О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 529
гр. София, 27.07.2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 13 юли през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
ч.гр.дело № 2763 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.274, ал. 2 ГПК.
Образувано е по подадена частна жалба от Д. К. Н. и С. С. Н., чрез адв.Д. К. срещу определение № 598/13.02.2015 г., постановено по ч.т.дело № 2141/2014 г. на Варненския окръжен съд, с което е прекратено производството по делото по възражение с вх. № 36414/22.12.2014 г. от Д. К. Н. и С. С. Н., чрез адв.Д. К. срещу Заповед № 2454/09.04.2014 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.дело № 4583/2014 г. на Варненския районен съд, с която са осъдени да заплатят солидарно на [фирма] сумите от 142 228.06 лв., произтичащо от извлечение от сметки на длъжника към 28.03.2014 г. по договор за кредит от 05.10.2007 г., представляваща главница в размер на 128 571.59 лв., лихва в размер на 10 951.223 лв. за периода 25.06.2013 г. до 07.04.2014 г., наказателна лихва в размер на 1 185.36 лв. за периода 25.07.2013 г. до 07.04.2014 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 07.04.2014 г. до окончателното изплащане на задължението, сума в размер на 1519.89 лв. неплатена заемна такса за периода от 25.10.2013 г. до 07.04.2014 г., както и направените по делото съдебноделоводни разноски, представляващи както следва – държавна такса в размер на 2844.56 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 1872.28 лв. на осн.чл.78, ал.1 ГПК.
Жалбоподателите поддържат основания за неправилност на обжалваното определение – нарушение на материалния, на процесуалния закон и необоснованост. Искат отмяна и постановяване на друго, с което да се приеме възражението на осн.чл.423,ал.1,т.2 ГПК и на осн.чл.423, ал.3, вр.чл.411,ал.2,т.4 ГПК да бъде обезсилена заповедта за изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист по ч.гр.дело № 4583/2014 г. на Варненския районен съд.
Ответникът по жалбата [фирма] не е изразил становище по жалбата.
Върховният касационен съд състав на Четвърто гражданско отделение намира, че частната жалба е подадена от легитимирани страни, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:
Производството по делото е образувано по искане за приемане на възражение с вх. № 36414/22.12.2014 г., от Д. К. Н. и С. С. Н., чрез адв.Д. К. срещу заповед № 2454/09.04.2014 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.дело № 4583/2014 г. на ВРС, с която са осъдени да заплатят солидарно на [фирма], [населено място], сумите от: 142 228.06 лева, произтичащо от извлечение от сметки на длъжника към 28.03.2014 г. по договор за кредит от 05.10.2007 г., представляваща главница в размер на 128 571.59 лева, лихва в размер на 10951.22 лева за периода 25.06.2013 г. до 07.04.2014 г., наказателна лихва в размер на 1185.36 лева за периода 25.07.2013 г. до 07.04.2014 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 07.04.2014 г. до окончателното изплащане на задължението, сума в размер на 1519.89 лева, представляваща неплатена заемна такса за периода от 25.10.2013 година до 07.04.2014 година, както и направените по делото съдебно деловодни разноски, представляващи както следва – държавна такса в размер на 2844.56 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 1872.28 лева, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Въззивният съд е приел, че искането за приемане на възражение е подадено от надлежна страна – от длъжника по издадената заповед за изпълнение. Относно допустимостта на възражението във връзка със спазването на едномесечния срок съдът е приел, че молителите са узнали за заповедта на 08.12.2014 година, когато им е връчена ПДИ, което е прието за установено от приложените призовки. Направил е извода, че възражението е подадено в рамките на законоустановения едномесечния срок.
Прието е, че разпоредбата на чл. 423 ГПК дава право на длъжника, който е бил лишен от възможността да оспори вземането по заповед за изпълнение чрез подаване на възражение в срока по чл. 414 ГПК, да подаде възражението си пред въззивния съд в едномесечен срок от узнаване на заповедта и, че молбата за приемане на възражението следва да се основава на твърдения за наличие на някое от обстоятелствата по чл. 423, ал. 1, т. 1 – 4 ГПК. Според въззивния съд в случая молителите се позовават на нарушение при издаване на заповедта за изпълнение поради липса на обичайно местопребиваване на територията на Република България.
Съдът е приел, че пред ВРС е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК на 07.04.2014 г., с което се е поискано да се издаде заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист срещу Д. К. Н. и С. С. Н. да заплатят солидарно на [фирма], [населено място], сумите от: 142 228.06 лева, произтичащо от извлечение от сметки на длъжника към 28.03.2014 г. по договор за кредит от 05.10.2007 г., представляваща главница в размер на 128 571.59 лева, лихва в размер на 10951.22 лева за периода 25.06.2013 г. до 07.04.2014 г., наказателна лихва в размер на 1185.36 лева за периода 25.07.2013 г. до 07.04.2014 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 07.04.2014 г. до окончателното изплащане на задължението, сума в размер на 1519.89 лева, представляваща неплатена заемна такса за периода от 25.10.2013 година до 07.04.2014 година, както и направените по делото съдебно деловодни разноски, представляващи, както следва – държавна такса в размер на 2844.56 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 1872.28 лева, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Приел е, че е издадена е заповед № 2454/09.04.2014 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за посочените суми.
Въз основа на издадените заповед и изпълнителен лист е образувано изп.д. № 20148070400171 на ЧСИ Н.Д., рег. № 807, район на действие Окръжен съд [населено място].
Взети са предвид разпоредбите на чл. 423, ал. 1, т. 2 ГПК, според които длъжникът, който е бил лишен от възможността да оспори вземането, може в посочения срок от узнаването на заповедта за изпълнение да подаде възражение до въззивния съд, когато заповедта за изпълнение не му е била връчена лично и в деня на връчването той не е имал обичайно местопребиваване на територията на Република България.
Прието е, че според чл. 48, ал. 7 КМЧП, под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване, че за определяне на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки.
Приел е, че длъжниците сочат, че живеят и работят в А. към датата на която е извършено връчването, където е тяхното обичайно местопребиваване.
Въз основа на представен по делото договор за наем, сключен между наемодател Р. Х. и наемател длъжниците е прието за установено, че към 26.03.2014 година ползуват под наем еднофамилна къща с полезна площ от 110 кв.м. срещу наемна цена от 850 евро.
Като е извършил преценка на събраните по делото писмени доказателства съдът е приел за установено обстоятелството, че лицата не пребивават в страната, включително и към датата на издаване на заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК.
Прието е също, че в деня на връчването лицата не са имали обичайно местопребиваване на територията на Република България. Според въззивния съд изискването на закона е кумулативно, че освен липсата на обичайно местопребиваване на територията на република България следва заповедта да не е връчена лично, което в случая не е налице.
Посочил е, че в случая, издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК е недопустима, тъй като отначало не е била налице положителната предпоставка длъжникът да има обичайно местопребиваване на територията на Република България към момента на подаване на заявлението в съда, съответно към момента на издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и издадения въз основа на нея изпълнителен лист. Взета е предвид практиката на ВКС в т.3б ТР 4/2013 година на ОСГТК на ВКС, според която липсата на тази предпоставка и обезсилването на заповедта не може да се извърши от заповедния съд, а следва да се релевира по пътя на чл.423 ГПК, като обезсилването следва да се извърши от въззивния съд. Според въззивния съд даденото разрешение е в противоречие с предвидената в чл.411 ГПК липса на положителна предпоставка за издаване на заповедта и лишава длъжника от възможността да постигне обезсилване на заповедта, в случаите когато е получил същата лично, но е задължително за съдилищата.
Взети са предвид мотивите към т.3б от ТР 4/2013 година на ОСГТК в които е прието, че допустимостта на това производство е обусловена от наличието на стабилизирана заповед поради редовно осъществено от външна страна връчване. Прието е, че в настоящия случай не е налице влизане в сила на заповедта, тъй като от данните по делото е видно, че длъжникът е упражнил правото си да подаде възражение в законоустановения срок, което е прието от първоинстанционния съд. С оглед на това е направил извода, че производството по делото следва да бъде прекратено като недопустимо.
Изводите на съда са правилни.
Жалбоподателите Д. К. Н. и С. С. Н. са подали възражение с вх. № 36414/22.12.2014 г. пред Варненския окръжен съд по реда на чл.423 ГПК срещу заповед № 2454/09.04.2014 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.дело № 4583/2014 г. на Варненския районен съд, с която са осъдени да заплатят солидарно на [фирма] [населено място] сумите посочени по-горе, произтичащи от извлечение от сметки на длъжника към 28.03.2014 г. по договор за кредит от 05.01.20107 г. Възражението е подадено с твърдения, че молителите живеят и работят в А. – т.е. нямат обичайно местопребиваване на територията на РБългария и са узнали за заповедта за изпълнение на парично задължение, когато им е връчена призовка за доброволно изпълнение от ЧСИ.
Съгласно разпоредбите на чл.423 ГПК в едномесечен срок от узнаване на заповедта за изпълнение длъжникът, който е бил лишен от възможност да да оспори вземането може да подаде възражение до въззивния съд, когато – т.2-ра заповедта за изпълнение не му е била връчена лично и в деня на връчването той не е имал обичайно местопребиваване на територията на РБългария.
По подадено заявление от [фирма] за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по гр.дело № 4583/2014 г. на ВРС е издадена заповед № 2454/09.04.2014 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист за посочените суми по-горе срещу жалбоподателите. Образувано е изп.дело № 20148070400171 на ЧСИ Н.Д., рег. № 807.
От приложените по делото писмени доказателства се установява, че жалбоподателите не пребивават на територията на страната, включително и към момента на издаване на заповедта за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК. Установява се също, че жалбоподателите живеят и работят в А.. От приложените по делото доказателства обаче не е установено изискването, предвидено в условията на кумулативност в чл.423, ал.1,т.2 ГПК лицата освен да нямат обичайно местопребиваване на територията на РБългария следва заповедта да не им е връчена лично.
Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.решение № 4/2013 г. на ОСГТК – т.3б относно правомощията на съда да обезсили издадената заповед за изпълнение в случаите по чл.411,ал.2,т.3 и т.4 е прието, че в хипотезата на чл.411, ал.2, т.4 ГПК- когато длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност в страната, издадената заповед не може да бъде обезсилена от заповедния съд. Прието е също, че при връчване на заповедта заповедният съд проверява само дали длъжникът има постоянен адрес или седалище в Република България, но в случай, че такива има и следователно може да се извърши редовно връчване било чрез лице от домашните, било чрез залепване на уведомление, не може да се преценява дали лицето има обичайно местопребиваване или място на дейност в страната. Посочено е, че след като е налице редовно от външна страна връчване на заповедта, същата се стабилизира с изтичане на срока за възражение и влиза в сила, като липсата на предпоставката по чл.411, ал.2, т.4 ГПК може да се релевира единствено по пътя на възражението пред въззивния съд.
В настоящият случай видно от приложените по делото доказателства заповедта за изпълнение не е влязла в сила. Жалбоподателите в качеството си на длъжници в двуседмичния срок, предвиден в чл. 414, ал.2 ГПК са подали възражение, което е прието от първоинстанционния съд. С оглед на това производството по подаденото възражение пред въззивния съд е процесуално недопустимо и следва да се прекрати. Същият е и извода на въззивния съд. Обжалваното определение, като правилно следва да се потвърди.
Доводите в частната жалба за неправилност на определението са неоснователни.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
Потвърждава определение № 598/13.02.2015 г., постановено по ч.т.дело № 2141/2014 г. на Варненския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: