О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 261
гр. София 19.02.2015 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на oсми декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 6167/2014 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от адв. З. Б. – пълномощник на Т. Н. И.,против решение № VІ-29/31.07.2014 г., постановено по гр. д. № 253/2014 г. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 92/14.06.2012 г. по гр.д. № 17/2012 г. на Районен съд-Айтос, с което е прието за установено по отношение на Х. И. Х.,че Т. Н. И. му дължи сумата от 10 000 лв., представляваща неизплатена главница по устен договор за заем от 20.07.2007г., ведно със законната лихва за периода от датата на подаване на заявлението – 01.02.2011 г. до окончателното плащане, за което в полза на Х. И. Х. е издадена заповед за изпълнение №74 от 01.02.2011 г. по ч.гр.д. 104/2011 г. по описа на Районен съд-Айтос.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност поради противоречие с процесуалния и материалния закон и необоснованост на постановеното решение – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се сочат всички основания по чл.280 ГПК във връзка с разрешени от въззивния съд правни въпроси, както следва: 1. следва ли да се приеме, че е налице сключен договор за заем, при условие, че няма реално предаване и получаване на сума пари, а същите са дадени на едно трето лице; 2.налице ли е процесуално нарушение, при условие, че в доклада по делото липсва посочване на правната квалификация на иска и разпределяне на доказателствената тежест, както и отделяне на спорното от безспорното, т.е. не са изпълнени разпоредбите на чл. 146 ГПК; 3. следва ли да се приеме въз основа на изложената фактическа обстановка и от приетите доказателства по делото, че е налице изпълнение на един нравствен дълг/между тъст и зет/; 4. следва ли да се приеме въз основа на изложената фактическа обстановка и от приетите доказателства по делото, че е налице изпълнение на чуждо задължение, обуславящо според липсата или наличието на правен интерес встъпване в правата на кредитора – хипотезата на чл. 74 ЗЗД; 5.следва ли да се приеме, че ако се касае за сключен устен договор за заем като страна в производството за връщане на парите следва да се конституира и съпругата, с оглед на това, че заемът е даден по време на брака и е даден с оглед осъществяване на намерението на цялото семейство да пътуват в Испания; 6. следва ли да се приеме, че изискуемостта на заемната сума е настъпила, при положение, че е поставено условие за връщането й /започване на работа в Испания/ и това условие още не е настъпило; 7. следва ли съдът да съобрази правната квалификация на иска с изложените твърдения в исковата молба и ако те са неясни следва ли да даде указания на ищеца за конкретизиране на твърденията му относно обстоятелствата, от които произтича вземането му; 8. когато ищецът твърди в хода на делото противоречиви факти за основанието на иска си / заем и отпаднало основание/, следва ли да се приеме в полза на ответника, че липсва договор за заем, че искът е недоказан и неоснователен; 9. как следва да се извлича основанието на претенцията заем. Позовава се на противоречие със следните решения на ВКС, без да уточнява кои въпроси са разрешени в противоречие с цитираните съдебни актове или кои въпроси са разрешавани противоречиво: Решение №52 от 22.05.2009 г. по т.д. 695/2008 г. на ВКС, ТК, І ТО, Решение №37 от 25.06.1969 г. по гр.д. 32/69 г. на ОСГК, Решение №30 от 10.02.2009 г. по гр.д. 4493/2007 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., Решение № 76 от 12.03.2009 г. по гр.д. 6198/2007 г. на ВКС, ГК, І г.о., Решение № 166 от 25.02.2009 г. по гр.д. 4703/2007 г. на ВКС, ГК, І г.о., Решение № 168 от 20.05.2010 г. по гр.д. 134/2010 г. на ВКС, ГК, І V г.о., Решение № 331 от 17.04.2009 г. по гр.д. 1482/2008 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., Решение № 467 от 20.10.2009 г. по гр.д. 1653/2008 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., бланкетно се позовава на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът по касация Х. И. Х. не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Обжалваното въззивно решение е постановено в производство по чл. 293, ал. 3 ГПК, след като ВКС е върнал делото за ново разглеждане от друг състав. Правната квалификация на предявените искове, а именно чл. 422, ал.1 ГПК във вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е дадена от ВКС по реда на касационното обжалване, поради което въззивният съд е намерил, че не следва да обсъжда оплакванията за нередовност на исковата молба и смесването на взаимоизключващи се основания на иска. На основание чл. 272 ГПК второинстанционният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, като е споделил изцяло фактическите и правните изводи на районния съд и се е произнесъл по направените оплаквания във въззивната жалба. За да уважи предявения иск, първоинстанционният съд е приел, че между страните са възникнали облигационни отношения на основание устен договор за заем от 20.07.2007г., а Т. Н. И. не е изпълнил задължението си за връщане на заетата сума. Съдът е приел, че в случая независимо от размера на сумата – 10 000лв., предвид сватовството между страните е допустимо установяването на процесното заемно правоотношение със свидетелски показания, а писмените и гласните доказателства кореспондират помежду си и заедно, хронологически и последователно разкриват отношенията между тях. Приел, че Х. И. Х. е заел на Т. Н. И. процесната сума, за да бъде погасено частично публично задължение на втория, с цел да отпадне забраната му да напуска страната, във връзка с намерението на заемателя и съпругата му (дъщеря на заемодателя), да заминат и живеят в Испания. Споразумели се Т. Н. И. да върне на Х. И. Х. заетата сума, след като се установи в Испания и започне работа. Х. И. Х. изтеглил банков кредит и още в същия ден с получената сума погасил частично задължението на Т. Н. И. към А. за държавни вземания, като сумата била внесена от името на заемателя. Посочените обстоятелства първоинстанционният съд е установил след преценка на събраните писмени и гласни доказателства и е направил извод, че макар да няма преки очевидци на предаването на сумата, кредитът, изтеглен от Х. И. Х., е послужил по предназначението си, а именно частично погасяване на публичното задължение на Т. Н. И.. Въззивният съд се е произнесъл по наведените оплаквания в подадената жалба. Приел е за необосновано оплакването, че първоинстанционният съд не е коментирал обстоятелството, че именно ищецът /Х. И. Х./ е извършил плащането на вноска към АДВ във връзка с довода, че се касае за изпълнение на чужд дълг, като е посочил, че при изследване на цялата доказателствена съвкупност е прието за доказано предаването на сумата в заем за послужване. Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването за липса на писмен договор, позовавайки се на неформалния и реален характер на договора за заем според българското позитивно право, а постигнатото между страните съглашение, предаване и респективно получаване на сумата в заем се установя от показанията на свидетелите С.. Съдът е посочил, че предаването на сумата се доказва чрез събраните писмени доказателства, още повече, че нито са представени доказателства, нито са наведени твърдения за друг нейн произход, а същевременно от свидетелските показания са установени уговорките между страните и поетото задължение от Т. Н. И. да я върне след като се установи в Испания.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителното тълкуване на закона, дадено в т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
Поставените от касатора въпроси не визират правни разрешения на съда, обусловили крайния му извод. Всеки от въпросите по т. 1, 2, 3, 4, 5, 6 и 8 представлява становище относно правилността на въззивното решение, което по себе си представлява касационно основание, а не основание за достъп до касационно обжалване, съгласно правилото на чл. 280, ал.1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело за формиране решаващата воля на съда, но и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Въззивният съд въобще не е се е произнасял по въпроса, формулиран в т.7 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, доколкото е възприел дадената задължителна квалификация на исковете от касационната инстанция. Въпросът в т. 9 от изложението, е неясен и неконкретизиран, същият представлява фактическо и абстрактно питане, което не е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като не съдържа правно разрешение.
В обобщение следва да се направи извод, че в подадената касационна жалба не са формулирани въпроси по смисъла на чл.280 ГПК, поради което не е налице общата предпоставка на този законов текст за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а отсъствието на последната – води до необсъждане на въпроса за наличие на специфичните предпоставки по точки 1 – 3 от чл.280 ал.1 ГПК. Следва да се има предвид, че е недопустимо съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало, прокламиран с чл.6 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № VІ-29/31.07.2014 г., постановено по гр. д. № 253/2014 г. на Бургаския окръжен съд.
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: