6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 12
гр. София, 08.01.2020 г..
Върховен касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на втори декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия Зоя Атанасова
гр. дело № 4094 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответниците Е. Т. С. и С. З. С., двамата, чрез адв. С. Б. срещу решение № 1571/25.06.2018 г. по гр.дело № 431/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 8032/23.11.2015 г., постановено по гр. дело № 11429/2014 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от Р. С. К., И. Д. К. и М. Д. К. срещу Е. Т. С. и С. З. С. иск с правно основание чл.135 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на договор за дарение, извършен с нот.акт № 10/2012 г., и вместо това е уважен предявения иск с правно основание чл.135 ЗЗД.
Поддържаните основания за неправилност на въззивното решение са нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението към касационната жалба е формулиран правен въпрос, който съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията си по т.1 от т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: за установяване на вземането необходимо ли е да е постановен съдебен акт, установяващ размер, начална дата, причина, като предпоставка за признаване качеството на кредитор и за уважаване на иск с правно основание чл.135 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
С определение № 395/06.11.2018 г. касационното производство по делото е спряно, на основание чл. 292 от ГПК във вр. с чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК, до постановяване на тълкувателно решение по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
На 09.07.2019г. е постановено Тълкувателно решение (ТР) № 2/2017 г. по тълкувателно дело № 2/2017г. на ОСГТК на ВКС, поради което са отпаднали пречките за движението на настоящото дело и касационното производство по него следва да се възобнови, съгласно чл. 230, ал. 1 от ГПК.
С т. 2 от посоченото тълкувателно решение е прието, че е налице връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявен иск по чл. 135 от ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение е разяснено следното: По принцип правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 от ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти (предмет на делото по чл. 135 от ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда; правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането). Той може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. При това положение наличието на паралелен процес, който има за предмет признаване или отричане на вземането на кредитора – т. е. установяване наличието на действително вземане – е от значение за правилното решаване на спора по отменителния иск по чл. 135 от ЗЗД (обстоятелството, че успешното провеждане на иска за вземането не е процесуална предпоставка за предявяването на Павловия иск, само по себе си не означава, че между двете производства не е налице връзка на обусловеност). Признаването или отричането на вземането ще рефлектира върху преценката дали ищецът действително има качество на кредитор с права по чл. 135 от ЗЗД, респективно върху основателността на предявения иск. Между двете производства е налице връзка на преюдициалност, която попада в приложното поле на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК и е основание за спиране на производството по Павловия иск.
Въззивният съд е приел за установено от приложения по делото изпълнителен лист от 09.04.2013 г., че с влязло в сила споразумение по нохд № 17547/2012 г. на СРС Е. Т. С. е осъден да заплати на ищците сумата от 900 лв. , обезщетение за уважени разноски. Прието е също, че с решение № 2935/29.04.2014 г. по гр.дело № 4398/2013 г. на СГС ответникът Е. С. е осъден да заплати на основание чл.45 ЗЗД на Р. С. К. сумата 120 000 лв., на М. Д. К. сумата от 100 000 лв. и на И. Д. К. сумата от 80 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане от смъртта на Д. И. К., причинена в резултат на извършено от Е. С. престъпление по чл.350,ал.3,пр.3 , вр.ал.1 НК и възоснова на решението е издаден изпълнителен лист от 13.08.2014 г.
От правна страна е прието, че възникването на предявеното потестативно право се обуславя от пораждането в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) всеки един от ищците да е носител на твърдяното притезателно право, представляващо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане; 2) да е налице увреждащо кредитора действие, с което обективно да се намалява имуществото на длъжника или да се затруднява удовлетворяването на кредитора и 3) знание на длъжника за увреждане на кредитора. Приел е, че тъй като в случая ответникът се е разпоредил с недвижимия си имот на безвъзмездно правно основание (договор за дарение), то не е необходимо третото лице – приобретател по сделката, да е знаело за увреждането на кредитора (с аргумент от обратното основание на чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД).
Въззивният съд е изложил съображения, че в исковото производство, образувано по предявен конститутивен иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД за обявяване на увреждаща сделка на длъжника за относително недействителна по отношение на кредитора, обстоятелството, че ищецът е кредитор се установява чрез формална преценка само от твърдените от него факти и представените доказателства (материалната легитимация на ищеца може да бъде опровергана, само ако твърдяното от него вземане е отречено със СПН). Съдът се е позовал на константната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК с Решение № 65/25.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3800/2015 г., IV г. о., ГК; Решение № 552/15.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 171/2009 г., IV г. о., ГК; Решение № 328/23.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 879/2009 г., III г. о., ГК. Мотивирал се е, че правоотношенията, от които произтича вземането, не стават предмет на делото по Павловия иск и съдът не може да преценява дали съществуват правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор. Именно с формалния характер на преценката за наличието на материалната легитимация на ищеца, е обоснован решаващия извод на въззивния съд, че не е необходимо да е налице влязло в сила решение, с което със сила на пресъдено нещо да се установява съществуването на вземането, за да може съдът в производството по иска с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД да приеме, че ищецът е материално легитимиран.
За да се произнесе по предявения иск съдът е съобразил твърденията на ищците, че са кредитори на ответника – Е. С., по вземане от непозволено увреждане, а именно причинената смърт на Д. И. К. – съпруг на първата ищца и баща на другите двама. Приел е за установено, че с влязло в сила съдебно решение, Е. Т. С. – ответник по настоящото дело, е осъден на основание чл. 45 от ЗЗД да заплати на Р. С. К. сумата от 120 000 лв., на М. Д. К. сумата от 100 000 лв. и на И. Д. К. сумата от 80 000 лв., всичките представляващи обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, като въз основа на така постановеното решение е издаден и Изпълнителен лист от 13.08.2014 г. Тъй като в производството по Павловия иск, имащо за предмет обявяването на сключената между двамата ответници сделка за относително недействителна спрямо кредиторите–ищци, съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти и като държи сметка за влязлото в сила съдебно решение по исковете с правно основание чл. 45 ЗЗД, въззивният съд е приел за установено, че ищците – Р. С. К., И. Д. К. и М. Д. К., са кредитори на ответника Е. Т. С. по парично вземане от непозволено увреждане.
Прието е, че тъй като вземането на ищците произтича от непозволено увреждане, то последните придобиват качеството кредитор от момента на извършване на деликта, а именно момента на настъпване на смъртта на техния съпруг и баща на дата 10.04.2011 г. Транслативната сделка, с която длъжникът се е разпоредил с процесния имот в полза на ответницата С. З. С. е сключена на 30.03.2012 г., след като ищците са придобили качеството на кредитор по вземане от непозволено увреждане (10.04.2011 г.), поради което е приета за установена в процеса на доказване първата материална предпоставка, обуславяща възникването на потестативното право по чл. 135, ал. 1 ЗЗД.
Въззивният съд е приел, че процесната разпоредителна сделка, с която ответникът Е. С. се е разпоредил със свой недвижим имот в полза на съпругата си С. С., представлява увреждащо кредиторите действие, тъй като по този начин той е затруднил евентуалното удовлетворяване на кредиторите от имуществото му. Прието е, че при сключването на оспорената транслативна сделка длъжникът е имал субективна представа, че по този начин намалява своя патримониум, като уврежда кредиторите – затруднява правната им възможност чрез способите на принудителното изпълнение да удовлетворят своите парични притезания, а тъй като увреждащата сделка е безвъзмездна (договор за дарение), с аргумент от обратното основание на чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, не е необходимо третото лице – приобретател по сделката, да е знаело за увреждането на кредитора.
Съдът е приел за установени в исковото производство всички материални предпоставки (юридически факти), обуславящи възникването на предявеното потестативно право, поради което е счел за основателен отменителният иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, с който се цели постигане на правната промяна в сферата на ответниците.
По правния въпрос:
При тези фактически и правни изводи на въззивния съд настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК, тъй като поставения от касаторите въпрос е решен в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 2/09.07.2019г. по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е приел, че в исковото производство, образувано по предявен конститутивен иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД за обявяване на увреждаща сделка на длъжника за относително недействителна по отношение на кредитора, обстоятелството, че ищецът е кредитор се установява чрез формална преценка само от твърдените от него факти и представените доказателства (материалната легитимация на ищеца може да бъде опровергана, само ако твърдяното от него вземане е отречено със СПН). С формалния характер на преценката за наличието на материалната легитимация на ищеца, е обоснован решаващия извод на въззивния съд, че не е необходимо да е налице влязло в сила решение, с което със сила на пресъдено нещо да се установява съществуването на вземането, за да може съдът в производството по иска с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД да приеме, че ищецът е материално легитимиран. Този извод на съда не влиза в противоречие със задължителната практика на ВКС, в която е прието, че правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 от ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение.
Въззивният съд е приел, че от момента на извършване на деликта ищците имат качеството кредитор по отношение на ответника, поради което е достигнал до извод за установяване на първия елемент от фактическия състав на чл.135 ЗЗД. Този извод на съда съответства на трайно установената практика на ВКС, съгласно която при вземане, произтичащо от деликт, увреденото лице е кредитор на делинквента за причинените му вреди от момента на деликта. В този смисъл е решение № 423 от 29.11.2012г. по гр.д.№ 1623/2011г. на ВКС, ІV г.о, в което е прието, че субективното материално право на вземане за обезщетение от непозволено увреждане възниква от момента на извършване на деликта и настъпването на вредите като елемент от фактическия състав на чл.45 ЗЗД. Съдебното предявяване на това субективно гражданско право на вземане за обезщетение няма отношение към неговото възникване.
С оглед гореизложеното не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по поставения въпрос от изложението към касационната жалба.
По същият правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Въпросът касае приложение разпоредбите на чл.135, ал.1 ЗЗД, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.дело № 4094/2018 г. по описа на Върховен касационен съд, ІV-то гражданско отделение.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1571 от 25.06.2018г., постановено по гр.дело № 431/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав, по касационна жалба вх.№ 14899/20.08.2018г., подадена от Е. Т. С. и С. З. С., двамата с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] чрез адвокат С. Б..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: