О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1019
София, 31.07.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи юли две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 7260/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба,подадена от адв.В.К. – пълномощника на [фирма],със седалище и адрес на управление [населено място] и със законни представители- управители В. Н. В. и Т. К. В. , против въззивно решение № 2454/20.06.2013 г. по в.гр.д. № 273/2013 г. на Окръжен съд- Благоевград, с което е отменено решение № 10012 /15.12.2012 год. по гр.д. № 210/2012 г. на Благоевградски районен съд и е уважен предявеният иск по чл.135, ал.1 ЗЗД.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1,т.1 ГПК по въпроса – може ли в производството по чл.135 ЗЗД ответникът да се брани с възражения, основани на оспорване на правоотношението, от което ищеца черпи правата си на кредитор. Посочва решение № 92 от 22.02.2011 г. по гр.д. № 1863 от 2010 г. на ВКС, ГК, ІV г.о.; Решение № 1314 от 10.03.2009 г. по гр.д. № 1765 от 2008 г. на ВКС, ГК, 1 г.о. ;Решение № 156 от 14.05.2009 г. по гр.д. № 6305/2007 г. на ВКС, ГК, 1 г.о. Поставя и въпроса за постановяване на решение след пълно обсъждане на наведените доводи и възражения и съпоставянето им с целия доказателствен материал и цитира съдебни решения.
Ответника по касация В. Б. Т. е представила обстоен отговор на касационната жалба, в който излага доводите си за недопустимост на касационното обжалване на въззивното решение в хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК, както и в посока правилността на въззивното решение и неоснователността на жалбата при инвокираните оплаквания по чл.281, т.3 ГПК.Претендира разноски.
Върховния касационен съд, Четвърто отделение като прецени аргументите, изложени в жалбата, данните по делото и доводите на страните, приема за установено следното:
Жалбата е допустима – подадена е от надлежни страни, срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване, в законоустановеният едномесечен срок по чл. 283 ГПК и не попада в забранителния режим на чл.280, ал.2 ГПК.
Касираното въззивно решение обаче не следва да се допусне до касационно обжалване тъй като не са налице условията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Въззивният съд,за да постанови този резултат,а именно да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявеният иск по чл.135, ал.1 ЗЗД е разгледал всеки от кумулативно изискваните елементи на фактическият състав на чл.135, ал.1 ЗЗД както следва: действително възникнало и непрекратено вземане, определящо качеството кредитор на ищеца; намаляване на имуществото на длъжника с цел увреждане на кредитора; знание за увреждането по време на извършване на увреждащото правно действие у длъжника; знание на третото лице за увреждането ,ако сделката е възмездна, като знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника на длъжника. Безсъмнено е установено, че В. Б. Т. е сключила с [фирма] на 21.09.1999 г. предварителен договор за придобиване на апартамент – гарсониера, с площ от 45.68 кв.м. ,на сутеренният етаж на сградата, изградена в парцел ХVІ, кв.149, по плана на VІІ м.р. [населено място], за сумата 5 482 щ.д. В т.2 от този договор е уговорено, че сумата се заплаща при подписването му. Този договор обуславя наличието на качеството кредитор у Т. на непарично вземане. Узаконяването на сградата е извършено с акт № 33 от 22.01.2010 г., от който момент започва да тече и погасителната давност за обявяването на предварителния договор за окончателен. В. Т. е осъществявала фактическа власт върху имота. При извършването на проверки за обявяване на предварителния договор за окончателен е установила, че с н.а. № 162, т.02, рег. № 8115, н.д. № 300 от 18.10.2011 г. [фирма], представлявано от управителя В. Н. В. е продал на своята дъщеря С. В., представлявана по сделката от майка си Т. В., която е другият управител на търговското дружество описаният апартамент ,който е бил заснет в КК на [населено място] с идентификатор 04279.622.217.1.18.
В. Т. е предявила иск по чл.135, ал.1 ЗЗД, сочейки, че е кредитор на търговското дружество по непарично вземане. Ответниците са правили възражения , че цената по договора не е била заплатена, поради което същия е прекратен с оглед договорените условия в т.11 от Договора. Направили са и правопогасителното възражение за давност. От заключението на тройната съдебно икономическа екпертиза се установява, че в счетоводната книга на дружеството, на дата 15.10.1999 г., има отметка за постъпили 6 710.00 лв. от „Т.”. Въззивният съд е разгледал всеки от елементите на П. иск и е го е намерил за основателен. Приел е, че ищцата е кредитор предвид сключеният предварителен договор по чл.19, ал.3 ЗЗД и дори да е налице незаплащане на цената, то се касае до неизпълнение на договора, което обаче не я лишава от качеството кредитор на непарично вземане. Псочено е, че правото на кредитора е действително и не е прекратено или погасено по давност. Упражняването на правото по чл. 135, ал.1 ЗЗД не се предпоставя от наличието на влязло в сила решение или на изпълнителен лист, за да се документира качеството на кредитор, т.е. не е необходимо вземането да е изискуемо и ликвидно. Установен е вторият елемент – увреждане на кредитора, изразяващо се в намаляване на имуществото на търговското дружество, извършено чрез отчуждаване на апартамента. Налице е и знание за увреждането у законните представители на дружеството. На последно място управителите на [фирма] и купувача на апартамента по нотариалния акт се намират в такива родствени отношенния – родители и низходящ, при които законът презумира знание за увреждането в хипотезата на чл.135, ал.2, пр.1 ЗЗД и при които счита, че е налице заинтресованост съгласно чл.172 ГПК.
Съгласно ТР № 1/2009 г. от 19.12.2010 г. на ОСГТК на ВКС до касация следва да бъдат допуснати тези въззивни решения, по които поставените материалноправни или процесуалноправни въпроси са от значение по конкретното дело, т.е. този въпрос да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В конкретния случай тези условия не са спазени . Поставените два въпроса в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не съставляват въпроси от значение за приложното поле на касационното обжалване, а са доводи за незаконосъобразност и необоснованост на възприетите от въззивният съд изводи по въпросите касаещи преценката на съда за качеството на кредитор на ищцата – ответник по касация.
Грешките на съда при формирането на фактическите и правни изводи по съществото на спора са относими към правилността на въззивното решение и към предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване, поради което подлежат на проверка в производството по осъществяване на касационнен контрол по реда на чл.290 ГПК, при условие, че се допусне касационнообжалване на въззивното решение.
При този изход на спора касаторът дължи на ответника направените за настоящата инстанция разноски в размер на 300 /триста/лв.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2454/20.06.2013 г. по в.гр.д. № 273/2013 г. на Окръжен съд- Благоевград.
ОСЪЖДА [фирма],със седалище и адрес на управление [населено място],представлявано от управителите В. Н. В. и Т. К. В. да заплати на В. Б. Т. разноски за настоящата инстанция в размер на 300 /триста/лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: