О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1253
гр. София 11.11.2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 12 октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3544 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Г. Н., чрез адв. Д. Д. срещу решение№ 400/05.03.2015 г. по в.гр.дело № 3647/2014 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3727/13.10.2014 г. по гр.дело № 3581/2014 г. на Пловдивския районен съд, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателя против Н. С. П. частичен иск с пр.осн.чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 20 000 лв., представляваща част от общо дължима сума възлизаща в пълен размер на 120 000 лв. по сключено на 12.05.2011 г. между Н. лично и като управител на [фирма] и П. споразумение, посредством което страните по него са се споразумели дължимата от П. на [фирма] по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 12.05.2011 г. окончателна вноска в размер на 120 000 лв. да бъде платена не на [фирма], а на Н., като неоснователен.
Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението към касационната жалба са формулирани въпросите:1.всички договорни клаузи ли подлежат на тълкуване или само неясните, при които съществува неяснота или двусмислие? Коя воля съдът е длъжен да установи при тълкуването – изявената воля от страните или предполагаемата воля? Може ли съдът при тълкуването на клаузите на договора да подменя изявената от страните воля или при тълкуването на волята на страните съдът е длъжен да запази съдържанието на тълкуваната договорна клауза в съответствие с изявената от страните воля? Решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 81/07.07.2009 г. по т.дело № 761/2008 г. на ВКС, I т.о., решение № 482/30.05.2012 г. по гр.дело № 1421/2010 г. на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, 2. приложима ли е презумпцията на чл.26,ал.2 ЗЗД към уговорен между три страни начин за изпълнение на парично задължение, при което по волята на страните длъжникът плаща не на кредитора си, а на трето лице-страна по споразумението, като страните уговарят, че с това плащане се изпълнява друго задължение/по друг договор/ на длъжника към третото лице-страна по договора, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 3. задължен ли е въззивният съд да обсъди всички представени и приети доказателства по делото при формирането на вътрешното си убеждение за фактическата обстановка по делото, решен в противоречие с практиката на ВКС, цитирани са решения на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, 4. достатъчно ли е при преценката на съда за извършено извънсъдебно прихващане съдът да се ограничи единствено до проверка в счетоводството на дружеството, с чието вземане се извършва прихващането, необходимо ли е дори при наличие на редовно осчетоводено извън съдебно прихващане в счетоводството на дружеството при редовно водено счетоводство съдът да установява другите законови предпоставки – наличие на две насрещни ликвидни и изискуеми вземания, отправяне на изявление за прихващане, получаване на същото от другата страна, може ли въпреки, че вземането е оспорено от жалбоподателя/т.е. същото не е ликвидно/ съдът да приеме, че извънсъдебното прихващане е породило своя правопогасителен ефект, решен в противоречие с практиката на ВКС-цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Н. С. П., чрез адв.Г. Д. в писмен отговор е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск като частичен в размер на 20000 лв. от претендиран общ размер от 120 000 лв. от жалбоподателя против Н. С. П. с твърдяно основание неизпълнение на договорно задължение по сключено споразумение между страните от 12.05.2011 г. във връзка със сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот от същата дата.
Прието е, че въз основа на приложено по делото тристранно Споразумение от 12.05.2011 г., сключено между [фирма] [населено място], представлявано от Г. В. Н. и страните по делото – ответникът по иска Н. С. П. и ищеца Г. В. Н. не може да се изведе извод за ясно формулирана воля между страните за наличие на парично задължение в тежест на ответника и в полза на ищеца по делото. Според въззивния съд от текста в споразумението се налага извод за уговорен начин на изпълнение на задължение на ответника към посоченото дружество. Посочил е, че е налице оборима презумпция по чл.26, ал.2 ЗЗД относно приемане наличие на основание на договорите до доказване на обратното, че в конкретния случай не се касае до посочено и конкретизирано основание за наличието на парично задължение, съответно като източник на парично задължение, а до уговорен начин на изпълнение на парично задължение на ответника не към ищеца, а към търговското дружество. Съдът е направил извода, че в конкретния случай практически е неприложима презумпцията по чл.26, ал.2 ЗЗД, което обуславя липсата на пречки за съда да прецени действителността на представеното процесно тристранно споразумение от гледна точка на законовите изисквания на чл.26 ЗЗД.
Прието е, че ответникът по иска е формулирал правопогасяващо възражение относно изпълнение на претендираното парично задължение спрямо третото лице – [фирма]. Според въззивния съд в хода на делото е приета ССЕ на в.л. В.Б., което не е оспорено от страните по делото. Посочил е, че фактическите констатации по заключението на вещото лице се основават на проверка на счетоводството на [фирма], в резултат на която е констатирано наличие на осъществено прихващане, включително на процесната общо претендирана сума от 120 000 лева , което е надлежно осчетоводено в счетоводството на дружеството при редовно водено счетоводство. Посочил е, че прихващането е способ за погасяване на парични задължения, че в случая това установено обстоятелство води до извод за изпълнение на претендираното парично задължение, което прави неоснователна и частично предявената претенция от ищеца. При тези съображения, поради съвпадане на крайния правен извод на въззивния съд с този на първоинстанциоинния съд обжалваното решение е потвърдено като правилно.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите по п.1-ви от изложението.
С решение № 81/07.07.2009 г. по т.дело № 761/2008 г. на ВКС, I т.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че тълкуването се дефинира като подчинено, зависимо, производно мислене, което трябва да се съобразява със своя предмет и да съдейства за разкриване на съдържанието му т.е. то винаги е дейност по установяване точния смисъл на предмета на тълкуване. Прието е също, че чл. 20 ЗЗД изрично определя критериите, по които се осъществява тълкуването на договор, че от тези критерии се извежда, че меродавна е изявената, а не предполагаема воля на страните, като смисълът на думите се установява в съответствие с общоприетото им значение. Съдебният състав е посочил, че при осъществяване на такава дейност по тълкуване винаги следва да се търси общата воля на страните – изявеното и обективирано в писмения текст общо намерение, изследвано в контекста на съотносимост на уговорката с останалите договорни клаузи, със смисъла и целта на целия договор, с обичаите, практиката и добросъвестността. Прието е, че на тълкуване подлежат неясните, двусмислени уговорки, както и тези, които макар и разбираеми от външна страна са предмет на спор между страните, че при всяко тълкуване на договорно установени права и задължения съдът е задължен да изясни само изявената воля, като не я подменя, тъй като чрез тълкуване не може да бъде изменено договорно поето задължение или да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. Прието е също, че критериите регламентирани от чл.20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му, тъй като неизявената воля е правно ирелевантна. При тези съображения е изведен извода, че на тълкуване по реда на чл.20 ЗЗД подлежи само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, като съдът при тази своя дейност, която е обективна се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подмени нейното съдържание. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 482/30.05.2012 г. по гр.дело № 1421/2010 г. на ВКС, I г.о., постановено по чл.290 ГПК. Правните въпроси по п.1-ви въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. Съдът е тълкувал тристранното споразумение от 12.05.2011 г., сключено между жалбоподателя, Н. С. П. и [фирма], съответно е тълкувал отделните уговорки във връзка една с друга, като всяка уговорка е съобразена със смисъла, произтичащ от целия договор. При тълкуването съдът е съобразил посочените критерии в чл.20 ЗЗД, а именно, че при тълкуването трябва да се търси действителната обща воля на страните, че отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Следователно не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по тези правни въпроси.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втория правен въпрос. Съгласно тълкуването в т.4-та от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Формулираният въпрос касае приложение разпоредбите на чл.26,ал.2 ЗЗД, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на промени в законодателството и обществените условия.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. С решение № 589/05.07.2010 г. по гр.дело № 1359/2009 г. на ВКС, I г.о., постановено по чл.290 ГПК е застъпено становището, че при действието на ГПК/отм./ въззивната инстанция като такава по същество е длъжна да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, да направи от тях собствени констатации за фактическата обстановка и да формулира собствени правни изводи – т.р. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС за характера на въззивното обжалване. Прието е също, че и при действието на новия ГПК въззивната инстанция е инстанция по съществото на спора и макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания е длъжна да обсъди представените пред нея и приети доказателства, като в случай, че са неотносими следва да се обоснове. С решение № 24/28.01.2010 г. по гр.дело № 4744/2008 г. на ВКС, I г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че съдебното решение следва да бъде постановено във основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно съдът следва да изложи мотиви затова. Правният въпрос въззивният съд е разрешил по аналогичен начин. Фактическите и правни изводи съдът е извел след преценка на събраните по делото доказателства.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите по п.4-ти от изложението, тъй като същите не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, а касаят правилността на обжалваното решение и са касационни основания за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Според т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК, каквото е настоящото касационният съд трябва да се произнесе дали сочения от жалбоподателя правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извърши само ако същият бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Поради това, че въпросите, обозначени като 4-ти по ред в изложението касаят правилността на обжалваното решение и не са правни въпроси само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на предпоставката, визирана в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по въпросите, поставени от жалбоподателя-ищец Г. Н..
С оглед изхода на спора в полза на ответника по жалбата Н. П. следва да се присъди сумата 1200 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 400/05.03.2015 г. по в.гр.дело № 3647/2014 г. на Пловдивския окръжен съд по касационна жалба вх. № 10930/14.04.2015 г., подадена от ищеца Г. В. Н., чрез адв. Д. Д., съдебен адрес [населено място], [улица].
Осъжда Г. В. Н., ЕГН [ЕГН] със съдебен адрес [населено място], [улица] да заплати на Н. С. П., [населено място], [улица] сумата 1200 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: