О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 525
гр. София 11.04.2014 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 07 април през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4829 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищците В. Г. И., П. Я. И., П. С. Г. – малолетна, чрез нейната майка и законен представител А. К. Р., всички чрез адв. П. Т. против решение № 106/25.02.2013 г. по в.гр.дело № 1593/2012 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 442/10.10.2012 г. по гр.дело № 571/2012 г. на Пазарджишкия окръжен съд в частта, с която са отхвърлени исковете по чл.45 ЗЗД, предявени от В. Г. И., П. Я. И. и П. С. Г., малолетна действаща чрез своята майка и законен представител А. К. Р., всички от [населено място], общ.Л. против Г. Б. Д. за заплащане на обезщетение за претърпени от ищците неимуществени вреди в размер на по 50 000 лв. за всеки един от тях, поради причинената смърт на техния син и баща С. В. Г. от ответника Г. Б. Д. на 07.04.2007 г. като неоснователни.
Жалбоподателите поддържат основание за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК – необоснованост.
В изложението към касационната жалба са формулирани въпросите: 1. откога започва да тече погасителната давност при непозволено увреждане, извършено чрез престъпление във връзка с уведомяване на легитимираните лица, 2. кога активно легитимираните ищци следва да се считат уведомени за деянието и извършителя при извършено престъпление и образувано наказателно производство, решени в противоречие с практиката на ВКС – решение № 308/25.06.2010 г. по кнохд № 232/2010 г. на ВКС Първо наказателно отделение, 3. следва ли втората инстанция да преценява доводи, за които са събрани доказателства пред първата инстанция, който въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба Г. Б. Д. не е изразил становище.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирани страни и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр. осн. чл. 45 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД.
От фактическа страна съдът е приел, че ищците В. Г. И. и П. Я. И. са родители на С. В. Г., а ищцата П. С. Г. – към момента на предявяване на иска малолетна е дъщеря на С. Г.. Прието е съобразно приложените нохд № 532/2007 г. на Пазарджишкия окръжен съд, внохд № 547/2007 г. на Пловдивския апелативен съд и решение № 319/25.06.2008 г. на ВКС, Второ наказателно отделение по касационно дело № 259/2008 г., че с влязла в сила на 25.06.2008 г. присъда по нохд № 532/2007 г. на Пазарджишкия окръжен съд ответникът Г. Б. Д. е признат за виновен в това, че на 07.04.2007 г. в [населено място] умишлено умъртвил наследодателя на ищците С. В. Г., като на основание чл.115 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от седем години.
Възоснова на показанията на разпитаните свидетели М. Б. и В. Г. са установени отношенията между ищците и наследодателя им преди смъртта на последния и претърпените страдания от ищците, последица от настъпилата смърт на С. Г..
Прието е, че ищците не са изложили твърдения и не са представили доказателства относно узнаване на дееца в по-късен момент от датата на непозволеното увреждане – 07.04.2007 г. Прието е, че такива твърдения не са направени и в заседанието пред окръжния съд след представяне на писмения отговор на ответника по иска и въведеното възражение от последния за изтекла погасителна давност, съответно след доклада на първоинстанционния съд. Поради това съдът е взел предвид разпоредбите на чл.266,ал.1 ГПК и е приел, че във въззивното производство жалбоподателите-ищци не могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство и съответно не е обсъдил въведените пред него нови обстоятелства от ищците за узнаване на причинителя на смъртта на наследодателя им в по-късен момент.
Въззивният съд е приел и в хипотеза на допустимо такова възражение, че липсват доказателства, които да го установят. Приел е, че узнаването на дееца не е свързано с изискване за официално уведомяване в хода на образуван наказателен процес, че ищците и ответника живеят в едно и също село, че смъртта на наследодателя на ищците е причинена в центъра на селото, като още в същия ден е бил известен извършителя. Прието е, че не са представени доказателства за узнаване кой е извършитела в по-късен момент от 07.04.2007 г. С оглед на това според съда не следва да се приеме, че ищците не са знаели, че ответникът е извършителя на деянието веднага след извършването. Прието е, че е без значение за фактическото узнаване на дееца обстоятелствата, свързани с уведомяване на ищците в рамките на наказателния процес в качеството им на пострадали лица и призоваването им като частни обвинители. Взета е предвид и практика на ВКС, според която вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен още тогава, а когато не е известен от деня на откриването му, от който момент длъжникът изпада в забава.
При тези съображения съдът е направил извода, че погасителната давност в случая е започнала да тече от 07.04.2007 г. – от датата на извършване на непозволеното увреждане и е изтекла преди предявяване на иска – на 22.06.2012 г.
Прието е за неоснователно възражението на ищците, че началния момент на давностния срок е от влизане на присъдата в сила. В тази насока съдът е взел предвид практиката на ВКС, застъпена в ТР № 5/2006 г.по т.дело № 5/2005 г. на ОСГТК, според която в случаите в които не е предявен граждански иск висящият наказателен процес, както и в досъдебното, така и в съдебното производство, включително и когато е завършил с влязла в сила осъдителна присъда или споразумение не е процес относно вземането на пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране на погасителната давност. С оглед на това съдът е направил решаващия извод, че предявените искове, макар и основателни са погасени по давност и е потвърдил първоинстанционното решение.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите по т.1-ви и 2-ри от изложението. Съгласно тълкуването, дадено в т.2-ра на т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК е налице, когато в обжалваното въззивно решение правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС, с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл.86, ал.2 ЗСВ от 1994 г./отм./, с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл.290 ГПК. Съобразно посоченото тълкуване решенията на състави на ВКС, Наказателна колегия, постановени по наказателни дела, включително и в частта по предявени граждански искове за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди са извън обхвата на понятието практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1, т.1 ГПК. Поради това съдът не обсъжда цитираното решение № 308/25.06.2010 г. по касационно дело № 232/2010 г. на ВКС, Първо наказателно отделение.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по третия правен въпрос за задължението на въззивната инстанция да преценява доводи за които са събрани доказателства пред първата инстанция. Въпросът касае приложение разпоредбите на чл. 272 и чл.235,ал.2 ГПК. Всяка от посочените разпоредби е ясна и пълна и не се нуждае от тълкуване. По приложението им е установена трайна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законите и обществените условия.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените правни въпроси от жалбоподателите.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 106/25.02.2013 г. по в.гр.дело № 1593/2012 г. на Пловдивския апелативен съд по касационна жалба вх. № 2812/19.04.2013 г., подадена от ищците В. Г. И., П. Я. И. и П. С. Г. – малолетна, чрез майката като законен представител А. К. Р., всички чрез адв.П. Т., [населено място], [улица], ет.1.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: