О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 338
гр. София 11.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 01 април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3473 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба вх. № 2882/28.05.2018 г. от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор от Великотърновска апелативна прокуратура С. Ц., срещу решение № 84 от 27.04.2018 г. по в. гр. дело № 522/2017 г. на Великотърновски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 408 от 10.10.2017 г. по гр. дело 341/2017 г. на Русенски окръжен съд в уважената част на предявения от И. И. И. срещу жалбоподателя иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата 500 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 26.02.2014 г. до окончателното изплащане. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението към касационната жалба са формулирани следните правни въпроси, уточнени и конкретизирани съобразно правомощията на съда по т. 1 от т. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: 1. следва ли да се ангажира отговорността на държавата на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, когато лицето е било оправдано по първоначално повдигнатото му обвинение, но деянието е било преквалифицирано и лицето е било признато за виновно, който въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото; 2. относно задължението на въззивния съд да разгледа и да обсъди всички доводи и възражения на страните, решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 19 от т. решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 57 от 02.03.2011 г. по гр. дело № 1416/2010 г. на ВКС; 3. следва ли съдът да изложи мотиви за конкретните обстоятелства и значението им при определяне на размера на обезщетението за вреди, решен в противоречие с практиката на ВС – т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., и в противоречие с практиката на ВКС – т. решение № 3/22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС.
Срещу въззивното решение на Великотърновски апелативен съд от 27.04.2018 г. по в.гр. дело № 522/2017 г. е подадена касационна жалба вх. № 2915/29.05.2018 г. от ищеца И. И. И., чрез адв. С. И., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлената част на иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ над сумата 500 лева до 50 000 лева обезщетение за неимуществени вреди. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението към касационната жалба са поставени въпросите: 1. как следва да се прилага общественият критерий за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение и в частност – кои обстоятелства трябва да се отчитат при определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди, разрешен в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. решение № 3/22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС; 2. относно обстоятелството, че въззивното решение следва да бъде коригирано, тъй като съдът не е съобразил задължителната тълкувателна практика, както и константната такава на съдилищата, което обстоятелство е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Във връзка с първия въпрос са цитирани решение № 358 от 16.01.2015 г. по гр. д. № 2026/2014 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 57 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 4641/2015 на ВКС, IV г.о.; решение № 709 от 15.11.2010 г. по гр. дело № 178/2010 на ВКС, III г.о.; решение № 232 от 25.07.2011 по гр. дело № 1381/2010 г. на ВКС, III г.о.; решение № 242 от 13.11.2012 г. по гр. дело № 19/2012 г. на ВКС, III г.о.
Всеки от жалбоподателите не е изразил становище по жалбата на другата страна.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение, намира, че всяка от касационните жалби е подадена от легитимирана страна в срока за обжалване по чл. 283 ГПК срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
От фактическа страна е прието за установено, че с присъда № 210 от 06.11.2013 г., постановена по н.о.х.д. № 1661/2013 г. по описа на Русенски районен съд, И. И. И. е бил признат за виновен за това, че на 18.03.2013 г., в [населено място], противозаконно е проникнал в чуждо МПС – лек автомобил, без съгласието на собственика му Д. Б. А., поради което на основание чл. 346б НК и чл. 78а НК е бил освободен от наказателна отговорност и му е наложено административното наказание „глоба” в размер на 1 000 лева. Със същата присъда Русенски районен съд е признал И. И. И. за невинен за това, че на 18.03.2013 г., в [населено място], в условията на посредствено извършителство, чрез използване на лицето Б. И. С. и чрез използване на лек автомобил и техническо средство – отвертка и колан за теглене на автомобил, е отнел чужда движима вещ – лек автомобил на стойност 1 300 лева, от владението на В. Д. А., без негово съгласие, с намерение противозаконно да го присвои, като го е оправдал по обвинението по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 1 и пр. 2, вр. чл. 194, ал. 1 НК. Присъдата е била потвърдена с решение № 30 от 26.02.2014 г. по в.н.о.х.д. № 44/2014 г. по описа на Русенски окръжен съд и е влязла в сила на 26.02.2014 г.
Въз основа на показанията на разпитания по делото свидетел С. Р., който познава ищеца от дете, е прието за установено, че проведеното наказателно производство се е отразило негативно на психиката на И. и на здравословно му състояние. През този период ищецът е ограничил е контактите си със свидетеля.
Като е обсъдил събраните по делото доказателства, съдът е приел за безспорно установено по делото, че прокуратурата е повдигнала срещу И. И. обвинение за извършено на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 1 и пр. 2, вр. чл. 194, ал. 1 НК и е внесла обвинителният акт в съда. С присъдата си Русенски районен съд е възприел изцяло фактическата обстановка, описана в обвинителния акт, но е преквалифицирал престъпното деяние по чл. 346б НК с оглед субективната страна на деянието. Ищецът е бил оправдан по повдигнатото от прокуратурата обвинение за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 1 и пр. 2, вр. чл. 194, ал. 1 НК и е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 346б НК.
Съставът на Великотърновски апелативен съд е приел, че е налице първата от изискуемите предпоставки за ангажиране отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – ищецът е бил оправдан с влязъл в сила на 26.02.2014 г. съдебен акт по повдигнатото му обвинение за извършване на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 1 и пр. 2, вр. чл. 194, ал. 1 НК.
Прието е за безспорно установено, че образуваното срещу ищеца наказателно производство по повдигнатото му обвинение в извършване на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 1 и пр. 2, вр. чл. 194, ал. 1 НК е продължило приблизително десет месеца, през около осем от които му е била взета мярка за неотклонение „подписка”, като този период е бил свързан с претърпени от ищеца неимуществени вреди под формата на негативни преживявания. От разпита на свидетеля, въпреки липсата на конкретика и задълбоченост в показанията му, е прието за установено, че ищецът е бил притеснен от образуваното срещу него наказателно производство. Макар че по отношение на ищеца да е била взета най-леката възможна мярка за неотклонение, според съда тя е създавала известни ограничения, причиняващи му неудобства. Прието е, че интензитетът на претърпените от ищеца неимуществени вреди е незначителен.
Въззивният съд е приел, че по делото липсват доказателства за други неимуществени вреди, причинени на ищеца, доколкото негова е била доказателствената тежест да установи твърдените в исковата молба обстоятелства, а именно: че са ескалирали коментарите, сплетните и интригите по негов адрес в средата, в която работи и живее; че е имал сериозни притеснения за бъдещето си и за това, че може да загуби работата си; че е бил подложен на публични обиди и клевети от страна на опонентите му по време на изборите; че наказателното дело е било прилагано към всички негови последващи граждански и наказателни дела и те са били решавани в негов ущърб само заради незаконно повдигнатото му обвинение. Прието е, че тези твърдени от ищеца неимуществени вреди са останали недоказани в производството.
С оглед вида и ниския интензитет на установените неимуществени вреди, понесени от ищеца, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение в случая е в размер на 500 лева.
При тези съображения, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение като правилно.
По правните въпроси, формулирани от ответника Прокуратура на РБългария:
Неоснователни са доводите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 по първия правен въпрос от изложението. Съгласно тълкуването, дадено в т. 4 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ? с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. По поставения въпрос е формирана константна практика на ВКС по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съгласно която при обвинение в извършване на престъпление рискът е за прокуратурата, на която е предоставена държавната функция по обвинение в наказателния процес, тъй като без повдигане на неоснователно обвинение не биха настъпили каквито и да било вреди. Поради това, държавата отговаря чрез прокуратурата по искове за обезщетение за вреди и в случаите, в които лицето е било оправдано по първоначално повдигнатото обвинение , в хода на наказателното производство, деянието е било преквалифицирано и деецът е бил признат за виновен. В тези случаи, обективната отговорност се поражда в резултат на незаконното повдигане и поддържане на обвинение на прокуратурата като държавен орган, на който е предоставена функцията по обвинение в наказателния процес. Обезщетение за неимуществени вреди се присъжда за незаконно упражнената процесуална принуда по обвиненията, за които наказателната отговорност на гражданина не е ангажирана. В този смисъл – решение № 104 от 25.06.2018 г. по гр. д. № 2782/2017 г. на ВКС, IV г.о. С тази практика въззивният съд е съобразил решаващите си правни изводи. Не са налице данни за промени в обществените условия и законодателството, които да налагат осъвременяване на посочената съдебна практика. С оглед на това не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по този правен въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С т. 19 от т. решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава. При въззивното производство съдът, при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността ? като решаваща.
С решение № 57 от 02.03.2011 г. по гр. дело № 1416/2010 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл. 290 ГПК е прието, че предметът на въззивното производство се определя от искането на страната във въззивната жалба, като по правилността на решението въззивната инстанция осъществява решаваща дейност в рамките, очертани от въззивната жалба, тъй като е съд, който разглежда и разрешава спора по същество. Като инстанция, решаваща спора по същество, тя е длъжна да разгледа и обсъди всички доводи и възражения на страните в рамките на оспорената част на решението.
Правният въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената практика на ВКС. В настоящия случай съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на въведените от всяка от страните доводи и възражения, съответно е формирал свои фактически и правни изводи по съществото на спора. С оглед на това съдът преценява, че не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по поставения правен въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по третия правен въпрос от изложението.
С т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Тези принципни постановки са съобразени при постановяване на въззивното решение. Съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи тези неимуществени вреди. Взети са предвид продължителността на проведеното наказателно производство, което е приключило в разумен срок; тежестта на престъплението, за което е било повдигнато обвинение на ищеца и за което той е бил оправдан; обстоятелството, че по отношение на ищеца е взета най-леката мярка за неотклонение; претърпените от него негативни изживявания; обстоятелтвото, че не е налице хипотеза на изцяло оправдателна присъда, а само за промяна на правната квалификация на деянието.
С т. 3 от т. решение № 3/22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл. 4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл, обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т. 11 от същото тълкувателно решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. Като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, съответно установените релевантни за спора факти и обстоятелства съдът е формирал решаващите изводи, че в настоящия случай е налице фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата, чрез Прокуратурата на РБългария. Прието е за установено, че е налице пряка причинна връзка между понесените вреди и действията на органите Прокуратурата на РБългария, които са повдигнали и поддържали обвинението по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 1 и пр. 2, вр. чл. 194, ал. 1 НК, по което И. И. И. е бил оправдан. С оглед на това съдът преценява за неустановена предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновски апелативен съд по този правен въпрос.
Предвид изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по поставените от ответника правни въпроси.
Всички останали доводи в изложението касаят правилността на въззивното решение и са касационни основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК. Тези доводи подлежат на преценка, в случай че бъде допуснато разглеждане на касационната жалба по същество, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
По правните въпроси, формулирани от ищеца И. И. И..
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия въпрос от изложението относно приложението на обществения критерий за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение.
С цитираните от жалбоподателя решения, постановени по чл. 290 ГПК е прието, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, в съответствие с принципните постановки на ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. решение № 3/22.04.2005 г. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. С оглед това разбиране, при определяне на този размер съдът следва да вземе предвид всички обстоятелства, които имат отношение към твърдените от ищеца неимуществени вреди. При прилагане на принципа за справедливост следва да бъдат съобразени не само индивидуалните критерии, като характер и тежест на уврежданията, интензитет и продължителност на болките и страданията, а и обществените-икономическите условия в страната, жизнения стандарт, тъй като обезщетението за неимуществени вреди е детерминирано от икономическата конюнктура и не следва да води до неоснователно обогатяване. Възприето е разбирането, че справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, поради което справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, с оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата.
Съгласно т. 11 от т. решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, причинната връзка между незаконосъобразността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невинен във връзка с причинените болки и страдания.
Поставеният правен въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с тази практика на ВС и ВКС, като обезщетението за неимуществени вреди е определено глобално по справедливост, при отчитане на всички обстоятелства имащи отношение към размера му.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по втория въпрос. Жалбоподателят И. е посочил, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като при постановяването му не са били съобразени константната практика по сходни случаи, както и задължителната тълкувателна практика. Сочи, че така въззивният съд е нарушил принципа за еднакво и точно приложение на закона към идентични случаи. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т. 1 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че поставеният въпрос от жалбоподателя не е правен, тъй като не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 84 от 27.04.2018 г. по в. гр. дело № 522/2017 г. на Великотърновски апелативен съд по касационна жалба вх. № 2882/28.05.2018 г., подадена от Прокуратура на РБългария, чрез прокурор във Великотърновска апелативна прокуратура С. Ц. и по касационна жалба вх. № 2915/29.05.2018 г., подадена от ищеца И. И. И., чрез адв. С. И., съдебен адрес [населено място], [община], област Р., [улица].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: