О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 967
София, 22.07.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети юли две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 855/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от адв.П.А. – процесуален представител на М. И. И. – С. срещу решение № 375/ 10.07.2013 год.на Пловдивски апелативен съд ,постановено по гр.д.№ 446/2013 год.,с което е потвърдено решение № 98/ 15.01.2013 год.по гр.д.№ 1812/2012 год. на Пловдивски окръжен съд,в частта му,с която са осъдени С. Д. К. и М. И. И. – С. да заплатят солидарно на Ц. з. р. н. ч. р. сумата 28 000 евро с левова равностойност 54 763,24 лв.,представляваща обезщетение за вреди,причинени от длъжностно присвояване,за което престъпление К. и И. – С. в съучастие като извършител и помагач са осъдени с влязла в сила присъда,ведно със законната лихва върху главницата,считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.Отменено е решението в частите му,с които са осъдени солидарно К. и И. – С. да заплатят на Ц. з. р. н. ч. р.обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на 15 630,89 лв.,за периода 16.09.2009 год. – 11.06.2012 год.;отхвърлен е иска за присъждане на обезщетение за забавено плащане на сумата 54 763,24 лв. за разликата над уважения размер от 15 630,89 лв. до пълния предявен размер от 34 014,98 лв. за периода 16.05.2007 год.-16.09.2009 год.като неоснователен,както и в частта за присъдените разноски и е постановено ново,с което С. Д. К. и М. И. И. – С. са осъдени да заплатят солидарно на Ц. з. р. н. ч. р. обезщетение за забавено плащане на сумата 54 763,24 лв.,дължимо по реда на чл.86,ал.1 във вр.чл.84,ал.3 ЗЗД за периода 11.06.2009 год.-11.06.2012 год.Осъдена е М. И. И. – С. да заплати на Ц. з. р. н. ч. р. обезщетение за забавено плащане на сумата 54 763,24 лв.,дължимо по реда на чл.86,ал.1 във вр.чл.84,ал.3 ЗЗД за периода 16.05.2007 год.-11.06.2009 год.Отхвърлен е предявения от Ц. з. р. н. ч. р. иск по чл.86,ал.1 във вр.чл.84,ал.3 ЗЗД срещу С. Д. К. за заплащане на обезщетение за забавено плащане на сумата 54 763,24 лв.,за периода 16.05.2007 год.-11.06.2009 год.,като неоснователен.Присъдил е на страните разноски по делото по съразмерност.
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправните въпроси – 1.За редовността на исковата молба и следва ли въззивният съд служебно да следи за нея;как следва да процедура той,след като установи нередовност,като се позовава на противоречие с т.4 от ТР № 1/17.07.2001 год.на ОСГК на ВКС,решение № 363 по гр.д.№ 887/10 год.на ІV г.о. ВКС,решение № 494 по гр.д.№ 673/10 год.на ІV г.о.ВКС.2.За правният интерес и надлежната процесуална легитимация се позовава на решение № 121 по гр.д.№ 1428/11 год.на ІV г.о. ВКС,решение № 133 по т.д.№ 667/09 год. на ІІ т.о. ВКС,решение № 28 по т.д.№ 311/10 год. на І т.о.ВКС и решение № 563 по гр.д.№ 3486/08 год. на ІІ г.о.3.Следва ли съдът да зачете установените със сила на присъдено нещо с присъдата елементи от състава на непозволеното увреждане и кои се позовава на решение № 25 по т.д.№211/09 год. на ІІ т.о.ВКС и решение № 569 по гр.д.№ 1234/09 год. на ІІІ г.о. на ВКС.Сочи като основание за допустимост на касационното обжалване и чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите –1. съществува ли правен интерес от предявяване на иск от страна на лице,което не е пострадало от престъплението,тъй като липсва съдебна практика по чл.45 ЗЗД във вр.чл.74,ал.1 и чл.84,ал.1 НПК;2.налице ли е правен интерес за събиране на публични държавни вземания по чл.162,ал.2,т.8 ДОПК по общия исков ред,след като съобразно чл.166 ДОПК е предвиден специален ред и орган за установяването им, съобразно чл.163,ал.1 ДОПК и специално производство по събирането им.
Ответната страна-Ц. з. р. н. ч. р.,чрез пълномощника си адв.Н.Н. е депозирала писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК , в който оспорва допустимостта на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба.Претендира разноски.
Ответната страна С. К.,чрез пълномощника си адв.Д.Г. е депозирала писмен отговор,с който изразява становище за основателност на касационното жалба
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира касационната жалба за процесуално допустима,като подадена в срок и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд.Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела,че процесуално правоспособен е този, който е правоспособен по материалното право, като процесуално правоспособни са и държавните учреждения, които са разпоредители с бюджетни кредити, а ако държавното учреждение не е разпоредител с бюджетни кредити, съдопроизводствените действия се извършват от и срещу висшестоящото учреждение – разпоредител с бюджетни кредити. Доколкото процесуалната правоспособност е признатата от закона абстрактна възможност едно лице да бъде субект на процесуални правоотношения като страна, то с нея се ползват всички юридически лица, а според чл. 27, ал.2 от ГПК с нея се ползва и всяко неперсонифицирано държавно учреждение, което е разпоредител с бюджетни кредити, т.е. има самостоятелна сметка в банка. В случая ищецът по делото съгласно чл. 2 от Правилника за устройството и дейността му, издаден от министъра на образованието, младежта и науката, обнародван в ДВ-бр. 8/29.01.2010 г. и действащ към момента на подаване на исковата молба, е държавно обслужващо звено в системата на народната просвета за управление на международни програми и е юридическо лице, второстепенен разпоредител с бюджетни кредити към министъра, като съгласно чл. 3, ал.4 от същия Правилник има собствени банкови сметки в левове и чуждестранна валута.С оглед на това е прието,че ищецът е правосубектно юридическо лице и разпоредител с бюджетни кредити, притежаващ самостоятелни банкови сметки.Изложено е,че въпросът дали ищецът действително е носител на материалното право, на което основава предявените свои претенции, е въпрос по основателността на иска. Претенцията на ищеца се основава не на договорна връзка, а на твърдение за наличие на осъществено от двамата ответници непозволено увреждане – присвояване на предоставени по договора за отпускане на финансова помощ между Ц. и сдружението с нестопанска цел”А. за у. р. и а.”средства, за което престъпление те са осъдени като извършител и помагач с влязлата в сила присъда по НОХД № 5838/2010 г. на ПРС, поради което съдът е приел,че следва да се прецени дали към датата на исковата молба и понастоящем ищецът е носител на вземане въз основа на така установеното като осъществено от ответниците непозволено увреждане. Установил е,че с договора от 1.11.2005 г.,Ц. з. р. н. ч. р. , като Национална агенция за България по програмата на ЕС за професионално обучение „Л. да В.“ отпуска на изпълнителя сдружение АУРА-гр.П. финансова помощ за осъществяване на проект в рамките на посочената програма, озаглавен „Европейски измерения за млекопроизводството“. Съгласно споразумение № ДО 1-607/9.07.2007 г., сключено между Министерството на образованието и науката и ЦРЧР-гр.София/ в сила от 1.01.2007 г./, ЦРЧР-гр.София е определен за Национална агенция по смисъла на Решение № 1720/2006/ЕС и отговаря на изискванията по чл. 6 от Решение № 1720/2006/ЕС (т.З), а за неуредените в споразумението въпроси се прилагат разпоредбите на европейското и националното законодателство. Съгласно нормата на чл. 3, т.1, б.“в“ от Решение № 1720/2006/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 15.11.2006 г. за създаване на Програма за действие на обучение през целия живот, сред секторните подпрограми, обхванати от решението, е Програмата „Л. да В.“, а нормата на чл. 6, т.2, б.“б“ предвижда задължението на държавите-членки да създадат или да посочат и осъществят наблюдение върху подходяща структура за координирания мениджмънт на прилагането на действията по Програмата за обучение през целия живот на национално ниво, включително управление на бюджета съгласно с разпоредбите на чл. 54, пар.2, б.“в“ от Регламент (ЕО, Е.) № 1650/2002 г. и на чл. 38 от Регламент (ЕО, Е.) № 2342/2002 г., в съответствие с посочени критерии. Видно от текста на нормата на чл. 54, пар.2, б.“в“ от Регламент (ЕО, Е.) № 1605/2002 на Съвета от 25 юни 2002 г. относно Финансовия регламент, приложим за общия бюджет на Европейските общности, Комисията при условията на параграф 1 от същата норма може, когато изпълнява бюджета централизирано и непряко по реда на чл. 53, пар.2, да възлага задачи на публична власт и по-специално задачи по изпълнение на бюджета на национални публичноправни организации или частноправни субекти със задължение за обществена услуга, при осигуряване на достатъчни финансови гаранции и изпълнение на условията, предвидени в механизмите по изпълнението, като са посочени и условията, при които на такива организации могат да се възлагат задачи по изпълнението. Съгласно разпоредбата на чл. 54, пар.З от същия Регламент, когато органите, посочени в параграф 2, осъществяват задачи по изпълнението, те провеждат редовни проверки, за да гарантират, че дейностите, които се финансират от бюджета, са правилно изпълнени, като тези органи предприемат необходимите мерки за предотвратяване на нередности и измами и, ако е необходимо, предприемат необходимите действия, за да възстановят отклонените средства, недължимо платени или зле използвани.С оглед на така установеното е приел,че при спазване на изискванията на европейското законодателство именно Центърът е определен за Националната агенция, която е натоварена да получи, разпределя и контролира средствата, предоставени на България в рамките на посочената европейска програма, като с писмо от 22.12.2008 г. на Европейската комисия, Главна дирекция „Образование и култура“, „Учене през целия живот: политики и програма“, изрично е потвърдено, че задълженията му, като Национална агенция и страна по договора с ЕК, предвид централизираното непряко управление на Програмата, включват вземането на всички необходими мерки с цел защита на финансовите интереси на Общността, включително да изисква възстановяване на средства по съответния съдебен ред,т.е центърът е правният субект, който надлежно с оглед нормите на европейското законодателство е оправомощен да получи финансиране от Комисията, след което именно той да плати на изпълнителите, с които е сключил договори, съответни конкретно договорени суми, като при престъпното присвояване на такива суми именно Ц. е длъжен и има право да търси съответната обезвреда с цел възстановяване на отклонените средства, защитавайки и финансовите интереси на Съюза като обединение на суверенни държави, чиято страна – членка е и България. Ищецът претендира присъждане на две претенции, едната за осъждане на ответниците солидарно като извършител и помагач на престъплението, посочено в присъдата по НОХД № 5838/2010 г., да заплатят сумата – обект на деликта /присвоената сума/, а втората за солидарното им осъждане да заплатят и обезщетение в размер на лихвата върху исковата сума за времето от деликта 16.05.2007 г. до изплащането й. Приел е,че М. С. е загубила възможността да прави възражение за изтекла погасителна давност след отговора по исковата молба, поради което и заявеното в първото по делото съдебно заседание на 11.10.2012 г. присъединяване към възражението, направено от първия ответник К. за изтекла погасителна давност, не е основание да бъде разгледано.Такова възражение е надлежно заявено по делото само от ответника С. К., който с отговора си на исковата молба, подаден на 24.08.2012 г., възразява, че претенциите както относно главницата, така и относно лихвата, са погасени по давност, като тази относно главницата е погасена по давност с изтичането на петгодишна давност, а относно лихвите – с тригодишна давност, считано от извършването на плащанията, съответно на 17.01.2006 г. и на 6.02.2007 г. Съдът е приел,че доколкото се касае не до общо, а до лично възражение на този солидарен длъжник, тъй като давността тече за всяка претенция спрямо всеки от солидарните длъжници самостоятелно и поотделно, то в случая по давност е погасена претенцията на ищеца срещу ответника К. за заплащане на обезщетение за забава за периода 16.05.2007 год. – 11.06.2009 год. ,тъй като К. е разкрит като извършител с постановяването на постановлението за образуване на наказателното производство против него на 27.08.2008 г., а М. И.-С. е разкрита като помагач с постановяването на постановлението за привличането й като обвиняема на 16.09.2009 г. Следователно за К. от датата 27.08.2008 г. е започнала да тече при условията на чл. 114, ал.З от ЗЗД погасителна давност, която относно главницата несъмнено към датата на подаването на исковата молба в съда 11.06.2012 г. не е изтекла.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е налице,защото поставените правни въпроси преповтарят аргументите в касационната жалба за недопустимост на обжалваното решение. Съгласно т.1 от ТР № 1/2009 год. на ВКС ОСГТК при вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение, касационният съд следва да прецени, налице ли е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. В случая касаторът поддържа оплакването си с твърдението за нередовност на исковата молба,за липса на правен интерес и процесуална легитимация за ищеца и елементите на непозволеното увреждане върху които се разпростира силата на присъдено нещо.Първият въпрос е обуславящ изхода на делото,но не е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика,според която за да е налице редовна искова молба,в нея следва да са изложени обстоятелствата,на които ищецът основава претенцията си за защита.За наличието на предписаното от закона съдържание на исковата молба съдът следи служебно. За редовността на исковата молба следи и въззивния съд , задължението произтича от принципа на служебното начало и указанията ,дадени в ТР № 1/2001 г. и ТР № 1/2010 г. ОСГК на ВКС.Когато за първи път се констатират нередовности на исковата молба пред въззивния съд,той я оставя без движение с указания към ищеца да ги отстрани,като при неизпълнение на указанията първоинстанционното решение се обезсилва./ТР№1/2001 год.ОСГК-т.4/.В случая касаторът смесва изискването за съдържание на исковата молба в частта за нейното обстоятелствено изложение,с материалните предпоставки за уважаване на иска за непозволено увреждане.Следва да бъде посочено,че законът не съдържа ограничение исковата молба да препраща към други документи,стига те да са представени като приложение към нея.
Вторият въпрос относно правния интерес и надлежната процесуална легитимация е в съответствие с приетото в решенията постановени по реда на чл.290 ГПК – Процесуалната легитимация на двете страни следва единствено от правното твърдение на ищеца. Тя се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, от претендираното или отричано от ищеца право. Поради това при проверката дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, съдът изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. В този смисъл,процесуалната легитимация е процесуална предпоставка за предявяване на иска и то от категорията на абсолютните.Наличието й обуславя допустимостта на иска,а липсата –недопустимостта му.За да бъде едно лице субект на процесуални правоотношения като страна, е необходимо то да съществува към момента на завеждане на иска и да притежава процесуална правоспособност. Това е условие за допустимост на исковия процес, доколкото не може да възникне процесуално правоотношение по отношение на лице, което не съществува или не притежава процесуална правоспособност. Материалноправната легитимация е титулярство на гражданското правоотношение. Процесуалната легитимация следва от правното твърдение на ищеца ,а материалноправната легитимация предпоставя съществуването на правоотношение – само такова правоотношение може да има свои носители.Ето защо процесуалната легитимация обуславя допустимостта на иска,а материалноправната легитимация –неговата основателност. Ако ищеца твърди, че е носител на спорното право, а ответникът е длъжник по него, какъвто е разглеждания случай, налице е както активна, така и пасивна процесуална легитимация. Процесуалната легитимация е обусловена от заявената от ищеца принадлежност на претендираното право.Предмет на делото е спорното материално субективно право, което ищецът очертава чрез основанието и петитума на иска. Съдът е длъжен да квалифицира спорното право като го подвежда/субсумира/ към определена правна норма. В случая правното естество на претендираното право е право на вземане от деликт.Изводът на въззивния съд е,че ищецът е юридическо лице,претърпяло вреди от престъплението,поради което твърдението на касаторът,че въззивния съд е приел,че ищецът е пострадал от престъплението е несъстоятелно.Липсват изводи направени от въззивния съд във връзка и с второто твърдение на касатора,че ищецът е процесуално легитимиран да събира публични вземания.Проследявайки действащите към момента на отпускане на средствата и предявяване на иска финансови регулации на ЕС/регламент № 1605/2002 год.,решение № 1720/2006/ЕС,договор за децентрализирани дейности –процедура А/се налага извода,че процесуалната легитимация на ищеца произтича директно от актовете на ЕС,т.е. налице е законова делегация, а не процесуална субституция,в какъвто смисъл са и изводите на въззивния съд.
В практиката еднозначно се приема,че установените в мотивите към постановената от наказателния съд присъда факти,които са извън посочените от чл.300 от ГПК/дали е извършено деянието,неговата противоправност и виновността на дееца/ не са задължителни за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието,т.е. – присъдата на наказателния съд се ползва със сила на пресъдено нещо единствено за изчерпателно посочените в чл.300 ГПК обстоятелства. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му не е основание за допускане на касационно обжалване. Евентуалната необоснованост на тези изводи е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК, но едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол, какъвто не е настоящия случай. Тъй като по поставения процесуалноправен въпрос е налице задължителна съдебна практика като приетото във въззивното решение е съобразено с нея, не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК и по третия от поставените въпроси.
Касаторът не е обосновал самото касационно основание по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, т.е. какво е значението на поставения от него въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид , че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.Безспорно както в задължителната съдебната практика, така и в правната теория е,че юридическо лице не може да има качество на пострадал от престъпление.Законът/чл.74 и чл.76 НПК/ приписва това качество само на физическите лица,а сравнителния анализ с чл.84,ал.1 НПК,в който са посочени лицата,които могат да участват като граждански ищец – пострадалия,неговите наследници и юридическите лица,претърпели вреди от престъплението,налага извода,че ищецът е юридическо лице,претърпяло вреди от престъплението,което обуславя и правния му интерес за предявяване на иск по чл.45 ЗЗД.За да е приложима разпоредбата на чл.162,ал.2,т.8 ДОПК следва европейските средства да са установени по размер въз основа на административен акт или да представляват глоби или други парични санкции.За пълнота на изложението следва да бъде посочено,че липсват изводи от въззивният съд за публично държавно вземане.Посочената практика разглеждаща недопустимост на производството по чл.45 ЗЗД поради наличието на влязъл в сила ревизионен акт,представляващ изпълнително основание за принудително изпълнение за същите вреди не представлява противоречива практика,която следва да бъде отстранена по пътя на чл.280,ал.1 ,т.3 ГПК.
При този изход на спора касаторът дължи на ответника по касационната жалба – Център за развитие на човешките ресурси направените за настоящата инстанция разноски в размер на 2960/две хиляди деветстотин и шестдесет / лв.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № № 375/ 10.07.2013 год.на Пловдивски апелативен съд ,постановено по гр.д.№ 446/2013 год.
ОСЪЖДА М. И. И. – С.,ЕГН [ЕГН] да заплати на Ц.з. р. н. ч. р. направените за касационната инстанция разноски в размер на 2960/две хиляди деветстотин и шестдесет / лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: