О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1367
гр. София, 01.12. 2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 26 октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4584 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Н. Й. А., чрез адв.Т. Й. против решение № 95/25.05.2015 г., постановено по в.гр.дело № 184/2015 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 184/29.01.2015 г. по гр.дело № 2293/2014 г. на Пловдивския окръжен съд в отхвърлената част на исковете с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ и с пр.осн.чл.86,ал.1 ЗЗД, предявени от жалбоподателя против Прокуратура на РБългария до пълния предявен размер над 30 000 лв. до 160 000 лв., заедно със законната лихва, считано от 24.01.2014 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението към касационната жалба е поставен правния въпрос – относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди след преценка от съда на всички установени по делото конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 4/23.12.1968 г. и т.решение № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС.
Подадена е касационна жалба от ответника Прокуратура на РБългария, чрез И. П. – прокурор в Апелативна прокуратура [населено място]. Касационната жалба против решението на Пловдивския апелативен съд от 25.05.2015 г. по в.гр.дело № 184/2015 г. е в частта, с която е потвърдено решение от 29.01.2015 г. по гр.дело № 2293/2014 г. на Пловдивския окръжен съд в уважената част на иска с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ и по чл.86,ал.1 ЗЗД за сумата 30000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие повдигнати от ответника обвинения в извършване на престъпления по чл.321,ал.3,т.2,вр.ал.2,вр.чл.195,вр.чл.198 НК и по чл.339,ал.1 НК по ДП № 178/09 г. на Н. С. и нохд № 3185/10 г. на ПОС, за които ищецът е признат за невинен и е оправдан с влязла в сила на 24.01.2014 г. по отношение на него присъда, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 24.01.2014 г. до окончателното изплащане.
Поддържаното основание за неправилност на обжалваното решение е нарушение на материалния закон.
В изложението са поставени правните въпроси: 1. относно необходимостта при присъждане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди да се изследва и установи пряката и непосредствена причинна връзка между основанието за отговорността на държавата по ЗОДОВ и настъпването на вредите, решени в противоречие с практиката на ВКС – т.решение № 3/22.04.2005 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, решение № 449/17.06.2009 г. по гр.дело № 3696/2007 г. на ВКС, IV г.о., 2. за определяне обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, като е определено обезщетението по начин в противоречие с практиката на ВКС и инстанционните съдилища, в които изрично се сочи, че определянето на това обезщетение не става абстрактно, а съобразно конкретния казус, хипотези и претърпени страдания, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и по реда на ГПК/отм./ и решение № 3/22.04.2005 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, решение на Ямболския окръжен съд и на Софийски апелативен съд.
Всеки от жалбоподателите не е изразил становище по жалбата на другата страна.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от касационните жалби е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ и чл.86,ал.1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ищеца Н. Й. А. в размер на 160 0000 лв., заедно със законната лихва, считано от 24.01.2014 г. до окончателното изплащане.
От фактическа страна е прието за установено възоснова на събраните по делото писмени доказателства, че срещу ищеца Н. Й. А. е водено наказателно производство, в хода на което той е обвинен за престъпления по чл. 321, ал.3, т.2 във вр. с ал.2 от НК и по чл. 339, ал.1 от НК, за които е оправдан с присъда, влязла в сила на 24.01.2014 г. С постановление за привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение от 21.12.2009 г. по досъдебно производство № 178/09 г. на Н. С. жалбоподателят-ищец е бил привлечен в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл.321,ал.3,т.2, вр.ал.2,вр.чл.195, мр.чл.198 НК, затова, че от началото на месец април 2009 г. до 18.12.2009 г. в [населено място], [населено място], [населено място], [населено място], [населено място], [населено място] и [населено място], обл.Пловдивска е участвал в организирана престъпна група- структурирано трайно сдружение с участници още 9 физически лица с цел да извършат съгласувано в страната престъпления по чл.195 и чл.198 НК, като в групата е участвало и длъжностно лице-държавен служител от МВР Т. К..
С постановление от 01.12.2010 г. по досъдебно производство № 178/09 г. на Н. С. е изменено повдигнатото обвинение срещу ищеца, като такова за извършено престъпление по чл.321,ал.3,т.2, вр.ал.2 НК затова, че в периода от началото на месец април 2009 г. до 19.12.2009 г. в [населено място], [населено място], [населено място] ,гр.К., и [населено място] е участвал в организирана престъпна група, състояща се от седем лица, ръководена от Т. А., като групата е създадена с користна цел и в нея участва длъжностно лице-държавен служител от МВР – Т. К. на длъжност началник на РУ на МВР Бяла С.. Със същото постановление ищецът е привлечен като обвиняем в извършване на престъпление по чл.339,ал.1 НК затова, че на 19.12.2009 г. в [населено място], без да има за това надлежно разрешително е държал боеприпаси. Прието е, че по отношение на ищеца е взета мярка за неотклонение задържане под стража за периода от 20.12.2009 г. до 27.04.2011 г. – 1 година, 4 месеца и 8 дни.
С присъда № 51/19.05.2012 г. на ПОС по нохд № 3185/2010 г., влязла в сила на 24.01.2014 г. ищецът е признат за невиновен и оправдан по повдигнатите обвинения.
Прието е, че според разпоредбата на чл. 2, ал.1, т.3, предл.1 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от прокуратурата при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано. Според въззивния съд в случая е установено, че срещу ищеца са повдигнати обвинения за извършване на в извършване на престъпления по чл. 321, ал.3, т.2 във вр. с ал.2 от НК и по чл.339,ал.1 НК, за които е оправдан с присъда от 19.05.2012 г. на първоинстанционния съд. Последната е обжалвана само относно оправдаването по първото обвинение и е потвърдена от въззивната инстанция, чиято присъда е обжалвана по касационен ред и е оставена в сила в частта относно ищеца. Оправдателната присъда е влязла в сила на 24.01.2014 г. Посочил е за правилен извода на първоинстанционния съд за наличие на фактическия състав на чл.2,ал.1,т.3, предл.1 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответника – Прокуратура на РБългария.
Посочил е, че съгласно чл. 4 от ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за всички неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. За твърдените от ищеца обстоятелства за претърпените неимуществени вреди, последица от воденото срещу него наказателно производство, в хода на което той е обвинен в извършване на престъпления, за които е оправдан от съда съдът е приел, че са събрани гласни доказателства и експертно заключение. Според съда наличието на отрицателни стресови преживявания, притеснения и напрежение по време на продължилото в период от 21.12.2009 г. до 24.01.2014 г. – 4 години, 1 месец и 3 дни наказателно производство с обвинения за тежки престъпления, като за периода от време от 20.12.2009 г. до 27.04.2011 г. -1 година, 4 месеца и 8 дни ищецът е бил с наложена мярка за неотклонение „Задържане под стража“, е обичайно, настъпва винаги при лица с нормална психика и по начало не се нуждае от специално доказване. Приел е, че в хода на цялото производство ищецът не се е признавал за виновен. Прието е също, че провеждането на наказателното производство в толкова значителен период и с обвинения за тежки престъпления, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 3 до 10 години за първото престъпление и от 2 до 8 години за второто престъпление е причинило твърдените от ищеца А. стрес, притеснения, безпокойства, тревоги и страх от последиците от наказателното преследване. Посочил е, че спрямо ищеца е била изпълнявана в неоправдано дълъг период от време мярката за неотклонение „Задържане под стража“ и е съобразил обстоятелството, че същият няма осъждания и криминални регистрации.
Относно конкретните обстоятелства за преживяванията на ищеца съдът е възприел и обсъдил показанията на разпитаните свидетели И. Б. – жената, с която същият живее на съпружески начала и имат две деца и св. С. Т. близък на семейството му. Показанията на св. Б. са преценени за обективни. Според въззивния съд от показанията на посочените свидетели са установени конкретните обстоятелства относно начина, по който ищецът е преживял времето на задържането и наказателното производство – притеснение, объркване, дезориентация, уплаха, терзание за състоянието на семейството и децата и от безпаричието, влошаване на здравето, отчуждаване и загуба на контакт с околните и на работата. Съдът е възприел и заключение на изслушаната съдебно-психологичната експертиза от 7.11.2014 г. и възоснова на същата е приел, че задържането под стража и воденото наказателно производство срещу ищеца А. се явяват преживяна психотравма и като цяло са се отразили негативно върху сферата на живота му, най-изразено е влиянието на събитията върху емоционалното му състояние, начина на мислене, поведение, нагласи, реакции и възприятия на действителността, както и върху професионалната му реализация, засегнато е самочувствието и самооценката като цяло, сблъсква се с различна, необичайна за него среда, в която трябва да битува, с регламентиран режим и ограничени права, имал е неудоволствени преживявания на тревога, безпокойство, напрежение, страх, безпомощност, отчаяние, обезверяване, бил е лишен от възможността да разполага с ежедневието си по собствена преценка, били са променени храненето, почивката, нощният сън, настроението, бил е лишен от правото да сподели с близките си лични и семейни празници, бил е лишен от правото да упражнява труд и да се грижи с доходи за семейството си, което води до малоценностни изживявания за безполезност и тежест спрямо близките, уронва се авторитетът му пред партньора, близки, роднини, приятели, колеги, общество предвид малкия град, в който живее, претърпените загуби в професионален план повлияват самочувствието му като баща, мъж и реализиран човек в професионална среда, контактите му са ограничени до минимум – роднини, налице е неувереност и недоверие при контакти със значими институции, присъщите малоценностни изживявания не му позволяват да продължи присъщия за него социален, професионален и личен живот на този етап, нарушени са годностите му да обгрижва семейството си както преди. Прието е за установено от показанията на разпитаните свидетели и от заключението на експертизата конкретните проявления при ищеца на отрицателните преживявания, които обичайно и несъмнено настъпват при неоснователно обвинение в тежки престъпления за лице без криминални прояви, с добро семейно, социално и материално състояние. Преценени са за правилни изводите на първоинстанционния съд, че при воденето на наказателното производство за престъпленията, за които ищецът е оправдан от съда са му причинени емоционални вреди с неимуществен характер, за които вреди му се дължи обезщетение от ответника по реда на чл. 4 от ЗОДОВ във вр. с чл. 52 от ЗЗД. Посочил е, че отговорността е обективна, че от страна на ответника е нарушено основното задължение за законност при осъществяването на правосъдна дейност, като ищецът А. е обвинен за тежки престъпления, за които е оправдан, че обезщетение му се дължи. С оглед на това е преценено за неоснователно и оплакването, че в случая не е доказано противоправно поведение на ответника по воденото наказателно производство. Съдът е приел за неоснователно е и оплакването, че в случая е налице основание за намаляване на обезщетението с оглед т.3 от ТР №3/22.04.2005 г. на ВКС по т.гр.д. №3/2004 г., ОСГК. За да направи извода съдът е взел предвид, че пред първоинстанционния съд с отговора на исковата молба ответника не е въвел възражение за съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия, както и, че във въззивната жалба не са изложени конкретни оплаквания за неправомерно поведение на ищеца, което да обосновава наложената му мярка „Задържане под стража“ за период от 1 година, 4 месеца и 8 дни. Преценени са за неоснователни доводите на ответника, че определеният размер на обезщетението е завишен. Според въззивния съд тежестта на обвиненията, продължителността на периода, в който те са поддържани, необосновано дългият период на наложената мярка „Задържане под стража“, което е довело до сериозно накърняване на личния живот на ищеца във всички сфери -лична свобода, семеен живот, професионална и социална реализация налагат извода, че определеният размер обезщетение 30 000 лв. е съответен на изискването на чл.52 ЗЗД.
Въззивният съд е преценил за неоснователно оплакването на ищеца, че наказателното производство против него е продължило за период, който не е кратък и далеч надхвърля изискването за разглеждане и приключване на делата в разумен срок. В тази насока е взето предвид, че с исковата молба претенция за определяне на обезщетение с оглед позоваване и на нарушаване на изискването за провеждане и приключване на наказателното производство в разумен срок не е заявена, че в случая с оглед особеностите на престъпната дейност на другите обвиняеми срокът на производството не може да се разглежда като прекомерен. Прието е за неоснователно оплакването, че окръжният съд при определяне на обезщетението не е отчел чистото съдебно минало на ищеца и липсата на криминални прояви. Според въззивния съд по делото е установено, че ищецът е преживял в резултат на воденото срещу него наказателно производство и на задържането му под стража сериозна психотравма с отражение върху всички сфери на живота му, че няма основания да се счита, че тя не му позволява да продължи занапред присъщия за него социален, професионален и личен живот. Преценил е, че размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди 30 000 лв. е правилно определен от първоинстанционния съд, като е съобразено и обстоятелството, че не е установено след оправдаването на ищеца да са налице трайни здравословни последици.
При тези съображения въззивният съд е направил решаващия извод, че предявеният иск с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ е основателен за сумата 30000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди и е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът е уважен в този размер, а в останалата част до пълния размер на сумата 160 000 лв. е отхвърлен като неоснователен. Прието е, че върху сумата се дължи законна лихва, считано от влизане в сила на оправдателната присъда.
По правните въпроси, формулирани от ищеца Н. А.:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения правен въпрос, формулиран в изложението.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС. В настоящият случай съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените от ищеца неимуществени вреди, подробно посочени по-горе. Взето е предвид тежестта на обвиненията, продължителността на периода, в който те са поддържани – 4 години, 1 месец и 3 дни, необосновано дългият период на наложената мярка „Задържане под стража“ – 1 година, 4 месеца и 8 дни, което е довело до накърняване на личния живот на ищеца във всички сфери -лична свобода, семеен живот, професионална и социална реализация. Правните изводи на въззивния съд при определяне размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и приложение критерия за справедливост, така както е предвидено в чл.52 ЗЗД са съобразени с практиката на ВС.
В подкрепа на доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по правния въпрос е цитирано т.решение № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, което е неотносимо към същия.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че в случая не се установява предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения правен въпрос от жалбоподателя-ищец.
По правните въпроси на жалбоподателя ответник – Прокуратура на РБългария:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос, формулиран от жалбоподателя Прокуратура на РБългария.
С т. решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – т.3 е застъпено становището, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл.4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т.11 от същото решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. Съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е направил решаващите изводи, че в настоящият случай е налице фактическия състав на чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Държавата, чрез ответника по иска – Прокуратура на Република България за причинените неимуществени вреди на ищеца Н. А.. Прието е за установено наличието на причинна връзка между причинените неимуществени вреди и действията на длъжностни лица – прокурори от Прокуратурата на РБългария като правозащитен орган, които са повдигнали обвинение на ищеца, внесли са обвинителен акт срещу него в Пловдивския окръжен съд, съответно са поддържали обвиненията пред съдебните инстанции. Следователно не се установява предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд по този правен въпрос.
Съдът не обсъжда решение № 449/17.06.2009 г. по гр.дело № 3696/2007 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на ГПК/отм./, тъй като не е приложено към изложението.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя Прокуратура на РБългария за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1, т.1 ГПК по втория правен въпрос, формулиран в изложението.
С решение № 230/07.11.2013 г. по гр.дело № 1630/2013 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят, че в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В същото решение се поддържа, че на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията, че съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, че неимуществените вреди нямат парична оценка и поради това обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Прието е също, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, че справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Приема се, че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди – болки и страдания, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. С посоченото решение е прието, че с оглед спецификата на фактическия състав на чл.2,ал.1,т.2 от ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата за вреди в съдебната практика като критерий за преценка е въведен и дългият, несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнато обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 210/30.10.2013 г. по гр.дело № 70/2013 г. на ВКС, III г.о., решение № 202/18.09.2013 г. по гр.дело № 1304/2013 г. на ВКС, III г.о., решение № 25/11.02.2014 г. по гр. дело 5302/2013 г. на ВКС, III, г.о., решение № 47/02.04.202014 г. по гр.-дело № 5159/2013 г. на ВКС, III г.о., решение № 11505.04.2012 г. по гр.дело № 593/2011 г. на ВКС, IV г.о., всички постановени по чл.290 ГПК.
Правният въпрос съдът е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. В случая въззивният съде преценил всички относими към спора доказателства и установени конкретни обстоятелства, касаещи претърпените от ищеца неимуществени вреди, подробно посочени по-горе. Решаващите правни изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди изцяло е съобразено с посочената практика на ВКС. Следователно не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
По същият правен въпрос не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК, тъй като разрешението на същия в цитираните от жалбоподателя решения е в съответствие с установената трайна практика на ВКС, цитирана по-горе, с която се е съобразил и въззивния съд. Това са решенията: решение № 981/13.11.2008 г. по гр.дело № 4045/2007 г. на ВКС, I г.о., решение № 504/01.06.2009 г. по гр.дело № 1515/2008 г. на ВКС, IV г.о., решение № 936/13.11.2008 г. по гр.дело № 3251/2007 г. на ВКС, I г.о., всички постановени по реда на ГПК/отм./. Както вече се отбеляза въззивният съд е разрешил поставения правен въпрос в съответствие със задължителната практика на ВКС, както и с разрешенията в посочените решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./. Поради това не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по същия правен въпрос.
Съдът не обсъжда приложените решение № 531/20.03.2013 г. по в.гр.дело № 3247/2012 г. на Софийски апелативен съд и решение № 16/16.06.2008 г. по гр.дело № 185/2008 г. на Ямболския окръжен съд, тъй като не са влезли в сила съдебни актове.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че се не установяват основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по поставените правни въпроси от жалбоподателя Прокуратура на РБългария.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 95/25.05.2015 г. по в.гр.дело № 184/2015 г. на Пловдивския апелативен съд по касационна жалба вх. № 4918/03.07.2015 г., подадена от ищеца Н. Й. А., [населено място], [улица], чрез адв. Т. Й. и по касационна жалба вх. № 4512/23.06.2015 г., подадена от ответника Прокуратура на РБългария, чрез И. П. прокурор в Апелативна прокуратура [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: