение не може да санира уволнението. Поради тези аргументи съдът е уважил предявените на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ от З. К. искове за признаване на уволнението за незаконно и възстановяването му на работа. По отношение на иска на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ е приел, че по делото са ангажирани доказателства, че ищецът е бил безработен до дата 15.04.2016г., когато е била направена заверка върху регистрационна карта в бюрото по труда, приета като доказателство по делото, поради което е уважил претенцията частично – в размер на 561,26 лева за периода от 28.03.2016 г. до 15.04.2016 г., като е отхвърлил иска за горницата над сумата от 561,26 лева до пълния предявен размер.
Съдът е приел за безспорно, че страните са били в трудово правоотношение, възникнало със сключването на трудов договор № 3/01.03.2010г., изменяно с допълнителни споразумения от 02.08.2011 г. и 02.01.2015 г., по силата на които ищецът е изпълнявал длъжността „Административен секретар“ при ответника, както и че правоотношението е било прекратено едностранно от работодателя по силата на заповед № 5/25.03.2016г., връчена на ищеца на 28.03.2016г., в която като основание се сочи съкращаване на щатната длъжност, считано от 04.01.2016г.
Прието е, че с атакуваната заповед работодателят е упражнил потестативното си право едностранно да прекрати трудовото правоотношение на ищеца на основание чл.328, ал.1, т.2 КТ – поради съкращаване на щата. Посочено е, че това уволнително основание е налице, когато се премахват, считано от един определен момент за в бъдеще, отделни длъжности от утвърдения общ брой на работниците и служителите в предприятието, поради преустановяване на съответстващите на тези длъжности трудови функции. Законосъобразността на уволнението, извършено на това безвиновно основание, се предпоставя от следните условия: съкращаването на щата да е реално, т.е. съответната функция действително да се премахва, а не само да се променя наименованието на съответстващата ? длъжност при запазване на характера на извършената работа; да е налице към момента на уволнението – датата на уволнението трябва да съвпада или да следва датата, на която е извършено реалното, фактическо съкращаване в щата; да е извършено по съответния ред и от органа, който има право да извършва такива промени. Работодателят, като носител на субективното преобразуващо право едностранно да прекрати трудовото правоотношение на работника или служителя, следва да докаже, че законосъобразно е упражнил това свое право. Същият носи тежестта да докаже при наличие на основания за закрила на работниците и служителите, чието правоотношение се прекратява, че са спазени изискванията на Кодекса на труда за вземане на съответните разрешения и/или становища от предвидените компетентни органи. В този смисъл тежестта на доказване законността на атакуваното уволнение е върху работодателя.
Съдът е приел, че основният довод за незаконността на уволнението е, че са били налице основания за закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, тъй като ищецът е страдал от захарна болест към датата на уволнението, като се твърди, че не е спазена императивно уредената процедура за осъществяване на уволнението.
От представената като доказателства по делото медицинска документация е прието, че се установява, че ищецът страда от заболяване „неинсолинозависим захарен диабет“. Представени са болничен лист № Е20164483342, издаден от МБАЛ „Т. Б. С.“ ЕАД и болничен лист № Е20151563236 от „Д. ****“ ЕООД, видно от които поставената на ищеца диагноза е „неинсолинозависим захарен диабет“, с неврологични усложнения. Съдът е приел, че болничните листове са получени от ответника – работодател на дати 08.01.2016 г. и 26.02.2016 г. преди датата на издаване за заповедта за уволнение и връчването и на З. Н. К. /видно от положените върху тях печати/. Представено е и експертно решение на ТЕЛК № 0827 от 066/14.04.2016 г., издадено във връзка със заявление на ответника за становище относно приложимостта на предварителна закрила при уволнение, от което се установява, че след преглед на ищеца ТЕЛК е установил, че страда от „неинсолинозависим захарен диабет“. В мотивите на решението е посочено, че ищецът е диагностициран със захарен диабет ІІ тип през 2010 г., наследствено обременен – баща и майка с диабет тип II.
Съдът е посочил, че представените документи представляват официални свидетелстващи документи, неоспорени по надлежния ред относно авторство или съдържание, предвид което се ползват с материална доказателствена сила досежно удостоверените факти и обстоятелства. От тях съдът е приел за установено, че преди датата на уволнение ищецът е страдал от „неинсолинозависим захарен диабет“ – захарна болест, включена в чл. 1, т. 6 Наредба № 5 от 20.02.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от Кодекса на труда. Формирал е извод, че същият се ползва с предварителна закрила при уволнение на посочените в чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ основания за уволнение, между които е и уволнение при съкращаване на щата.
Съдът е посочил, че закрилата по чл. 333 КТ е „предварителна“. Според чл. 333, ал. 7 КТ закрилата по чл. 333 КТ се отнася към момента на връчването на заповедта за уволнение. Под заповед следва да се разбира писменото изявление по смисъла на разпоредбата на чл. 335 от КТ, на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение. Правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение е потестативно и поражда действие с достигането на писменото изявление до адресата. Този е правнорелевантният момент, към който следва да се преценява законността на изявлението. Това е моментът, към който следва да се извършва преценка съществувало ли е потестативното право и надлежно ли е упражнено то, включително и дали е преодоляна закрилата по чл.333, ал.4 КТ /така решение № 559 от 09.07.2010 г. по гр.д. № 650/2009 г. на ВКС/.
От приетото като доказателство по делото писмо с изх. № 16187015 от 09.05.2016 г. от директора на Дирекция „Инспекция по труда – [населено място]“, адресирано до ответника и получено от него на 12.05.2016г. (видно от положения върху писмото печат), съдът е приел за установено, че Инспекцията по труда е дала разрешение за уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ на З. Н. К..
Съдът е приел, че разрешението обаче е издадено на 09.05.2016 г. – след датата на връчване на заповедта за уволнение – и доколкото, съдебната практика е константна по отношение на обстоятелството, че последващо дадено съгласие от компетентните органи не може да санира нередовно осъщественото уволнение / в този смисъл са решение № 534 от 11.06.2010 г. по гр.д. № 417/2009 г. на ВКС; определение № 313 от 18.03.2016 г. по к. гр. д. № 775 / 2016 г. на ВКС и други/, е прието, че не е спазена процедурата по чл. 333 КТ.
Съдът е приел, че закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ има обективен характер и се прилага независимо от това дали работодателят е бил уведомен за заболяването на работника или служителя и дали са представени медицински документи за него. В съдебната практика константно се приема, че липсва легално вменено задължение за работника да уведомява работодателя си предварително за наличието на болести, даващи право на закрила или да представя съответните документи. Принципът за обективния характер на закрилата има изключение само в случай, че работникът съзнателно укрие съществуващо заболяване /така решение № 247 от 23.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 960/2010 г., III г. о., ГК/. Прието е, че от доказателствата по делото се установява, че работодателят е бил осведомен за наличие на захарна болест, включена в чл. 2 от Наредбата. Съдът е приел за неоснователен доводът, че недобросъвестно ищецът не е уведомил за наличие на болест, включена в обхвата на защита по чл. 333 КТ. Прието е, че според чл. 2, ал. 2 от Наредбата № 5 от 20.02.1987 г. предприятието-работодател е длъжно да събира предварителна информация от работниците, които са определени за уволнение, страдат ли от болести, посочени в ал. 1. Прието е още, че болничните листове, в които е поставена диагноза „неинсулинозависим захарен диабет“, са получени от ответника – работодател на дата 08.01.2016 г. и 26.02.2016 г. преди датата на уволнението на З. Н. К. /видно от положените от работодателя печати/. Съдът е посочил, че поради обективния характер на закрилата по чл. 333 КТ за преодоляване ? работодателят е бил длъжен да изиска разрешение за уволнението на ищеца от Инспекцията по труда, като преди това е следвало да поиска мнението на ТЕЛК относно здравословното състояние на предвидения за уволнение работник или служител, което да приложи към искането до Инспекцията по труда. В случаите, когато е установена закрила по чл. 333, ал.1, т.3 от КТ, какъвто е процесният случай, в доказателствена тежест на работодателя е да ангажира доказателства за спазване на предвидената в закона и посочена по-горе процедура.
Поради гореизложеното и поради недоказване от страна на ответника, че преди да издаде процесната заповед за уволнение е получил изискваното от чл. 333, ал.1, т.2 КТ предварително разрешение на Инспекцията по труда, съдът е приел, че работодателят-ответник е извършил незаконно уволнение на ищеца и незаконосъобразно е прекратил трудовото правоотношение с ищеца на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ.
При така изложените правни съображения, предвид неизпълнението на посоченото по-горе формално изискване от страна на работодателя е прието, че уволнението се явява незаконно и като такова следва да бъде отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ вр. чл. 344, ал. 3 КТ, без да бъде разглеждан спорът по същество.
С оглед пълнота на изложението и доколкото първоинстанционният съд е изложил мотиви и по същество, въззивният съд е приел, че следва да се отбележи следното:
Твърденията за незаконност на уволнението, очертаващи основанието на предявения иск и в чиито рамки е ограничена търсената съдебна защита съобразно диспозитивното начало в гражданския процес, са свързани с твърдение за липса на реално съкращаване на щата, съответно на заеманата от ищеца длъжност.
Прието е, че безспорно по делото се установява, че е налице реално съкращаване в щата, предхождащо датата на уволнението. Същото е извършено от компетентен орган – по решение на Св. Синод в пълен състав, взето по реда на чл. 70, вр. с чл. 58, т. 50 вр. с чл. 59, т. 2 от Устава на Българската православна църква / публикуван на интернет страница на Българската Патриаршия http://www.bg-patriarshia.bg/, от който е представен и препис – извлечение по делото/, обективирано в Протокол № 30/08.12.2015. От представените извлечения от протокола съдът е приел, че се установява, че на 08.12.2015 г. е прието ново щатно разписание на администрацията на Св. Синод, съкратени са две щатни бройки „Административен секретар” и е открита една щатна бройка за длъжността „Главен асистент”. Прието е за установено още, че работодателят е взел решение да извърши подбор измежду заемащите длъжността „Административен секретар” служители, въз основа на резултатите от който да се определи кой следва да заеме длъжността „Главен асистент”. Съдът е приел, че се установяват и заложените от работодателя критерии, по които е следвало да се извърши подбора, а именно: образователна-квалификационна степен, професионален опит, ниво на изпълнение на работата, ефективност на нейното изпълнение; дисциплинарно минало; лично и професионално поведение на служителя.
Прието е, че не подлежи на съдебен контрол решението на работодателя да извършва промени в щатното разписание в предприятието – това е въпрос на работодателска целесъобразност (решение № 265/ 28.09.2012 г. по гр.д.№ 1456/ 2011 г., I. г.о., ВКС). Съдът може да преценява единствено дали съкращаването на щата е реално. Преценката се извършва не само с оглед доказателствата за щатните бройки преди и след съкращаването, а като се съобразява дали е премахната щатната бройка за изпълнение на определени трудови функции.
Съгласно чл. 329, ал. 1 КТ при закриване на част от предприятието, както и при съкращаване в щата или намаляване на обема на работа, работодателят има право на подбор и може в интерес на производството или службата да уволни работници или служители, заемащи длъжностите, които не се съкращават, за да останат на работа тези, които имат по-висока квалификация и работят по-добре. Прието е, че съдът не следва да коментира обстоятелството дали е осъществен подбор, тъй като не е въведено като довод за незаконността на уволнението от ищеца. Първоинстанционният съд обаче е изложил мотиви и в тази насока и въпросът е въведен като довод във въззивната жалба, поради което въззивният съд е изложил аргументи и в тази насока.
Въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, че в процесния случай е налице реално съкращаване на щата – съкратени са две щатни бройки от длъжността „Административен секретар“, която длъжност е закрита, и се приема нова длъжност „Главен асистент“. Прието е за безспорно, а и работодателят изрично в отговора на исковата молба е признал, че функциите на закритите длъжности и новооткритата такава не се различават /което представлява твърдение за неизгоден за страната факт и се цени от съда съобразно чл. 175 ГПК/, не са представени и доказателства в обратния смисъл, поради което съдът е приел, че е възникнало задължение за извършване на подбор.
В тази връзка съдът е приел, че основният довод във въззивната жалба на Българската патриаршия – Св. Синод е, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че липсват доказателства за извършен законосъобразно подбор. Според Българската Патриаршия- Св. Синод представеното извлечение от протокол № 30/08.12.2015г. представлява писмено доказателство за извършения подбор.
Съдът е посочил, че същността на подбора е да се извърши преценка и съпоставяне между качествата на работници или служители, изпълняващи еднакви трудови функции. Целта на подбора е да останат на работа тези, които по-пълно отговарят на критериите на закона – ниво на изпълнение на трудовите задължения и професионална квалификация. Подборът е част от правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 КТ, когато не се съкращава единствена длъжност или всички работници или служители на дадена длъжност / така и решение № 52 от 06.03.2015 г. по гр. д. № 3627/2014 г. на Върховен касационен съд/.
Позовал се е на Тълкувателно решение № 3/16.01.2012г. на ВКС по тълк.д.№ 3/2011г. на ОСГК, преценката на работодателя по чл.329, ал.1 КТ– кой от работниците и служителите има по-висока квалификация и работи по-добре, подлежи на съдебен контрол, при упражняването на който съдът проверява основават ли се приетите от работодателя оценки по законовите критерии па чл.329, ал.1 КТ на действително притежаваните от работниците и служителите квалификация и ниво на изпълнение на възложената работа. При съдебния контрол съдът преценява обосноваността на оценките по чл. 329, ал. 1 КТ, съответно преценява дали правото на подбор е осъществено съобразно установения правен режим, като въпросните критерии имат обективни признаци и тяхното спазване може да бъде установено с всички доказателствени средства по ГПК.
Прието е, че в закона не е предвиден специален ред както за извършване на подбора, така и за неговото документиране. Затова при оспорването му от страна на работника или служителя, работодателят трябва да установи както извършването на подбора, така и останалите свързани с него въпроси, а именно дали подборът е обхванал всички необходими участници, дали са приложени предвидените в закона критерии, както и дали е налице обективно съответствие на оценката по отделните критерии с обективно проявените професионални качества и квалификацията на работника или служителя, като това доказване може да стане с всички допустими от закона доказателствени средства /така и решение № 128 от 01.08.2017 г. по гр. д. № 2903 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение/.
Съдът е приел, че от представеното извлечение от протокол № 30/08.12.2015 г. се установява, че е взето решение за извършване на подбор и критериите, по които двамата служители следва да бъдат оценявани. Посочени са и изводите за квалификацията и нивото на изпълнение на работата на двамата служители, по отношение на които е извършен подбор. Според решението на Св. Синод З. Н. К.. има 5-годишен професионален опит и висше богословско образование. Оценката за нивото на изпълнение на работата и нейната ефективност е „незадоволителна“, а за дисциплинарно минало е получил оценка „добро“, за лично и професионално поведение – оценка „незадоволително“. Видно от извлечението от протокола Т. Р. А. също е завършил висше богословско образование, има 11-годишен професионален опит, получил е оценка „много добро“ за нивото на изпълнение на работата и нейната ефективност; за дисциплинарно минало – оценка „много добро“; за лично и професионално поведение е получил оценка „много добро“. Съобразно оценките Св. Синод е приел, че на новата длъжност следва да бъде назначен Т. Р. А., а правоотношението с ищеца да бъде прекратено. По делото обаче не са представени доказателства за извършване на подбора –за органа, който го е осъществил, за времето и мястото на извършването му и начина, по който е извършен. Данните за получените оценки по зададените критерии са индиция за извършване на подбор, но не доказват при условията на пълно и главно доказване обстоятелството, че такъв действително е извършен. Поради това, съдът е приел, че следва да се приложат правилата на доказателствената тежест и да се приеме съобразно чл. 154 ГПК, че подбор в действителност не е осъществен.
При основателност на предявения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ съдът е приел за основателен и предявения акцесорен иск с правно основание чл. 344, ал.1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност.
Съдът е приел, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно в частта, с която е отхвърлена исковата претенция по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ до пълния предявен размер. Посочил е, че съгласно чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ работникът или служителят има право да иска обезщетение за времето, през което е останал без работа поради уволнението, а по силата на чл. 225, ал. 1 КТ при незаконно уволнение работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа поради това уволнение, но за не повече от 6 месеца.
Правото на обезщетение възниква при наличието на три кумулативни предпоставки: 1. Признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна от съда или по почин на работодателя; 2. Наличие на подлежаща на обезщетяване вреда; 3. Причинна връзка между незаконното уволнение и оставането на работника или служителя без работа /така и тълкувателно решение № 3 от 19.III.1996 г. по гр. д. № 3/95 г., ОСГК/.
Съдът е приел, че е налице първата предпоставка, туй като уволнението енезаконно. Втората предпоставка се изразява в липса на доходи – трудово възнаграждение-получавано въз основа на трудовото правоотношение. Вредата е имуществена под формата на пропуснати ползи за реализиране на доходи от труда, който работникът или служителят би положил, ако не беше фактът на незаконното уволнение. Доказателствената тежест за доказване на обстоятелството, че е останал без работа е на ищеца. Фактът на безработица може да бъде доказан, като се установи липсата на вписване на последващо трудово правоотношение в трудовата книжка на ищеца, липса на регистрирано трудово правоотношение в НАП през исковия период, регистриране на ищеца в бюрото по труда като безработен, или чрез установяването на други обстоятелства, от които може да се направи извод за оставането без работа / така и тълкувателно решение № 6 от 15.07.2014 г. по тълк. д. № 6 / 2013 г. на Върховен касационен съд, ОСГК/.
Съдът е посочил, че за доказване на обстоятелството, че ищецът е останал без работа в първоинстанционното производство са приети като доказателства копие от трудова книжка и от регистрационна карта, издадена от Агенция по заетостта. В хода на въззивното производство са приети като нови писмени доказателства по смисъла на чл. 266 ГПК и служебна бележка от Агенция по заетостта, издадена 23.08.2016 г. и служебна бележка от Агенция по заетостта, издадена 21.06.2018 г., видно от които ищецът е безработен от дата 28.03.2016 г. до датата на издаване на последното свидетелството – 21.06.2018 г. Издадените служебни бележки представляват официални свидетелстващи документи, които имат обвързваща материална доказателствена сила по отношение на удостоверените от длъжностните лица обстоятелства. Поради това съдът е приел за установен факта, че ищецът е бил без работа за периода от 28.03.2016 г. до 28.09.2016 г. и е приел, че за този период следва да се присъди обезщетение.
Прието е, че база за определянето на обезщетението е последното брутно трудово възнаграждение на работника или служителя. За безспорно между страните е прието обстоятелството, че последното брутно трудово възнаграждение на ищеца е в размер 850,71 лева, която сума се явява база за определяне на обезщетението – обстоятелството е било отделено като безспорно с доклада по чл. 140 ГПК. За периода от 28.03.2016 г. до 28.09.2016 г. съдът е приел, че следва да му бъде присъдено обезщетение в размер от 5104,26 лева,
Въззивният съд е приел, че решението на първоинстанционния съд е правилно и го е потвърдил на основание чл. 271, ал. 1, предл. 1 ГПК в частта по отношение на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ, както и в частта, с която се уважава претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225 КТ. Решението е прието за неправилно в отхвърлителната си част и е отменено, като вместо него е уважена изцяло исковата претенция за обезщетение за оставане без работа в размер от 5104,26 лева.
Съдът е приел за неоснователна подадената въззивна жалба на Българска Патриаршия- Св. Синод, срещу решение № 33278 от 25.05.2018 г. по гр.д. № 17991/2016 г., с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в първоинстанционното решение № 12940 от 15.08.2016 г. Прието е, че решението не страда от пороци, водещи до недопустимост. Съдът е приел, че нередовността на исковата молба се изразява в допусната техническа грешка, която е била отстранена, и предвид липсата на друг ред за отстраняване на подобни грешки в решението, то не е налице нарушаване на съдопроизводствените правила.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за очевидна неправилност на въззивното решение.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на за