О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1073
гр. София 10.09.2014 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 21 юли през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1782 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от Прокуратура на РБългария, чрез К. П. прокурор в Апелативна прокуратура П. срещу въззивно решение № 633/11.12.2013 г. по гр.дело № 1051/2013 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1362/15.07.2013 г. по гр. дело № 3681/2012 г. на Пловдивския окръжен съд в уважената част на иска с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ за сумата 40 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ищеца П. Н. Н., заедно със законната лихва, считано от 21.11.2011 г. до окончателното изплащане на сумата, обезщетение за имуществени вреди в размер на 1550 лв., заедно със законната лихва от 21.11.2011 г. и сумата 1200 лв. разноски по делото.
Поддържаните от жалбоподателя основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост. Жалбоподателят мотивира доводи за неправилност на изводите на въззивния съд при определяне размера на обезщетението за претърпяни неимуществени вреди, тъй като не са взети предвид социално икономическите условия в страната и стандарта на живот, че въззивният съд не е изложил мотиви за всички факти, обуславящи неимуществените вреди, а също и за значението на всеки един от тях за размера на обезщетението, както и относно справедливостта като критерий по чл.52 ЗЗД за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, претърпени от ищеца.
В изложението са формулирани правните въпроси: 1. за дължимостта на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение по смисъла на чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ, като е засегнал въпроса за причинната връзка между незаконния акт и вредите, но е решил същия в противоречие с практиката на ВКС, изразена в ТР № 3/2005 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, за необходимостта при присъждане на обезщетението за имуществени и неимуществени вреди да се изследва и установи пряката и непосредствена причинна връзка между основанието за отговорността на държавата по ЗОДОВ и настъпването на вредите, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 449/17.06.209 г. по гр.дело № 3696/2007 г. на ВКС IV г.о., т.3 и т.11 от ТР № 3/2005 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, 2. за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, решен в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК отменен и решение на Окръжен съд [населено място].
Насрещна касационна жалба е подадена от ищеца П. Н. Н., чрез адв.И. Л. срещу решение № 633/11.12.2013 г. по гр.дело № 1051/2013 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1362/15.07.2013 г. по гр.дело № 3681/2012 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявения иск с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ над сумата 40000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди и за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се във влошаване на здравословното състояние, прекратяване на брака, невъзможност да изпълнява служебните си задължения предвид ограничението за напускане пределите на РБългария и невъзможност за развитие на кариерата в банковата сфера.
Поддържаните от жалбоподателя основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Според жалбоподателя-ищец решението на П. е постановено при непълнота на мотивите, че не са обсъдени част от твърдените с исковата молба и уточненията към нея вреди, поради което не може да се направи извод приема ли съдът или не настъпването на тези вреди и на какво основание. Според жалбоподателя съдът не е обсъдил безспорно установените по делото факти на уронване на честта и достойнството на ищеца вследствие широкото медийно отразяване на воденото срещу него наказателно преследване и влошаване на здравословното му състояние, които обстоятелства са установени по делото. Неоснователни са според ищеца изводите на съда за недоказаност на твърденията за причинени вследствие воденото срещу ищеца в продължение на 13 години наказателно преследване вреди, състоящи се в невъзможност да си намери работа, отговаряща на професионалната му квалификация, срив в личните отношения със съпругата му, затруднения при изпълнение на служебните му задължения, свързани с необходимостта да участва в процесуалните действия както и с наложената му забрана за пътуване извън страната. Твърди, че е неправилен извода във въззивното решение, че наложената на ищеца забрана за напускане на страната не е попречила на работата му, състояща се основно в развиване и поддържане на отношения с чуждестранни партньори. Твърди също, че допуснатите от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила довели до присъждане на обезщетение, чиито размер е определен в нарушение на изискването за справедливост, според чл.52 ЗЗД.
В изложението са поставени правните въпроси: 1. процесуално правен въпрос – въззивният съд не е направил задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливостта, решен в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., 2. материално правен въпрос – за липсата на единно становище на съдилищата относно това какъв размер на обезщетението за неимуществени вреди е справедлив, решен в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата. Цитирани са решения на състави на ВКС.
Ищецът П. Н., чрез адв.И. Л. в писмен отговор е изразил становище по касационната жалба на ответника за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като не са формулирани правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Ответникът Прокуратура на РБългария не е изразил становище по касационната жалба на ищеца.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба на ответника е подадена в срока по чл.283 ГПК, а насрещната касационна жалба е подадена в срока по чл. 287,ал.2 ГПК. Всяка от касационните жалби е подадена от процесуално легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел, че предявените искове са с пр.осн. чл. 2, ал.1 т.2 ЗОДОВ – в редакцията преди изменението в ДВ бр.98/2012г. и са основателни.
По предявения иск за неимуществени вреди е прието, че държавата в лицето на правозащитните си органи отговаря за вреди причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано. Не е възприето становището на жалбоподателя-ответник, че при оправдателна присъда поради декриминализация на извършено деяние, държавата не носи отговорност. Прието е, че прокурорът е държавния орган, който съобразно разпоредбите на НПК проверява съставлява ли деянието престъпление и правилна ли е квалификацията, дали има основания за прекратяване, спиране или разделяне на наказателното производство,събрани ли са всички необходими доказателства за разкриване на обективната истина и др. Прието е, че при доказаност на обвинението прокурорът съставя обвинителен акт. Според съда неправилните изводи за неотносимост към отговорността на обвиняемия промяна на закона в хода на производството – декриминализация през 2001 г. на деянията по чл. 220 ал.3 НК и внасянето на обвинителен акт през 2003 г. е неправилна правна преценка довела до повдигане на обвинение и последваща оправдателна присъда. Прието е, че във всички случаи държавата носи отговорност при оправдателна присъда и, че в закона не са предвидени хипотези в които не се носи отговорност. Прието е, че отговорността на държавата следва да се ангажира за вредите,пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение в извършване на престъпление и претърпените вреди. Приел е, че според принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД и установената съдебна практика, обезщетението за неимуществени вреди е свързано с преценката на конкретни за всеки случай правно релевантни факти – тежестта на повдигнатото обвинение за което лицето е оправдано, дали то е за едно или няколко отделни престъпления, оправдан ли е ищецът по всички или по част от обвиненията, продължителността на наказателното преследване, вида на взетата мярка за неотклонение, продължителността й, другите наложени ограничения в хода на наказателното производство, конкретните прояви и тежестта на преживяванията и по какъв начин всичко се е отразило на лицето, съответно върху неговото психическо, физическо здраве, на личния ,социален и професионален живот.
Съдът е приел, че на ищеца са повдигнати две обвинения за извършени тежки по смисъла на чл.93,т.7 НК престъпления по чл. 220 ал.2 НК и по чл. 219 ал.4 НК, за които е оправдан. Прието е, че наказателното преследване е продължило 13 г. и 6 м. и е извън всякакви разумни срокове. Съдът е приел, че тежестта на обвиненията,техния брой,осъждането за едно от тях и неразумно дългия срок на наказателното производство са се отразили върху интензитета на негативните изживявания. Прието е, също, че най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража” е взета за период от 10 дни и поради това отрицателните преживявания от тази мярка за неотклонение са в много кратък срок и не могат да се отразят съществено на цялостните негативни преживявания от наказателния процес от 13 години. Приел е, че в хода на наказателното производство е взета мярка на процесуална принуда-забрана да напуска пределите на страната от 29.04.98 г. до 14.03.02 г. и от 26.11.02 г. до 09.03.2003 г.
Според въззивния съд наказателното преследване е дейност, която по своето естество оказва негативно въздействие върху човешката психика и здраве, отразява се негативно в отношенията с близки, приятели и колеги. С оглед на това е направил извода, че някои от преживяванията се приемат като обичайни. Прието е за доказано, че ищецът П. Н. е изпитвал неудобство, притеснения и страх да не бъде осъден, неудобство от задържането под стража, че психическото му състояние се променило – станал нервен, избухлив и неуверен. Съдът е приел, че били накърнени честта и достойнството му, че много от познатите му се отдръпнали от него и най-вече от банковата сфера, че широкото отразяване на процеса в медиите го довел до знанието на неограничен кръг от хора и така бил злепоставен в обществото и било опозорено доброто му име на гражданин и професионалист.
Прието е, че други твърдения за страдания, по-големи от обичайните подлежат на доказване с всички допустими доказателствени средства, като тежестта на доказване е за ищеца.
Относно твърдяната от ищеца невъзможност да продължи кариерата си банковата сфера съдът е приел, че не е установено да е кандидатствал за позиция в банка и да му е било отказано да я заеме поради водения срещу него наказателен процес. За да направи извода съдът е обсъдил и показанията на разпитаните по делото свидетели.
Приети са за недоказани твърденията, че ищецът не могъл да си намери работа, която да отговаря на професионалната му квалификация и опит. Въз основа на показанията на разпитаните свидетели съдът е приел за установено, че през целия период ищецът е имал участие в различни дружества, в които е заемал ръководни постове. Прието е за установено, че ищецът е бил председател на надзорния съвет на К. „С.”, която е холдингово дружество, развиващо дейност в три отрасъла.
За недоказани са приети твърденията на ищеца за сриване на личния му живот и развалени отношения със съпругата, от което последвало прекратяване на брака, поради развод. Според съда постановеното решение на съда за прекратяване на брака поради развод доказва наличието на развод и не доказва, че наказателното производство е причина за развода. Прието е, че бракът е прекратен без съдът да се произнася по въпроса за вината за дълбокото му и непоправимо разстройство, че свидетелите са чували три или четири скандала със съпругата му в неговия кабинет, но не могат да кажат кога са били те, преди или след фактическата им раздяла. Според въззивния съд наказателния процес винаги се отразява по негативен начин на отношенията със семейството и това отражение е различно при различните случаи. Прието е, че твърдението за много тежко отражение, определено като сриване на личния живот и развалени отношения със съпругата довели до развод не е установено.
Въззивният съд е приел за недоказано по делото мярката за процесуална принуда-забрана да напуска страната, действала за периодите от време от 29.04.98 г.до 14.03.98 г. и от 26.11.02 г. до 09.06.03 г. да е затруднила работата му свързана с пътувания,сред които с едно гръцко дружество и с две немски фирми,както и да му е причинила морални страдания. За да направи извода съдът е изложил подробно мотиви относно показанията на разпитания свидетел К., които не е възприел, съответно е обсъдил събраните по делото писмени доказателства.
Прието е за недоказано наличието на негативни изживявания, причинени от подготовката за съдебните заседания в които ищецът е участвал. Прието е също, че тези негативни изживявания не са уточнени, че не са представени доказателства за влошаване на здравословното състояние на ищеца, като последица от подготовката и участието в съдебни заседания.
Въззивният съд е приел, за неустановено от ищеца на влошено здравословно състояние, че тези твърдения не са установени със съответни медицински експертизи.
При тези съображения съдът е приел, че ищецът е преживял психически страдания, болка и неудобства от продължилия повече от 13 години наказателен процес, които е описал и е преценил, че са в рамките на обичайните такива и че следва да се съобразят при определяне размера на дължимото обезщетение.
По възражението на Прокуратурата на РБ за недължимост на обезщетение на осн.чл. 5 ал.1 ЗОДОВ съдът е приел, че не следва да го обсъжда, тъй като на осн.чл.133 ГПК е преклудирано.
Въззивният съд е преценил, че сумата от 40 000 лв. е достатъчна и справедлива за обезщетяването на ищеца за понесените неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление,за което е оправдан. Приел е, че иска в останалата част до пълния му предявен размер от 100 000 следва да се отхвърли. Поради основателност на основния иск е прието, че е основателен и акцесорния по чл. 86 ЗЗД и върху главницата следва да се присъди законна лихва от датата на оправдателната присъда-21.11.2011 г.
Приет е за основателен и иска за присъждане на обезщетение за понесените имуществени вреди в размер на 1 550 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство. Според съда сумата следва да се присъди ведно със законната лихва,считано от датата на оправдателната присъда.
При тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение.
По правните въпроси на жалбоподателя-ответник Прокуратура на РБългария:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос, формулиран от жалбоподателя-ответник. С т. решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – т.3 е застъпено становището, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл.4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т.11 от същото решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. Като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, съответно установените релевантни за спора факти и обстоятелства съдът е направил решаващите изводи, че в настоящият случай е налице фактическия състав на чл.2,ал.1,т. 2 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Държавата, чрез ответника по иска за причинените неимуществени вреди на ищеца П. Н.. Прието е за установено наличието на пряка причинна връзка между причинените неимуществени вреди и действията на длъжностни лица – прокурори от Прокуратурата на РБългария като правозащитен орган, които са повдигнали и поддържали обвинения на ищеца за извършени престъпления, описани по-горе. Поради това съдът преценява за неустановена предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд по този правен въпрос. С оглед наличие на задължителна практика на ВКС по поставения правен въпрос, с която въззивният съд се е съобразил съдът преценява, че не следва да се обсъжда наличието на предпоставката, визирана в чл.280,ал.1,т.2 ГПК по същия правен въпрос и цитираното решение № 449/17.06.2009 г. по гр.дело № 3696/2007 г. на ВКС, IV г.о. Освен това последното не е приложено към изложението.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория правен въпрос, формулиран от жалбоподателя-ответник.
С решение № 230/07.11.2013 г. по гр. дело № 1630/2013 г. на ВКС III г.о., постановено по чл.290 ГПК е застъпено становището, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят, че в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Прието е, че на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Според същото решение размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост – чл.52 ЗЗД. Прието е, че неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Прието е, че справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Според съдебния състав принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди – болки и страдания, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Прието е, че с оглед спецификата на фактическия състав на чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ от който произтича отговорността на държавата за вреди в съдебната практика като критерии за преценка е въведен и дългият, несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнато обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. В същата насока е и разрешението на правния въпрос в решение № 311/21.10.2013 г. по гр.дело № 1416/2012 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивният съд е разрешил по същият начин. С въззивното решение съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства, съответно е взел предвид всички, приети от него за установени факти и обстоятелства, които обуславят претърпените от ищеца неимуществени вреди – продължителния период на наказателното производство – 13 г. и 6 месеца, взетата мярка за неотклонение „задържане под стража”и нейния срок – 10 дни, преживяното неудобство от ищеца, страх и притеснения за предстоящо осъждане, промените в психическото му състояние – станал нервен, избухлив и неуверен, накърненото достойнство и чест, отражението в социалната сфера, злепоставянето му в обществото, накърняване доброто му име на професионалист и гражданин. В решението са изложени подробни мотиви за приетите от съда за неустановени твърдения относно невъзможността на ищеца да продължи кариерата си в банковата система, невъзможността да си намери работа, съответна на професионалната му квалификация и опит, сриване на личния му живот, както и отражението на взетата мярка за процесуална принуда забрана да напуска страната в личния и професионален живот на ищеца. Следователно правният въпрос съдът е разрешил в съответствие с практиката на ВКС, посочена от жалбоподателя-ответник. Дали изводите на съда са обосновани е въпрос по правилността на обжалваното решение и същите не подлежат на преценка в настоящото производство по чл.288 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по същия правен въпрос, тъй като с цитираните от жалбоподателя решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./ и решение от 16.06.2008 г. по гр. дело № 185/2008 г. на Ямболския окръжен съд правният въпрос е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, посочена по-горе, с която се е съобразил и Пловдивския апелативен съд.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по поставените правни въпроси от жалбоподателя-ответник.
Тъй като касационната жалба на ответника Прокуратура на РБългария не следва да се допусне до разглеждане по същество, поради неустановяване на предпоставките по чл.280,ал.1 ГПК насрещната касационна жалба на ищеца следва да се остави без разглеждане на основание чл.287,ал.4 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 633/11.12.2013 г. по гр.дело № 1051/2013 г. на Пловдивския апелативен съд по касационна жалба вх. № 8024/18.12.2013 г., подадена от ответника Прокуратура на РБългария, чрез К. П., прокурор в Апелативна прокуратура [населено място].
Оставя без разглеждане на основание чл. 287, ал. 4 ГПК подадената насрещна касационна жалба с вх. № 1109/17.02.2014 г. от ищеца П. Н. Н., чрез адв. И. Л., съдебен адрес [населено място], [улица], адв.дружество Д., А. и съдружници
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: