О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 661
гр. София 19.09.2016 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 22 юли през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 2034 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура [населено място] Т.П. срещу решение № 383/29.02.2016 г.по гр.дело № 3986/2015 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 05.06.2015 г. по гр. дело 119/2014 г. на Благоевградския окръжен съд в уважената част на предявения иск с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ за сумата 7000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 14.04.2011 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението към касационната жалба са формулирани правните въпроси: 1. за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВС – ППВС № 4/23.12.1968 г., 2. за наличието на пряка причинна връзка между причинените неимуществени вреди и увреждането, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.3 и т.11 от т.решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, 3. за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, 4. за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД решаван противоречиво от съдилищата. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и на Софийски апелативен съд.
Ответницата по касационната жалба А. К. не е изразила становище по жалбата.
Въззивното решение на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Благоевградския окръжен съд не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която са уважени предявените искове с правно основание чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ и чл.86,ал.1 ЗЗД за сумата150 лв. имуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 14.04.2011 г. до окончателното изплащане и в отхвърлената част на исковете с правно основание чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ и чл.86,ал.1 ЗЗД до пълния размер на сумата 50 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и до сумата 43 272 лв. имуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 14.04.2011 г. до окончателното изплащане.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД.
Въз основа на събраните по делото писмени доказателства – постановление за привличане на обвиняем от 29.08.2007 г. по д.п № 685/07 г. на РПУ Б. е прието за установено, че на 29.08.2007 г. срещу ищцата А. К. е образувано наказателно производство ДП № 685/ 2007г. по описа на РУП – Б., за това, че на неустановена дата през месец септември 2006 година до 19.09.2006 г. в [населено място], в качеството й на длъжностно лице – директор на Х ОУ ”А. П.” [населено място] в кръга на службата си съставила официален документ – Списък – Образец № 1 за учебната 2006 – 2007 година за формиране на необходимия брой ученици за паралелките в училището, в който е удостоверила неверни обстоятелства за учебната 2006 – 2007 година, като е вписала ученици определени лица с цел този документ да бъде използван като доказателство за утвърждаване на съставения Списък – Образец № 1 за учебната 2006 – 2007 година за формиране на необходимия брой ученици за паралелките в училището в Р. Б. -престъпление по чл. 311 ал.1 от НК. По повдигнатото обвинение на 05.09.2007 г. е внесен обвинителен акт от РП Б. в РС Благоевград. С присъда от 17.02.2009 г. по нохд № 1201/ 2007г. на РС-Благоевград, подсъдимата А. К. е призната за невиновна по повдигнатото обвинение.
С решение от 13.07.2010 г. , постановено по ВНОХД № 399 / 2009 г. от Окръжен съд-Благоевград постановената оправдателна присъда е потвърдена изцяло. Съдът е посочил, че по делото липсват данни решението на въззивният съд да е обжалвано и поради това е приел, че присъдата е влязла в законна сила на 28.07.2010 г.
Относно претърпените неимуществени вреди са обсъдени и възприети показанията на разпитаните свидетели К. и П..
От правна страна е приет за доказан по основание предявеният иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗДОВ срещу Прокуратурата на Република България за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигане и поддържане, в периода 29.08.2007 г. – 28.07.2010 г. на обвинение за извършено престъпление от общ характер.
Според въззивния съд разпоредбата на чл. 2, ал. 1 , т. 2 ЗОДОВ предвижда обективна отговорност на държавата в случаите на незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление. Прието е, че действията по повдигане и поддържане на обвинението се считат за незаконни, ако лицето бъде оправдано или наказателното производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето, че извършеното деяние не е престъпление или че наказателното производство е образувано след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Прието е също, че отговорността на държавата има обективен характер и се реализира чрез заплащане на обезщетение, което съгласно чл.4 от ЗОДОВ се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Посочил е, че доказването на вредите и на причинно-следствената връзка между тях и незаконното обвинение е изцяло в тежест на ищеца, че искът за обезщетение съгласно чл. 7 от ЗОДОВ се предявява срещу държавните органи, от чиито незаконни актове са последвали вредите, че субекти на тази отговорност могат да бъдат само правозащитни органи, оправомощени да повдигат и поддържат обвинения за престъпления от общ характер, какъвто орган е Прокуратурата на Република България.
Прието е, че по отношение на ищцата е било предявено, повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по чл. 311,ал.1 НК в продължение на около три години, като наказателното производство е приключило с влязла в сила оправдателна присъда. С оглед на това е формиран извод, че действията по повдигане и поддържане на обвинението са незаконни. Според въззивния съд по делото е установено, че незаконно повдигнатото и поддържано обвинение в извършено престъпление от общ характер са причинили неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психични изживявания през периода 29.08.2007 г. – 28.07.2010 г. през който е била обвиняема и подсъдима за умишлено престъпление от общ характер.
При определяне на размера на дължимото обезщетение въззивният съд е взел предвид тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение, данните за личността на подсъдимата с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършила, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката й, на контактите и социалния й живот, на положението й в обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания
Прието е, че в случая от събраните по делото доказателства е установено, че периода на незаконното повдигане и поддържане на обвинение е продължил две години и единадесет месеца, че ищцата е била обвинена в извършване на умишлено престъпление от общ характер. Съдът е взел предвид интензитетът на преживените от ищцата негативни емоционални изживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало на психиката й – силно притеснение, нервност, затваряне в себе си, изпадане в депресия , отказ от контакти с близки и познати , самоизолация , загуба на сън, приемане на лекарства и обостряне на съществуващото заболяване астма, възрастта на ищцата, и общественият й и професионален статус – дългогодишен директор на училище в областен град, на който не са налагани дисциплинарни наказания, освен по повод деянието, за което е повдигнато обвинението, икономическите условия в страната към периода на наказателното преследване, както и факта, че по отношение на ищцата не е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ и е формирал извод, че сумата 7000 лева е справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди.
Преценени са за недоказани твърденията за влошаване на здравословното състояние на ищцата. За да направи извода съдът не е възприел заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд съдебно психиатрична и психологическа експертиза, поради това, че същата установява психологическото състояние на ищцата след датата на влизане в сила на оправдателната присъда и продължаващите в тази връзка психически болки и страдания от липсата на адекватна реабилитация. Според въззивния съд релевантни за определяне на обезщетението са само вредите, претърпени през периода на наказателното производство. Посочил е, че представената по делото епикриза от АГ установява извършването на хирургични манипулации в исковия период, но не и наличието на причинно- следствена връзка между установеното заболяване и повдигнатото обвинение.
При тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в уважените части на предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ и чл.86,ал.1 ЗЗД.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС. С въззивното решение съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи тези неимуществени вреди. Взети са предвид периода на незаконното повдигане и поддържане на обвинение – две години и единадесет месеца, престъплението, за което е повдигнато обвинение на ищцата, интензитетът на преживените негативни емоционални изживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката на ищцата – силно притеснение, нервност, затваряне в себе си, изпадане в депресия , отказ от контакти с близки и познати , самоизолация , загуба на сън, приемане на лекарства и обостряне на съществуващото заболяване астма, възрастта на ищцата, и общественият й и професионален статус – дългогодишен директор на училище в областен град, на който не са налагани дисциплинарни наказания, освен по повод деянието, за което е повдигнато обвинението, икономическите условия в страната към периода на наказателното преследване, както и факта, че по отношение на ищцата не е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С т. решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – т.3 е застъпено становището, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл.4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т.11 от същото решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. Като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, съответно установените релевантни за спора факти и обстоятелства съдът е формирал решаващите изводи, че в настоящият случай е налице фактическия състав на чл.2,ал.1,т. 2 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Държавата, чрез ответника по иска за причинените неимуществени вреди на ищцата А. К.. Приета е за установена пряка причинна връзка между причинените вреди и действията на длъжностни лица – прокурори от Прокуратурата на РБългария като правозащитен орган, които са повдигнали и поддържали обвинение срещу ищцата за извършено престъпление, посочено по-горе. С оглед на това съдът преценява за неустановена предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд по този правен въпрос.
Не се установява предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия правен въпрос от изложението.
С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Въззивният съд е разрешил правният въпрос по същият начин. В настоящият случай съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и е направил свои фактически и правни изводи по съществото на спора, включително и за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и причинените неимуществени вреди на ищцата. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия правен въпрос от изложението.
С решение № 480/23.04.2013 г. по гр.дело № 85/2012 г. на ВКС IV, г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от незаконно обвинение се определя по справедливост. Възприета е практиката на ВКС и ВС, обективирана в Постановление № 4 от 1968 г. на Пленума на ВС РБ, решения на тричленни състави на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Прието е, че справедливостта не е абстрактно понятие, че винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни според случая, обективно настъпили обстоятелства, включително личността на увредения, че унификация и уравновиловка е невъзможна. Прието е също, че като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация, че размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия. Според съдебния състав от значение е и създадения от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а „справедливостта” до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди. В същата насока е разрешението на правния въпрос в приложените решение № 321/26.11.2014 г. по гр.дело № 2516/2014 г. на ВКС, IV го.о, решение № 29/05.03.2012 г. по гр.дело № 170/2011 г. на ВКС, III г.о., постановени по чл.290 ГПК.
Правният въпрос съдът е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС.
При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди въззивният съд е извършил преценка на всички установени обстоятелства, при които е получено увреждането, последиците от същото, продължителността на проведеното наказателно производство по предявеното обвинение и всички подробно изброени по-горе обстоятелства. Съдът е съобразил и всички събрани по делото доказателства, които са от значение за реално претърпените от ищцата неимуществени вреди.
По поставения правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК, тъй като жалбоподателят е цитирал решение № 489/15.03.2013 г. по гр.дело № 4269/2012 г. на Софийски апелативен съд, което не е представено. С оглед на това е и невъзможна преценката за наличие на това основание за допускане на касационно обжалване.
Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не се установяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по поставените правни въпроси от жалбоподателя Прокуратура на РБългария.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 383/29.02.2016 г. по гр. дело № 3986/2015 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 3865/16.03.2016 г. подадена от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор от Софийска апелативна прокуратура Т. П..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: