О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 621
гр. София 06.06.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 15 май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 5400 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Прокуратура на РБългария, чрез М.Д. прокурор в Апелативна прокуратура [населено място] срещу решение № 1939/17.10.2016 г. по в.гр.дело № 1941/2016 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 84/15.03.2016 г. по гр.дело № 702/2015 г. на Врачанския окръжен съд в частта, с която е осъдена Прокуратура на РБългария да заплати на М. И. Б. от [населено място] сумата 48 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпления, по което наказателното производство е приключило с влязла в сила оправдателна присъда от 20.09.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.12.2012 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение са нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението са поставени въпросите както следва: 1. за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВС – т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., 2. за наличието на пряка причинна връзка между причинените неимуществени вреди и увреждането, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.3 и т.11 от т.решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, 3. за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, 4. за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД решаван противоречиво от съдилищата. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, на Великотърновския апелативен съд.
Ответницата по касационната жалба М. Б., чрез адв. С. Г. в писмен отговор е изразила становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД.
Въззивният съд е приел, че с въззивната жалба не са въведени въззивни доводи във връзка с установената и изложена от Врачанския окръжен съд фактическа обстановка, че същата е правилно установена и подробно изложена и на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение в тази част.
Прието е, че ЗОДОВ предвижда особен ред за ангажиране отговорността на държавата за вреди причинени от държавни органи на граждани, че отговорността по този закон на държавата е обективна и се реализира чрез органите, от чиито действия или бездействие се твърди, че са настъпили вреди. Приел е, че държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането – чл.4 ЗОДОВ.
Посочил е, че според пар.1 от ЗОДОВ общите правила на гражданското законодателство намират субсидиарно приложение към неуредените от специалния ЗОДОВ въпроси. Формиран е извод, че субсидиарно приложение намира и нормата на чл.52 от ЗЗД, съгласно която при определянето на размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се изхожда от изискванията на справедливостта.
Съдът е приел за установена по делото материалноправната легитимацията на ответника по предявения осъдителен иск. Прието е също за установено, че ищцата М. Б. работи от 2006г. като Държавен съдебен изпълнител в [населено място]. Посочил е за безспорно, с оглед заявените обстоятелства от ответника в отговора на исковата молба, че ищцата е била обвинена в извършването на престъпление по чл.282,ал.2, пр.1 вр. ал.1, пр.1 от НК, по което обвинение е оправдана с влязла в сила присъда. Приел е за установено по делото, че досъдебното производство против ищцата е образувано с постановление на 11.05.2007г, образувано е ДП № 68/2007г по описа на Окръжна прокуратура В., окончателно приключило с влизане в сила но решение № 410/15.11.2012г. постановено по ВНОХД №834/2012г на Апелативен съд София на 11.12.2012г. Прието е, че досъдебното производство против ищцата Б. е прекратявано с прокурорско постановление на три пъти, като прекратяването е било отменено от съда, поради непълнота на разследването. Посочил е, че по време на наказателното производство ищцата е била с мярка за неотклонение подписка.
Изведен е извод, че в случая е налице състава на чл.2,т.3, пр.1 от ЗОДОВ, тъй като против ищцата е повдигнато обвинение чрез привличането й в качеството на обвиняем с постановление по реда на чл.219,ал.2 от НПК, което обвинение е било незаконно, което е установено с влязла в сила оправдателна присъда. Приел е, че отговорността за незаконното обвинение следва да носи Прокуратура на РБългария, тъй като длъжностни лице в нейната структура са отговорни за повдигането на обвинението против ищцата.
Относно възражението на ответника, че не обсъдени последиците от трикратното прекратяване на наказателното производство, отменяно от Окръжен съд Враца въззивният съд е преценил същото е неоснователно. Изводът е обоснован с обстоятелството, че постановленията за прекратяване на наказателното производство са отменяни поради непълнота на разследването, т.е. поради бездействие на прокуратурата по изясняване на фактите по делото и събиране на доказателства. Съобразено е и обстоятелството, че прокуратурата, след като е преценила, че са събрани относимите и необходимите доказателства е внесла обвинението против ищцата в съда, поддържала е обвинението и е протестирала постановената на първа инстанция оправдателна присъда. С оглед на това е формиран извод, че прокуратурата първоначално не е имала активно поведение по изясняване на обстоятелствата извършено ли е престъпление от ищцата, а впоследствие е поддържала едно незаконно обвинение. Прието е, че това поведение на прокуратурата – на неактивност в рамките на досъдебното производство, на което се явява господар и на поддържане на обвинение в съдебното производство, което се явява незаконосъобразно е основание за ангажиране на нейната отговорност по реда на чл.2,т.3 от ЗОДОВ. Според въззивния съд обстоятелството, че със съдебни актове е задължавана прокуратурата да изпълнява свои задължения по разследването на престъпление, за което е повдигнала обвинение, за да може да се извърши обоснована преценка за това, извършено ли е престъпление, кой е дееца и при какви обстоятелства , не освобождава ответника от отговорност за вреди по настоящия ред и не е основание за намаляване на отговорността на ответника за причинените вреди от повдигането, и поддържането на незаконното обвинение.
Възприета е задължителната практика на ВКС, според която при претендирана отговорност на държавата за вредите, причинени на граждани от действията на правозащитните органи, в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо /засягането на правото на личен живот, на чест, достойнство, свобода / и с това, ако са доказани останалите елементи от фактическия състав на този вид отговорност, искът за обезщетение е доказан в своето основание. Според същата практика не е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване, причинено или свързано с установеното правонарушение. В този случай според практиката на ВКС искът за ангажиране на отговорността на държавата е доказан в своето основание и съдът, с оглед разпоредбата на чл.162 от ГПК, следва да определи размера на дължимото се справедливо обезщетение за претърпените вреди.
Като е взел предвид практиката на ВКС и разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ въззивният съд е приел, че ответникът дължи обезщетение за психическите и физически увреждания на ищцата, които са пряка и непосредствена последица от повдигнатото незаконно обвинение. Посочил е, че наказателното производство водено против ищцата е продължило пет години и половина, че сам по себе си периода, през които е продължило наказателното производство в неговата досъдебна и съдебна фаза не е неразумно дълъг и обосноваващ завишен размер на обезщетението. Прието е, че през този период и във връзка с повдигнатото обвинение ищцата е претърпяла болки и страдания, описани от изслушаните по делото свидетели и от приетата и неоспорена СПЕ. Възприети са показанията на свидетелите по отношение на това, как повдигнатото обвинение и воденото наказателно производство се е отразило на ищцата, тъй като свидетелите съобщили факти лично възприети от тях като очевидци. Съдът е посочил, че описаните от свидетелите неимуществени вреди са логични за положението, в което се е намирала ищцата за един сравнително продължителен период от време и са логична последица, проявима при незаконното повдигане на обвинение. Според въззивния съд липсват правно основание и данни да се приеме заинтересованост на свидетелите от изхода на спора и проявена пристрастност при излагане на техните показания, както и че липсват доказателства, които да противоречат на изложеното от свидетелите или да дискредитират техните показания. Съдът е приел, че свидетелските показания са взаимно подкрепящи се и са в съответствие със изслушаната СПЕ.
Въззивният съд е приел за установено по делото и наличието на причинната връзка между конкретното повдигнато обвинение и последиците върху здравето и психиката на ищцата. Прието е, че свидетелите безпротиворечиво посочват, че неблагоприятните преживявания за ищцата са породени от повдигането на процесното обвинение, от провежданите следствени действия и от воденото съдебно – наказателно производство, че установяват промяната настъпила у ищцата с повдигането на процесното обвинение и ясно свързват тази промяна с нейните страхове от това да не бъде осъдена, да не бъде в невъзможност да работи и от неудобство от съседи, близки и приятели – т.е. същите са вследствие от действията на служителите на ответника във връзка с конкретното наказателно производство.
Прието е за установено по делото, че от незаконното обвинение ищцата е претърпяла унижение, стрес, страх от загубата на работа и възможността да дължи огромни обезщетения. Изпитвала е неудобство от медийното отразяване на случая. Прието е също за установено, че по време на наказателното производство ищцата е била бременна и провежданите следствени действия са й се отразявали зле. Съдът е посочил, че свидетелите безпротиворечиво установяват, че след образуване на досъдебното производство ищцата се е променила – станала мълчалива, затворена, потисната, плачела, че за производството против ищцата се е говорело в града, както на работното й място, така и сред близките й. Възприети са показанията на свидетеля Б., според които воденото производство се е отразило на семейните отношения.
Според въззивния съд описаните изживявания представляват пълна промяна на живота на ищцата както в личен, така и в професионален план. Възприета е СПЕ, съгласно която тази промяна дава отражение в живота на ищцата и понастоящем.
Съдът е приел, че от твърдяните като претърпени неимуществени вреди от ищцата не е установено, че вследствие на незаконното обвинение в извършване на престъпление ищцата е развила заболяване „множествена склероза”. За да направи извода е възприел изслушаната СМЕ, според която липсва връзка между действията на ответника и заболяването на ищцата, че този извод, направен от компетентно вещо лице не е оборен в рамките на производството по надлежния ред. Прието е, че по делото не е установено и твърдението, че воденото производство против Б. е било предмет на медийно обсъждане. В тази насока съдът е посочил, че представените екземпляри от печатни издания не съдържат факти относно повдигнато на ищцата обвинение и воденото против нея наказателно производство.
При определяне размера на обезщетение съдът е взел предвид задължителните указания, дадени с ППВС № 4/68г и решения постановени от ВКС по реда на чл.290 от ГПК по сходни казуси. Посочил е, че съгласно възприетата практика при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да съобрази вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Съдът е приел, че при исковете по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ следва да се вземе предвид тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство, по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Възприета е практиката на ВКС, според която за определяне на справедливия размер на обезщетението следва да бъдат съобразени и обществените критерии като икономическите условия в страната, жизнения стандарт и възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото в държавата. Взета е предвид и практика на ВКС, съгласно която при определени професии, за които очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите са завишени следва да се съобрази дали незаконното обвинение не дава по – силно негативно отражение върху неимуществената сфера на пострадалото лице.
Като се е позовал на посочената практика на ВС и ВКС, както и на установените при съвкупното тълкуване на доказателствата претърпени от ищцата вреди- периода на висящност на наказателното производство, пълната промяна в живота на ищцата, настъпила с повдигането на незаконното обвинение както в личен аспект- като съпруга и майка, така и в професионален план, тежестта на повдигнатото обвинение и предвиденото за него наказание, преживените стрес, страх, унижение, промяна в отношенията с близки, семейство и хората с които работи, уронването на професионалния авторитет на ищцата, фактът, че същата е държавен служител в едно относително малко населено място, където хората се познават и проявават по – голям интерес към случващото се с познатите им, фактът за продължаващи стресови изживявания от ищцата, породени от преживяното при повдигането на незаконното обвинение и като е съобразил, и стандарта на живот в страната, и на основание чл.52 ЗЗД съдът е приел, че размера на дължимото се от Прокуратурата на РБ обезщетение по чл.2,т.3 ЗОДОВ възлиза на сумата от 48 000.00лв. Прието е, че с така определения размер обезщетение се репарират в относително пълен и справедлив размер причинените на ищцата Б. неимуществени вреди от незаконните действия на ответника. Прието е също, че над посочените суми предявеният иск следва да бъде отхвърлен.
При тези съображения въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която исковата претенция е уважена за сумата над 48 000лв до 60 000лв. и в тази част искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен. В останалата част – в уважената част на иска до размер на сумата 48 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди съдът е приел, че решението на ВрОС е правилно и законосъобразно и го е потвърдил.
Първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е уважен предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за сумата 1000 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди. Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в отхвърлената част на предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ над сумата 48 000 лв. до 60 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС. В случая съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените неимуществени вреди от ищцата. Въззивния съд е взел предвид периода на висящност на наказателното производство, пълната промяна в живота на ищцата, настъпила с повдигането на незаконното обвинение в личен аспект- като съпруга и майка и в професионален план, тежестта на повдигнатото обвинение и предвиденото за него наказание, преживените стрес, страх, унижение, промяна в отношенията с близки, семейство и хората с които работи, уронването на професионалния авторитет на ищцата, фактът, че същата е държавен служител в едно относително малко населено място, където хората се познават и проявават по – голям интерес към случващото се с познатите им, фактът за продължаващи стресови изживявания от ищцата, породени от преживяното при повдигането на незаконното обвинение и стандарта на живот в страната. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С т. решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – т.3 е застъпено становището, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл.4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т.11 от същото решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. Съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства, съответно установените релевантни за спора факти и обстоятелства и е формирал решаващите изводи, че в настоящият случай е налице фактическия състав на чл.2,ал.1,т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Държавата, чрез ответника по иска за причинените неимуществени вреди на ищцата М. Б.. Прието е за установено наличието на пряка причинна връзка между причинените неимуществени вреди и действията на длъжностни лица – прокурори от Прокуратурата на РБългария като правозащитен орган, които са повдигнали и поддържали обвинение срещу ищцата за извършеното престъпление, описано по-горе. С оглед на посоченото съдът преценява за неустановена предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд по този правен въпрос.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия правен въпрос от изложението.
С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Въззивният съд е разрешил правният въпрос по същият начин. С въззивното решение в обжалваната част съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и е направил свои фактически, и правни изводи по съществото на спора, включително и за наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение, и причинените неимуществени вреди на ищцата. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия правен въпрос от изложението.
С решение № 95/23.04.2014 г. по гр.дело № 5805/2013 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, според която размера на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл.52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. С решението е прието, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Съдебният състав е приел, че с оглед спецификата на фактическия състав на чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата за вреди, като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Прието е, че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с този принцип. В същата насока е разрешението на правния въпрос с решение № 25/11.02.2014 г. по г.дело № 5302/2013 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК.
Правният въпрос съдът е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС.
При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди въззивният съд е извършил преценка на всички установени обстоятелства, при които е получено увреждането, последиците от същото, възрастта на ищцата, периода на проведеното наказателно производство, обществено икономическите условия в страната, настъпилите промени в живота на ищцата и др. Съдът е съобразил и всички събрани по делото доказателства, които са от значение за реално претърпените от ищцата неимуществени вреди. Освен това при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид и трайната практика на ВКС, според която при определени професии – например полицаи, военни, магистрати, митнически служители и др. очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите са завишени и в тези случаи незаконното обвинение дава по – силно негативно отражение върху неимуществената сфера на пострадалото лице – решение № 267/26.06.2014 г. по гр.дело № 820/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 344/24.11.2014 г. по гр.дело № 2378/2014 г. на ВКС, IV г.о., постановени по чл.290 ГПК. Поради изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
По поставения правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
С решение № 145/15.11.2010 г. по в.гр.дело № 451/2010 г. на Великотърновския апелативен съд съдебният състав се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ, като е прието, че искът за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е основателен за сумата 15000 лв., съответно съдът е приел и съпричиняване на пострадалия в размер на 25%. Различния размер присъдено обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ по настоящото дело и с цитираното решение на Великотърновския апелативен съд не води до извода за противоречиво разрешаван правен въпрос от съдилищата по смисъла на чл.280,ал.1,т.2 ГПК. Различията в правните изводи на всеки от съдебните състави относно размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди е последица от различните установени факти и обстоятелства по всяко от делата относно претърпените неимуществени вреди, а не до различно тълкуване разпоредбите на чл.52 ЗЗД. С оглед на посоченото не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по този правен въпрос.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по въпросите, поставени от жалбоподателя Прокуратура на РБългария.
С оглед изхода на спора в полза на ответницата по касационната жалба следва да се присъди сумата 1500 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1939/17.10.2016 г. по в.гр.дело № 1941/2016 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 16269/10.11.2016 г., подадена от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Софийска апелативна прокуратура М.Д..
Осъжда Прокуратура на РБългария да заплати на М. И. Б., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], 24А, ет.3, ап.6 сумата 1500 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: