О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 400
гр. София 20.03.2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 16 март през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 5309 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответниците В. И. П. и Г. К. П., двамата чрез адв. Р. Ф. срещу решение № 1092/02.06.2014 г. по в.гр.дело № 4437/2013 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 1649/07.03.2013 г. по гр.дело № 1498/2010 г. на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени исковете, предявени от М. на в. р. на РБългария срещу жалбоподателите и О. у.на О. С. за прогласяване нищожността на осн.чл.26,ал.1 ЗЗД във вр.чл.4,ал.7 от Наредбата за управление, отдаване под наем и разпореждане с недвижими имоти частна държавна собственост, включени във ведомствения жилищен фонд на МВР/отм./ на договор от 27.11.2006 г. за покупко-продажба на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], бл.156/1,ет.14 представляващ апартамент № 25 и иска с пр.осн.чл.34 ЗЗД за връщане на същия имот, както и в частта, с която МВР е осъдено да заплати на В. И. П. и Г. К. П. сумата 300 лв. разноски по делото и вместо отменената част е прогласена нищожността на договор от 27.11.2006 г. за покупко-продажба на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], № 19, бл.156/1, представляващ апартамент № 25, сключен между В. И. П. от една страна като купувач и от друга страна като продавач – О. у. на о. С., като сключен в противоречие на закона – на основание чл.26, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.4, ал.7 от Наредбата за управление, отдаване под наем и разпореждане с недвижими имоти – частна държавна собственост, включени във ведомствения жилищен фонд на МВР /отм./ и са осъдени В. И. П. и Г. К. П. на основание чл.34 ЗЗД да върнат на М. на в. р. на Р. Б. описания недвижим имот и са осъдени В. И. П. и Г. К. П. на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК да заплатят М. на в. р. на Р. Б. сумата 15 570,42 лева – разноски за двете инстанции.
Жалбоподателите поддържат основания за неправилност на решението в обжалваната част по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Неправилно според жалбоподателите въззивният съд е приел, че процесната сделка е нищожна, поради това, че разрешението на Министъра на вътрешните работи е издадено в нарушение на чл.4,ал.7 от Наредба за управление, отдаване под наем и разпореждане с недвижими имоти частна държавна собственост, включени във ведомствения жилищен фонд на МВР/отм./. За този извод съдът обсъдил само приложената по делото заповед от 08.07.2004 г. на Министъра на вътрешните работи, с която жилището, предмет на сделката е определено като служебно по смисъла на чл.4, ал.1,т.3 от Наредбата/отм./. Поддържат също, че съобразно действащата нормативна уредба към датата на сключване на сделката продажбата на жилища от ведомствения фонд на МВР се е осъществявала по ред и условия, определени в Наредбата/отм./ и тези, определени в ЗДС и ППЗДС, че паралелно са съществували два нормативни способа за продажба на жилища от фонда на МВР, които определят различен ред, условия и начин на сключване на продажбите. Посочва, че съдът не е обсъдил съществения за спора въпрос за характера на разрешението на Министъра при продажбата на жилище по реда на ЗДС и съотношението между двата способа на придобиване. Според жалбоподателите процедурата по продажба на процесното жилище е осъществена според разпоредбите на ЗДС и ППЗДС – чл.49,ал.1 и чл.53 ЗДС, че към момента на сключване на сделката е приет нов Правилник за прилагане на ЗДС, с който се уреждат условията и редът за прилагане на ЗДС, относно придобиване, управление и разпореждане с имоти и вещи държавна собственост, че редът и условията са регламентирани в гл.VI от ППЗДС, че фактическия състав на процесната сделка се определя от действащите към датата на нейното сключване норми на ЗДС и ППЗДС. Поддържат също, че нормите на ЗДС и ППЗДС не въвеждат ограничение при осъществяването на продажби на жилища – частна държавна собственост, предоставени за управление от МВР предвид техния статут. Такова ограничение за разпореждане с оглед статута на имота е било в сила съгласно чл. 4, ал. 7 от Наредбата/отм./ само по отношение на разпореждането с недвижими имоти, извършвано при условията и реда на Наредбата/отм./ от Министъра на вътрешните работи. Считат, че условията и реда на Наредбата/отм/ са неприложими при продажбата по реда на ЗДС и ППЗДС, тъй като основанията, условията, реда и компетентността на органа, овластен да сключи сделката са различни от тези от Наредбата/отм./, че нормите на ЗДС и ППЗДС не въвеждат ограничение в предмета на сделката и при сключването й няма нарушение на действащи императивни норми.
Жалбоподателите поддържат, че разрешението на ръководителя на ведомството е предвидено само в разпоредбата на чл.73,ал.2,т.4 ППЗДС, като част от документите, приложени към молбата на купувача по образуваната административна преписка за продажбата, че документите не са изчерпателно изброени, доколкото с ал.4-та е предвидена възможност на продавача да изисква и допълнителни такива при необходимост. Такова разрешение не е предвидено в действащата към датата на сделката разпоредба на чл.49,ал.1 ЗДС и чл.83 ППЗДС за разлика от предходно действащата разпоредба на чл.49,ал.2 ЗДС/отм. Д.в.бр.32/2005 г./, според която продажбата на имоти, предоставена на ведомства се извършва от областния управител със съгласието на ръководителя на ведомството, че съобразно тази отменена разпоредба на ЗДС съгласието на ръководителя е предвидено и съответния текст на ППЗДС/отм./. Според жалбоподателите в предходно действащите текстове на ЗДС и ППЗДС съгласието на ръководителя на ведомството е предвидено в хипотезата на чл.49,ал.2 ЗДС, поради което съставлява съществен елемент от фактическия състав на продажбата, че отмяната му в редакцията на на чл.49,ал.1 ЗДС към датата на сделката налага извода, че разрешението на Министъра няма самостоятелен характер и не съставлява съществен елемент от фактическия състав на продажбата и поради това неговото нарушаване не може да доведе до нищожност на сделката, поради нарушение на закона. Посочват, че разрешението е предвидено само като част от процедурата, но не и като съществен елемент от съдържанието на правна норма, послужила като основание за сключване на сделката, че поради това дори и да бъде нарушена процедурата, сключеният договор няма да бъде нищожен, поради противоречие със закона. Поддържат също, че договорът ще бъде нищожен само ако с издаване на заповедта или със сключване на самия договор са нарушени императивни правила за компетентността на органа, издал заповедта, за предмета на договора или за изискванията, на които трябва да отговаря купувача, че такива нарушения липсват в случая и поради това сключеният договор е действителен.
В жалбата се поддържа становището, че съответната норма от Наредбата/отм./ е част от нормативен акт, който е отменен/Д.в.бр.62 от 31.07.2007 г./ с принципна промяна към разпореждането с имоти, включени във ведомствения жилищен фонд на МВР, че с нова Наредба, приета с ПМС 174/23.07.2007 г., обн.Д.в. бр.62/31.07.2007 г. забраната Министърът да се разпорежда със служебни и резервни жилища е отпаднала при действие на същите разпоредби на ЗДС и ППЗДС. Поради това считат, че към датата на исковата молба и към датата на постановяване на решението твърдяната нищожност на сделката, поради противоречие с нормата на чл.4, ал.7 от Наредбата/отм./ не може да бъде споделена към днешна дата, че всички съществени елементи от процедурата по продажба са осъществени.
Поддържат, че в нарушение на закона съдът е постановил връщане само на даденото от едната страна, че съобразно чл.34 ЗЗД се установява задължение за двустранна реституция и едновременност на изпълнение на задълженията на страните, дори и без иск и възражение за последното, че когато съдът е сезиран с иск по чл.34 ЗЗД той не може да постанови реституция само на даденото от едната страна по сделката, че правните последици на възстановителния иск по чл.34 ЗЗД настъпват и за двете страни при едновременност на изпълнението на задължението за връщане. Според жалбоподателите в нарушение на закона съдът е постановил връщане на даденото на ищеца МВР, който не е страна по сделката, че претенцията за възстановяване следва да бъде заявена и при наличие на основания и уважена в полза на носителя на правото – държавата, че такава претенция по същество не е заявена от МВР.
В изложението са поставени следните въпроси: 1.какъв е характерът на съгласието/разрешението/ на министъра, дадено на основание чл.83 ППЗДС във вр.чл.70,ал.1 ППЗДС при сключване на процесната сделка по реда на ЗДС, 2. има ли това разрешение самостоятелен характер и съставлява ли то съществен елемент от фактическия състав на сделката, 3. нарушаването на норми, относно статута на имота, регламентирани в по-нисък по степен нормативен акт има ли за последица нищожност на сделка, извършена на основание по-висок по степен нормативен акт, който не въвежда ограничения относно статута на имота-частна държавна собственост и сделката е извършена при спазване на посочените в него ред и условия за сключването й. Нарушаването на разпоредбата на чл.4,ал.7 от Наредбата/отм./, чрез положителното съгласие на ръководителя на ведомството води ли до пряко и обективно нарушение на императивни законови разпоредби на ЗДС, въз основа на които е извършена продажбата на процесната сделка, 4. нищожна ли е процесната сделка, поради нарушение на чл.4,ал.7 от Наредбата/отм./ при даване на съгласие от ръководителя на ведомството, съобразно изискването на чл.73, ал.2,т.4 ППЗДС, когато към датата на исковата молба и постановяване на решението този нормативен акт е отменен с принципна промяна в отношението на държавата към разпореждането с имоти, включени във ведомствения жилищен фонд на МВР, чрез отпадане на забраната министърът да се разпорежда със служебни и резервни жилища с последващата Наредба, приета с ПМС № 174 от 23.07.2007 г. в сила от 31.07.2007 г. Петият въпрос съдът уточни и конкретизира, съобразно правомощията си по т.1 от т.решение № 1/2009 г. по т.дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС както следва – за задължението на съда при признат договор за нищожен да постанови всяка от страните да върне на другата всичко което е получила от нея и едновременност на изпълнението на задълженията им и без иск и възражение за последното. Правните въпроси според жалбоподателите са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. По петия въпрос са цитирани решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Третото лице-помагач на страната на ищеца Д., представлявана от М. на р. р., чрез ст.юрисконсулт З. И. в писмен отговор е изразило становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси и за неоснователност на касационната жалба по същество. Изложени са доводи за неоснователност на становището в касационната жалба, че приложимия ред, предвиден в Глава шеста от ППЗДС в редакцията в Д.в.бр.78/26.09.2006 г. по подразбиране дерогира разпоредбата на чл.4,ал.7 от Наредбата/отм./. Поддържа, че е правилен извода в обжалваното решение, че императивното правило на чл. 4, ал. 7 от Наредбата/отм./, въвеждащо забрана за продажба на държавни жилища имащи статут „служебни” по смисъла на чл.4,ал.1,т.3 от същата Наредба е релевантно в случая. Твърди, че в ППЗДС е предвиден общият ред, по който се осъществява продажбата на държавни жилища частна държавна собственост, предоставени за управление на държавни ведомства, като съгласно чл.83 ППЗДС същият е приложим и при продажбата на жилищата, предоставени за управление на МВР. Поддържа, че в ППЗДС е предвидена общата процедура за продажбата, като липсват правни норми, регламентиращи статута или други специални характеристики на жилищата, предмет на продажбата, че в случая при продажба на държавни жилища от ведомствения жилищен фонд на МВР намира приложение специалното правило на чл.4 от Наредбата/отм./, определящо статута на жилищата от ведомствения фонд. Обстоятелството, че съгласно чл.83 от ППЗДС жилищата, предоставени за управление на МВР се продават по предвидения в чл.70 и сл. ППЗДС общ ред според третото лице-помагач не означава че определеният статут на жилищата е без значение. Посочва, че тъй като в ППЗДС не са предвидени специални норми относно статута на жилищата, което е направено с цел създаване на обща рамка, обща процедура за продажба на жилища частна държавна собственост, предоставени за управление на което и да е държавно ведомство, то всички специални норми, каквато е и разпоредбата на чл.4 от Наредбата/отм./ намират приложение в хипотезата на реализиране на продажба на жилища от ведомствения фонд на МВР. Изразено е становище за неправилност на твърдението на жалбоподателите за наличие на конкуренция между разпоредбите на ППЗДС и Наредбата/отм./ относно статута на жилището и предвидената забрана за разпореждане със същия. В отговора се поддържа становището, че съгласно разпоредбите на чл.73,ал.2,т.4 от ППЗДС продажбата на ведомствено жилище се извършва след предварително разрешение от страна на ръководителя на ведомството. Освен това се посочва, че нищожността на договора за продажба е прогласена на основание чл.26,ал.1 ЗЗД, вр.чл.4,ал.7 от Наредбата/отм./, а не на основание неспазване правилото на чл.73,ал.2,т.4 ППЗДС, поради което въпросът дали разрешението на ръководителя по чл.73,ал.2,т.4 ППЗДС е съществен или не съществен елемент от процедурата по продажбата на процесния апартамент е ирелевантен. Относно приложение на чл.34 ЗЗД е посочено, че съдът правилно се е произнесъл само по иска на МВР по чл.34 ЗЗД, като липсата на произнасяне по връщане на престацията на купувачите по договора за продажба на процесния апартамент не е в противоречие със законовите разпоредби, тъй като такова искане не е предявено от купувачите-сега жалбоподатели. Относно основанията за допускане на касационно обжалване счита, че същите не са налице, тъй като приложимата правна уредба в случая не съдържа празноти и противоречия и въззивният съд е разкрил точния смисъл на разпоредбата на чл.4,ал.7 от Наредбата/отм./. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК и по въпроса за задължението на съда да постанови двустранна реституция по смисъла на чл.34, вр.чл.26 ЗЗД.
Ответниците по жалбата М. на в. р. и О. у. на О. С.не са изразили становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 пр. 1 ЗЗД.
От фактическа страна е прието, че с акт за държавна собственост № 2203 от 28.12.1988 г. на ОБНС ”Ч. з.” на Б. е предоставен за управление жилищен блок, находящ се в [населено място], [улица],бл.156/1 и с решение № 752 от 16.11.2000 г. М. съвет е предоставил безвъзмездно за управление на ведомства жилища от фонда на МВнР и изпълнителна агенция ”Дипломатически имоти в страната”, съответно под № 68 в приложение № 2 към т.2 е посочено, че процесният недвижим имот, представляващ апартамент № 25, находящ се в [населено място], [улица],бл.156/1 се предоставя за управление на М. на в. р..
На основание чл.4, ал.1, т.3 от Наредбата за управление, отдаване под наем и разпореждане с недвижими имоти – частна държавна собственост, включени във ведомствения жилищен фонд на МВР /отм./ Министърът на вътрешните работи е издал заповед рег.№ Ів-733 от 08.07.2004 г., според която във връзка с направено предложение от Директора на М. – МВР на процесния апартамент е утвърден статут „служебен” за настаняване на отговорни ръководни служители от МВР. На 11.08.2004 г. е сключен договор за наем между МВР и ответника В. И. П., по силата на който П. е настанен със семейството си във посоченото жилище. По този повод П. е подписал декларация за семейно и имотно състояние, с която е декларирал, че той и членовете на семейството му притежават апартамент в [населено място] и етаж от къща в [населено място] и вила в [населено място].
Прието е, че с указ № 199 от 03.05.2006 г. на Президента на Република България, В. И. П. е назначен на длъжността Директор на Н. с. ”П.” на МВР. У. е обявен със Заповед на Министъра на вътрешните работи на МВР с рег.№ К-1677 от 03.05.2006 г. и на В. П. е присъдена категория „А” – Главен комисар на основание чл.184, ал.2 ЗМВР.
Съдът е приел, че през 2006 г. ответникът В. П. подал молба до О. у. на о. С. за закупуване на наетия имот и е образувана преписка рег.№ 0403/43 от 22.11.2006 г. На основание чл.83 ППЗДС М. на в. р. е дал разрешение за закупуване на жилището, обективирано в писмо рег.№ I-18129 от 06.11.2006 г. до областния управител на област С., с което е определена и продажната цена на имота в размер на 108 822 лв. без ДДС. В преписката до областния управител са приложени декларации по чл.46, ал.1 ЗДС, подадени от ответниците В. И. П. и Г. К. П., декларации по чл.246, ал.1 ДОПК и декларация за гражданско, семейно и имотно състояние и наличие на условията по чл.78 ППЗДС с нотариална заверка на подписа на В. П., рег.№ 33855 от 15.11.2006 г. Въззивният съд е приел, че по делото са представени два варианта на този документ: от ищеца с исковата молба – във вариант, в който ответникът П. е декларирал, че той и семейството му не притежават жилище или идеална част от такова и от ответника В. П. с отговора на исковата молба – във вариант, в който същият е декларирал, че той и семейството му притежават жилища – апартамента в [населено място] и етажът от къща в [населено място], че за двата документа насрещните страни са заявили оспорване. Прието е, че ответникът П. е твърдял, че в представения от ищеца вариант е извършена подправка, а ищецът не е конкретизирал в какво се състои твърдяната от него неистинност на представения от ответника документ.
Въззивният съд е направил извода, че истинен е варианта на документа, представен от ответника с отговора на исковата молба, като е посочил, че в този вариант на документа са изброени „имоти”, а във варианта, представен от ищеца е посочен само един имот вилата в [населено място] и са съобразени показанията на свидетеля С. С.. Прието е също, че този вариант на документа е автентичен и верен, тъй като от постъпилите документи от Служба по вписванията [населено място] и служба по вписванията [населено място] според съда е установено, че ответниците В.П. и Г.К. не са извършвали разпоредителни сделки с жилищните имоти в периода до 15.11.2006 г.
Съдът е приел, че на 27.11.2006 г. е сключен процесният договор между О. у. на о. С. и ответниците В. П. и Г. К., възоснова на който последните закупили апартамент № 25, находящ се в [населено място], [улица], бл.156/1, ет.14.
От правна страна е прието, че се претендира прогласяване на нищожност на договора от 27.11.2006 г. на три самостоятелни основания, всяко от които е включено в хипотеза първа на чл.26, ал.1 ЗЗД – 1. противоречие с чл.4, ал.7 от Наредбата за управление, отдаване под наем и разпореждане с недвижими имоти – частна държавна собственост, включени във ведомствения жилищен фонд на МВР /отм. считано от 31.07.2007 г./, 2. противоречие с чл.71, ал.1 ППЗДС относно изискването да не е прехвърляно жилище или вила, годни за постоянно обитаване, на други лица освен на държавата или на община и 3. нарушение на чл.46, ал.1, т.11 ЗДС.
Въззивният съд е приел за установено наличието на противоречие с чл.4, ал.7 от Наредбата/отм./, тъй като със заповед рег.№ Ів-733 от 08.07.2004 г. Министърът на вътрешните работи е утвърдил статут „служебен” за процесния апартамент на основание чл.4, ал.1, т.3 от Наредбата/отм./. Прието е, че това е извършено по реда, предвиден в чл.4, ал.2 от Наредбата – във връзка с направено предложение от Директора на М.. – МВР, като до момента на сделката – 27.11.2006 г. не е внесено изменение в статута на жилището от такова по чл.4, ал.1, т.3 от Наредбата/отм./ в такова по някоя от другите категории, предвидени в чл.4, ал.1 от Наредбата/отм./. Не е възприето становището на ищцовата страна, изразено в писмената защита пред СГС, че след като с писмо рег.№ I-18129 от 06.11.2006 г. М. на в. р. е дал разрешение за закупуване на жилището, то волеизявлението му следва да се тълкува и в смисъл на промяна на статута на държавното жилище. Според въззивния съд М. на в. р. е органът, компетентен както да утвърди статут на имота по чл.4, ал.1 от Наредбата/отм./, така и да даде разрешение за закупуване на имота на основание чл.83 ППЗДС във връзка с чл.70, т.1 ППЗДС. Прието е, че в единия случай той действа като орган на власт и издава административен акт в определена с нормативния акт форма /заповед/ при спазване на регламентирана процедура – след сезиране – по предложение на Директора на Д. М., а във втория случай волеизявлението му е предназначено да осъществи административно-правен елемент от смесения фактически състав на договора за покупко-продажба, сключван между граждани и ведомство – държавно учреждение, като очертае съществените условия на същата – страни и цена. Приел е, че не е твърдяно и не е установено писмо рег.№ I-18129 от 06.11.2006 г. на министъра на вътрешните работи да е предхождано от предложение на Директора на Д. М. за промяна на статута на имота от „служебен” в друг, нито самото писмо съдържа индиция за изявена властническа воля във връзка с приложението на чл.4, ал.2 от Наредбата. Според съда обстоятелството, че Законът – чл.4, ал.2 от Наредбата/отм./ изисква наличието на предложение на Директора на Д. М. не може да се игнорира, тъй като според чл.124 ЗМВР на ръководената от него дирекция е възложено да осъществява функциите, свързани с материално-техническото осигуряване и социално обслужване на министерството като цяло и на неговите служители, в частност като организира проектирането, изграждането и използването на сградния и жилищния фонд и комунално-битовото обслужване в МВР /т.4 и т.6/. Съдът е посочил и че съгласно чл.4, ал.4, изр.трето от Наредбата/отм./ служебните жилища се изграждат и оборудват със средства от бюджета на МВР, което обосновава логиката в законовото изискване при утвърждаването на един или друг статут на жилищата да е налице изразено становище от страна на Директора на Д. М.. С оглед на тези съображения съдът е направил решаващия извод, че атакуваната сделка е сключена в нарушение на императивна правна норма – чл.4, ал.7 от Наредбата за управление, отдаване под наем и разпореждане с недвижими имоти – частна държавна собственост, включени във ведомствения жилищен фонд на МВР /приета с ПМС № 70 от 09.04.1999 г., обн., ДВ, бр.36 от 20.04.1999 г., отменена, считано от 31.07.2007 г./, поради което е нищожна на основание чл.26, ал.1, предложение 1 ЗЗД.
Въззивният съд е приел, че не са налице останалите две основания за прогласяване на сделката за нищожна. Прието е, че исковите претенция за прогласяване на процесния договор за нищожен на основание чл.26,ал.1 ЗЗД, вр. чл.71ал.1,т.2 ППЗДС и с пр.осн.чл.26,ал.1 ЗЗД, вр. чл.46,ал.1,т.11 ЗДС са неоснователни и следва да се отхвърлят. Относно посочените искове първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с което тези искови претенции са отхвърлени. В тази част на въззивното решение не е подадена касационна жалба и решението е влязло в сила.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по въпросите – какъв е характерът на съгласието/разрешението/ на министъра, дадено на основание чл.83 ППЗДС вр.чл.70,т.1 ППЗДС при сключване на процесната сделка по реда на ЗДС и има ли това разрешение самостоятелен характер, и съставлява ли то съществен елемент от фактическия състав на сделката. Така формулирани въпросите не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили решаващите правни изводи на съда по предмета на спора. Според тълкуването, дадено в т.1-ва от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материално правният или процесуално правният въпрос от значене за изхода по делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил решаващите правни изводи на съда. Правните въпроси касаят разрешението на М. на в. р., дадено на основание чл.83 ППЗДС, вр.чл.70,т.1 ППЗДС при сключване на процесната сделка. Решаващите правни изводи на въззивния съд за нищожност на договора за покупко-продажба на недвижимия имот частна държавна собственост – апартамент не са обусловени от установеното наличие на разрешение на М. на в. р. за закупуване на ведомственото жилище. Решаващите правни изводи на съда са за сключване на процесния договор при нарушение на императивната разпоредба на чл.4,ал.7 от Наредбата за управление отдаване под наем и разпореждане с недвижими имоти частна държавна собственост, включени във ведомствения жилищен фонд на МВР – приета с ПМС № 70/09.04.1999 г., обн.Д.в.бр.36/20.04.99 г. и отменена, считано от 01.07.2007 г., която въвежда забрана за продажба на жилища от ведомствения жилищен фонд на МВР със статут „служебни” по смисъла на чл.4,ал.1,т.3 от същата Наредба. С обжалваното решение, както се посочи по-горе са мотивирани правни изводи, че процесния апартамент е с установен статут „служебен” и, че сделката е сключена при нарушение разпоредбите на чл.4,ал.7 от Наредбата/отм./, според които служебните и резервните жилища не могат да бъдат да бъдат продавани или заменяни с жилища на други ведомства, организации и физически лица. Следователно всеки от посочените въпроси не е правен и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличие на предпоставките, посочени в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК. Дори и да се приеме, че въпросите са правни то в подкрепа на доводите за наличие на предпоставката, визирана в чл.280,ал.1,т.1 ГПК жалбоподателите не са цитирали практика на ВКС, в противоречие, с която са разреши въпросите – тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл.86,ал.2 ЗСВ, обн.Д.в.бр.59/22.07.1994 г./отм., с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и/или търговска колегии на ВКС или решение, постановено по чл.290 ГПК. Не са посочени и влезли в сила решения на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос, за да се прецени наличието на предпоставката, предвидена в чл.280,ал.1,т.2 ГПК. Не се установява и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като въпросите касаят приложното поле на разпоредбите на чл. 83, чл.70,т.1 и чл.73,ал.2,т.4 от ППЗДС. Тези разпоредби са ясни и пълни и не следва да се тълкуват.
Не следва да се допусне касационно обжалване и по третия въпрос, формулиран от жалбоподателите в частта както следва – нарушаването на норми относно статута на имота, регламентирани в по-нисък по степен нормативен акт има ли за последица нищожност на сделка, извършена на основание по-висок по степен нормативен акт, който не въвежда ограничения относно статута на имота-частна държавна собственост и сделката е извършена при спазване на посочените в него ред и условия за сключването й. Въпросът не е разрешаван от въззивния съд и не е обусловил правните му изводи. Поради това съдът преценява, че същият не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК. Само за яснота съдът отбелязва, че в случая не се касае за приложение на правни норми – чл.83,вр.чл.70 и сл. ППЗДС и чл.4,ал.7 от Наредбата за управление отдаване под наем и разпореждане с недвижими имоти частна държавна собственост, включени във ведомствения жилищен фонд на МВР/отм./ в съотношение ППЗДС, като по-висок по степен нормативен акт, който изключва приложението на чл.4,ал.7 от Наредбата/отм./, като по-нисък по степен такъв относно въведени ограничения с последната за статута на недвижим имот частна държавна собственост при извършена продажба на такъв имот. Разпоредбите на ППЗДС – чл.83, вр.чл.70, регламентиращи общия ред за продажба на недвижим имот – частна държавна собственост, включен във ведомствения жилищен фонд, включително и на МВР и чл. 4 от Наредбата/отм./, въвеждащи изисквания относно статута на жилищата, включени във ведомствения жилищен фонд конкретно на МВР са в съотношение на общ – ППЗДС и специален нормативен акт – Наредбата/отм./, с приложение на специалните норми на чл. 4 от последната.
Третият въпрос в частта нарушаването на разпоредбата на чл.4,ал.7 от Наредбата/отм./, чрез положителното съгласие на ръководителя на ведомството води ли до пряко и обективно нарушение на императивни законови разпоредби на ЗДС, въз основа на които е извършена продажбата на процесната сделка е такъв по правилността на обжалваното решение и поради това не представлява правен въпрос. Същият е основание за касационна отмяна по чл.281,т.3 ГПК и подлежи на преценка само ако се допусне касационно обжалване, но не и в настоящото производство по чл.288 ГПК. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. В производството по чл.288 ГПК, каквото е настоящото касационният съд се произнася само дали соченият от жалбоподателите правен въпрос от значение за изхода на делото е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни.
Четвъртият и пети въпроси от изложението съдът преценява, че също не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като не са разрешени от въззивния съд в обжалваното решение и не са обусловили решаващи правни изводи по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК. Всички останали доводи в изложението са такива по правилността на обжалваното решение и както вече се посочи представляват касационни основания за отмяна по чл.281,т.3 ГПК, които не следва да се обсъждат в настоящото производство по чл.288 ГПК. Тези въпроси са предмет на преценка от съда само ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по същество.
Като взе предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1, 2 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението от жалбоподателите В. И. П. и Г. К. П..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1092/02.06.2014 г., постановено по в.гр.дело № 4437/2013 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 8528/10.07.2014 г. подадена от ответниците В. И. П. и Г. К. П., [населено място], [улица], [жилищен адрес] съдебен адрес [населено място] [улица], двамата чрез адв.Р. Ф..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: