О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 293
гр. София 14.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ч.гр.дело № 1872/2017 год.
Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Образувано е по подадена частна жалба от адв. Н. М., в качеството й на повереник на адв. Н. Н., против определение № 131/17.01.2017г. по ч.гр.д. № 6036/16 по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 21975/26.09.2016 г. по гр.д. № 599/2010 г. по описа на СГС, I-19 с-в за прекратяване на производството по делото в частта относно иска с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата над 10 000 лв.
В жалбата са изложени доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалваното определение и се иска да бъде отменено в обжалваната част, като делото бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия и произнасяне по пълния размер предявения иск. Прави се искане за произнасяне по частната жалба в открито заседание, както и да се отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по поставени въпроси. Претендират се разноски.
В изложението по чл. 280 ГПК са формулирани множество въпроси, за които касаторът твърди, да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Сочи решения по наказателни и граждански дела на касационната инстанция. Твърди, че обжалваният съдебен акт противоречи и на константната съдебна практика на останалите съдилища. Поставя и питания, за които заявява да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в срок по арг. от чл. 62, ал. 2 вр. чл. 60, ал. 6 ГПК /подадена е по пощата на 13.03.2017 г./, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 1 ГПК.
Неоснователно е искането за произнасяне в открито заседание по частната жалба, тъй като не се налага събиране на доказателства или извършване на процесуални действия.
За да се произнесе с обжалваното определение Софийски апелативен съд е констатирал, че исковата претенция на Н. М. Н. срещу И. И. Д. за заплащане на сумата от 26 000 лв. – част от дължимото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2 500 000 лв., резултат от изложените от ответника по време на заседание на В. на 27.07.2009 г. неверни, позорни, обидни и клеветнически твърдения е била предмет и на граждански иск, предявен в рамките на ч.н.х.д. № 778/2010 г. по описа на Софийски районен съд , 14 с-в. Съдът е посочил, че фактическите твърдения и заявеният петитум по двете претенции се припокриват и съдът в наказателното производство вече се е произнесъл по заявената претенция за обезщетение на неимуществени вреди – СРС е постановил осъдителна присъда на 18.07.2011 г., уважил е гражданския иск и е осъдил И. И. Д. да заплати на Н. М. Н. на основание чл. 45 ЗЗД сумата от 10 000 лв. – обезщетение на претърпените вреди, като е отхвърлил иска до пълния предявен размер. Софийски градски съд е отменил осъдителната присъда /с присъда № 223/13.07.2012 г./, подсъдимият е признат за невинен и оправдан по повдигнатите обвинения; отменена е присъдата и в частта, с която И. И. Д. е осъден да заплати на Н. М. Н. сумата от 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди,а в останалата част, с която СРС е отхвърлил гражданския иск до пълния предявен размер – присъдата е потвърдена. При тези данни съдът е приел, че в хипотезата на предявен частичен иск, който е отхвърлен за част от частично предявената сума, се формира сила на пресъдено нещо относно недължимостта и на сумата, представляваща разликата над размера на частичния иск до пълния предявен размер на претендираното вземане,поради което искът над 10 000 лв. е недопустим ,а производството по делото в тази част – прекратено.
По отношение на сумата до 10 000 лв.съдът е констатирал,че няма влязло в сила решение, тъй като с присъда № 223/13.07.2012 г. на СГС, НО, 17 с-в съдът е пропуснал да се произнесе с отхвърлителен диспозитив по тази претенция, която в мотивите е счел за неоснователна, а срокът за обжалване, в рамките на който е допустимо постановяването на допълнителна присъда съгласно чл. 301, ал. 3 НПК е изтекъл. Съобразно изложеното въззивният съд е потвърдил частично прекратителното определение на СГС и е върнал делото за продължаване на съдопроизводствените действия по допустимия иск за сумата до 10 000 лв.
Съгласно дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в Тълкувателно решение № 1/19.02.2009 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, обвързаността на допускането на касационното обжалване от посочените от касатора основания не се отнася до валидността и допустимостта на обжалвания въззивен съдебен акт. Служебно задължение на съда е да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните актове във всяко положение на делото, включително и във фазата по допускане на касационно обжалване. Жалбоподателят свързва разбирането си, че съдебният акт е нищожен с доводи за несъгласие с приетото в обжалваното определение. Съдебният акт е изготвен в писмена форма, надлежно подписан е и изложените мотиви са ясни. Несъгласието на страна по спора с постановения правен резултат не съставлява по естеството си обстоятелство, пораждащо основателно съмнение в безпристрастността на съда, поради което при извършена служебна проверка настоящият състав не намира порок водещ до нищожност на постановения акт. Не са налице и пороци, водещи до недопустимост на обжалваното въззивно определение. В рамките на своята компетентност Софийски апелативен съд се е произнесъл по предмета на обжалване, съобразно диспозитивното начало,поради което и във връзка с оплакванията на касатора, настоящият състав намира обжалваното определение за валидно и допустимо. Твърдението за нищожност на първоинстанционното, а също и на обжалваното въззивно определение,поради липса на проведено открито съдебно заседание е неоснователно. То не е съобразено с разпоредбата на чл. 130 ГПК,според която, когато при проверка на исковата молба съдът констатира, че предявеният иск е недопустим, той връща исковата молба. Проверката на исковата молба с оглед нейната редовност се осъществява след постъпването й в съда и преди извършването на последващите процесуални действия по чл. 131 и сл. ГПК. Недопустимостта на иска препятства развитието на исковия процес, поради което провеждането на публично съдебно заседание не е необходимо и предвид обстоятелството, че едва след установена допустимост на предявените искове, съдът се произнася : по предварителните въпроси ; по допускането на доказателствата и насрочва открито заседание – чл. 140 ГПК.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В случая в изложението на касационните основания изобщо не са формулирани въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК,т.е. не е налице изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК,тъй като не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради липса на ясно и точно формулирани въпроси. Съдържанието на изложението представлява неуспешен опит за формулиране на въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Преценката за отвод на непререшаемост на основателността на претенцията за обезщетение за неимуществени вреди, за които се твърди да са претърпени вследствие на противоправно поведение на ответника, е съобразена с формалните изисквания на процесуалния закон предвид обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо. Разрешението на въззивния съд, обективирано в обжалваното определение е обусловено от извода за непререшаемост на предявената претенция. Поставените от касатора питания могат да се възприемат единствено като оплаквания по същество срещу обжалвания съдебен акт. Този извод следва и от самата формулировка на въпросите „представлява ли едновременно както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване…“. Всички въпроси съдържат твърдения за необоснованост на въззивния съдебен акт, неправилна оценка на твърденията на ищеца, съобразена с претенцията му и погрешни изводи на съда. Наличието на такива пороци, обаче, не може да бъде изследвано във фазата по допускане до касационна проверка. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на съдебния акт.
Съобразно гореизложеното,касаторът не е формулирал въпрос, обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Липсата на въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да бъде разглеждано наличието на специалните предпоставки. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че в пункт I на „изложението“ се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като се представят съдебни актове на ВКС, но нито един от тях не представлява задължителна съдебна практика по смисъла на сочената разпоредба. В пункт II, касторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК като не е отбелязано и не са представени доказателства кога приложените съдебни акотве са влезли в сила. А в пункт III се твърди, че поставените питания са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, без да са изложени каквито и да било съображения за обосноваването на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави същата единствено бланкетно посочена.
Касаторът поставя и питания, свеждащи се до приложението на чл. 47 Х. и чл. 6, ал. 2 ЕКЗПЧОС във връзка с изискването нарушените право или свобода да бъдат защитени в справедлив и публичен процес в разумен срок. Сочените разпоредби, напълно приложими и за българския съд, предпоставят предявяването на допустими претенции, за които може да бъде развит съдебен процес по съответните правила и чийто резултат би следвало да е решение по делото по отношение на основателността на предявените искове. Липсата на поставен правен въпрос прави ненужно разглеждането и преценката на разрешенията по съответните проблеми в представената от частния жалбоподател изобилна съдебна практика.
Искането по чл. 629, ал. 3 ГПК за спиране на производството и отправяне на преюдициално запитване до Европейския съд относно тълкуването на чл. 47 Х. е неоснователно, тъй като тълкуването на разпоредбата не е от значение за правилното решаване на делото от българския съд предвид характера на предявения иск и необходимите в тази връзка действия от страна на съда.
В обобщение, липсва основание за допускане на касационно обжалване на определението на въззивната инстанция по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на IV г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 131/17.01.2017 год., постановено по ч.гр.д. № 6036/2016 год. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: