9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 687
гр. София, 16.09.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение в закрито заседание на 22 юли две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр.дело № 611 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответниците Б. Д. С. и Л. К. С., чрез адв. М. Т., срещу решение № 2557/05.11.2018 г. по в.гр.дело № 5698/2017г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4426/20.06.2016 г. по гр.д. № 1106/2009 г. на Софийски градски съд, I-4 с-в, с което ответниците Б. Д. С. и Л. К. С. са осъдени да заплатят на ищцата О. К. Ш. обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 19494 лева, причинени на 07.02.2004 г. при машинно извършване на изкопни работи, от които се е свлякъл откоса на изкопа на строежа и е било разрушено притежавано от ищцата недвижимо имуществено; обезщетение за имуществени вреди в размер на 6000 лева, изразяващи се в унищожени в следствие на срутването движими вещи, както и обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1000 лева за претърпените от О. Ш. болки, страдания и притеснения във връзка с разрушеното й имущество. Със същото решение страните са осъдени да заплатят сторените от тях разноски, съобразно уважената част от исковете.
В касационната жалба, на основание чл. 281, т. 3 ГПК, се поддържат основания за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Искането е за допускане до касационно обжалване по поставените в изложението въпроси и за отмяна на въззивното решение като неправилно.
В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението са формулирани следните правни въпроси: 1. Когато въззивният съд прецени, че дадена правна квалификация е неправилна, следва ли да обезпечи правилното приложение на закона, като след като преквалифицира спора, укаже на страните подлежащите на доказване факти, разпредели доказателствената тежест и укаже необходимостта за ангажиране на съответните доказателства за правнорелевантините факти?; 2. Какви са правомощията на съда при констатирана нередовна искова молба?; 3. Задължен ли е съдът при произнасянето си по спорния предмет да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях?; 4. Длъжен ли е съдът, съобразно нормите на чл. 6, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК, при постановяване на съдебния си акт, да не излиза извън кръга на правния спор и да постанови решението си въз основа на установените по делото доказателства?; 5. Следва ли съдът, при постановяване на решението си, да преценява само доказателствата, събрани в производството по делото и събрани по установения процесуален ред в чл. 157 ГПК?; 6. Може ли въззивният съд да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?; 7. Съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на събраните по делото доказателства, които са релевантни за делото при постановяване на решението?; 8. Към кой момент следва да бъде изчисляван размера на вредите – към момента на установяване на деликта или към момента на изготвяне на експертизата?; 9. Следва ли съдът да изследва конкретните обстоятелства за настъпване на имуществените и неимуществени вреди, както и значението им за размера на вредите?;
Ответниците по касационната жалба – Г. Н. Ш. и К. Н. Ш., конституирани по делото като наследници на починалата ищца О. К. Ш., подават отговор в срока по чл.287, ал. 1 ГПК, чрез адв. И. А. – Р., с доводи за неоснователност на касационната жалба и искане въззивното решение да не бъде допуснато до обжалване. Претендират присъждане на сторените от тях разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирани страни в срока по чл. 283 ГПК срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване, с оглед на което е процесуално допустима.
Въззивният съд, променяйки дадената от първоинстанционния съд правна квалификация по чл. 45 ЗЗД, е приел, че е сезиран с искове по чл. 49, ал. 1, вр. с чл. 45 ЗЗД, предявени от ищцата О. К. Ш. (починала в хода на производството и заместена от наследниците си Г. Н. Ш. и К. Н. Ш.) срещу Б. Д. С., Т. В. С. (починала) и Л. К. С. (в лично качество и като наследник на починалата си майка Т. С.). Претенцията е за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, причинени в следствие на изкопна дейност за извършване на строеж, възложен от ответниците, предизвиквал свличане на земни пластове и разрушаване на притежавано от ищцата недвижимо имущество, погиване на движими вещи, както и болки, страдания и притеснения във връзка с нанесени щети.
Съдът е приел за безспорно установена между страните фактическата обстановка както следва: на 07.02.2004 г. при машинно извършване на изкопни работи се свлича откоса на изкопа на строежа в УПИ *** – *, кв. **, по плана на [населено място], кв. З. Б-**, [улица], в резултат на което се разрушават калканен зид и частично дървен покрив на сгради на допълващо застрояване – гараж и стая, свързани с общ тухлен зид помежду им, находящи се в съседния УПИ ***. С предварителен договор за учредяване право на строеж от месец септември 2003 год. /преди датата на срутването/, първоначалните ответници Б. С. и Л. С., от една страна, като собственици-учредители, и от друга – Р. К. и С. С., като предприемачи, са се договорили да сключат окончателен договор, нотариално заверен, с който учредителите взаимно да си учредят правото на строеж върху притежаваните от всеки от тях идеални части, както и да учредят на предприемачите право на строеж за построяване на монолитна жилищна сграда по одобрен архитектурен проект, върху следния свой собствен недвижим имот: дворно място, находящо се в [населено място], [улица], с площ от 288кв.м., съставляващо УПИ ***, от кв. 39 по плана на [населено място], местн. З. Б-**. Окончателният договор е сключен с Нотариален акт за учредяване право на строеж върху недвижим имот от 13.04.2004год., №095, том І, рег.№2546, дело №095 от 2004 г. между ответниците Б. С., Т. С. и Л. С., както и Н. Г. С. от една страна, и от друга Г. Х., Г. Ц., Б. К., И. Ц.-К., А. К., Р. К., С. Ц., В. С., С. С. и М. Б., като първите четирима, като съсобственици на процесния имот, взаимно са си учредили право на строеж и са учредили на изброените по-горе лица за подробно изброените обекти от предвидената за построяване върху парцела монолитна жилищна сграда.
От представения по делото Протокол на техническата експертна комисия за проучване и документиране на аварии, назначена със Заповед №РД-20-01/24.03.2004год. на Началника на ДНКС, съставен на 14.04.2004год., и одобрен от Началника на ДНСК на 21.04.2004год., се установява, че строежът на „Жилищна сграда на 4 и 5 етажа с гаражи и сутерен“ се изпълнява „по стопански начин“. Като Възложители на строежа в протокола са посочени Б. Д. С., Т. В. С. и Л. К. С., технически ръководител на строежа – инж. М., а строителният надзор се изпълнява от „Стройгарант“ ЕООД. Комисията, обследвала документите на строежа и самата авария и констатирала, че причина за аварията е липсата на конкретно разработено проектно решение или предвидени съответни мерки за осигуряване стабилността на основите на стоежа чрез подходящо укрепване на откосите на изкопа, особено в близост до ивичните основи на засегнатите сгради. Комисията предложила на Началника на ДНСК, за отстраняване на последиците от аварията, да задължи възложителите на строежа да осигурят проект за възстановяване на засегнатите постройки – стая и гараж, находящи се в съседния на строежа имот, като изпълнят дадените подробно в протокола препоръки.
От правна страна с оглед на установените факти по делото съдът е приел, че е установена по категоричен начин собствеността на имота, в който е настъпила аварията. От представения, пред първоинстанционния съд, Нотариален акт за прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане №104, том ХІХ, дело №3344/1997год., е установено, че ищцата О. Ш. е собственик на процесния имот, в който е настъпило срутването и съответно е активно легитимирано лице, което може да търси отговорност за непозволено увреждане.
Приел е за доказано, че ответниците в производството – Б. и Л. С. са възложители на строежа по смисъла на чл. 49 от ЗЗД, поради което са пасивно легитимирани лица, от които може да се търси отговорност за непозволено увреждане.
Конкретизирал е, че за да се реализира отговорността по чл. 49 от ЗЗД е без значение формата на възлагането на работата и формата на вината – умисъл или непредпазливост. Достатъчно е възложителят да е упражнил своето правомощие по възлагането, а вредите да са причинени при или по повод изпълнението на възложената работа от изпълнителя, в случая от работниците, извършили изкопните работи, извършили последните в интерес на възложителя на строежа.
Счел е за доказано, че вредите, настъпили в резултат на изкопните работи са били причинени при изпълнение на възложената работа, като е приел, че е налице връзка между виновно извършеното вредоносно деяние, за което на възложителя Л. С. е издадено наказателно постановление, и изпълнението на възложената работа.
Поради това е приел, че се е осъществил сложният фактически състав на чл. 49 ЗЗД и е потвърдил обжалваното първоинстационно решение, с което в полза на ищцата са присъдени обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, както следва: сумата от 19 494лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, причинени на 07.02.2004год. около 12:00ч. при машинно извършване на изкопни работи , от които се е свлякъл откоса на строеж в УПИ ****, кв.** по плана на [населено място], З. Б-**, в резултат, на което били разрушени калканен зид и частично дървен покрив на сгради на допълващо застрояване – гараж и стая, свързани с общ тухлен зид помежду си, находящи се в съседния УПИ ***, кв. ** по плана на [населено място], З. Б-**, [улица], изразяващи се в: разрушени вътрешна тухлена стена в следствие на локалното свличане на откоса под нея; напукана с две диагонални пукнатини стена между гаража и жилищната стая с дебелина 15см., изпълнена с плътни тухли; изцяло разрушени дървен каратаван и дървената покривна конструкция на съседните на новата сграда (гараж и стая); нарушена покривна конструкция и разместване на керемидите над вътрешните антре и стая, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 09.02.2009год. до окончателното погасяване на задължението, като за разликата до пълния размер на предявения размер от 35 285лв., искът е отхвърлен като неоснователен; сумата от 6 000лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди причинени на 07.02.2004год. от процесния деликт, изразяващи се в унищожаване на следните движими вещи, находящи се в разрушените сгради – 2бр. гардероби и други вещи – вази, фруктиери, старинни вещи, шкафове, сервизи от порцелан, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 09.02.2009год. до окончателното погасяване на задължението, като исковете за разликата до пълния предявен размер от 12 715лв. са отхвърлени като неоснователни; и сумата от 1 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки, страдания и притеснения във връзка с разрушеното й имущество в резултат на непозволеното увреждане, извършено на 07.02.2004год., като за разликата до предявения размер от 2 000лв. е отхвърлен иска като неоснователен.
По правните въпроси:
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.
Съгласно разясненията в т. 2 от Тълкувателно решение №1/09.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в случай, че първата инстанция е дала погрешна квалификация на спорното право и в резултат, на страните са били дадени неточни указания за подлежащите на доказване факти, тогава въззивният съд служебно следва осигури правилното приложение на императивната материална норма като даде указания за подлежащите на доказване факти, да разпредели доказателствената тежест и да укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства. Цитираните в касационната жалба и приложени към нея решения по чл. 290 ГПК с № 359 от 16.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1209/2013 г., IV г. о. и № 187 от 16.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5772/2013 г., IV г. о., ГК доразвиват заложените в тълкувателното решение постановки, като приемат, че за да определи действителното правно основание на спорното право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. Въззивната инстанция има аналогични задължения, тъй като нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по спора, в т.ч. и квалифициране на спорното право. В случай, че съдът възприеме различна от дадената в обжалваното първоинстанционно решение правна квалификация на предявения иск, той следва да реши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция. Предмет на делото е спорното субективно материално право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато съдът се е произнесъл съобразно въведените в исковата молба твърдения в рамките на въведените от ищеца основание и петитум, постановеното решение е допустимо, независимо дали правната квалификация на иска е определена точно. Неправилната правна квалификация е порок, водещ до неправилност на решението (постановяването му в нарушение на материалния закон), но не и до неговата недопустимост, поради което въззивният съд следва сам да определени точната квалификация на иска, произнасяйки се по съществото на делото.
Въззивният съд не се е произнесъл по поставения от касатора правен въпрос в противоречие с цитираната практика. Съдът е извършил самостоятелна преценка на изложената в исковата молба фактическа обстановка, анализирал е правнорелевантините факти и заявения петитум, като въз основа на това е определил нова правна квалификация на претендираното от ищцата право. Приел, че на страните е указано точно и ясно кои са подлежащите на доказване факти, като не е необходимо ново разпределение на доказателствената тежест и даване на повторни указания. С оглед на това, макар формулираният от касаторите правен въпрос да изпълнява изискването за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, не е налице твърдяното в жалбата противоречие с практиката на ВКС.
Останалите цитирани към този въпрос съдебни решения не са приложени към касационната жалба, поради което не следва да бъдат обсъждани.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2010 по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Формулираният от касатора правен въпрос не изпълнява изискванията за общо основание за допускане до касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд и не е обусловил правните му изводи за потвърждаване на първоинстанционното съдебно решение. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос е основание въззивното решение да не бъде допуснато до последващ контрол, без да се обсъждат допълнително релевираните в изложението специални основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението.
Поставеният от касаторите правен въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да изложи мотиви по тях, е формулиран от жалбоподателите въз основа на твърденията им, че по делото не са взети предвид възраженията им за ненадлежна материална и процесуална легитимация на ищеца, както и за недоказаност на наличието на вреди от погинали движими вещи. Формулираният въпрос съставлява общо основание за допускане до касационен контрол, но цитираните и представени от касаторите съдебни решения с № 176/08.06.2011 г. по гр.д. № 1281/2010 г. на III г.о. на ВКС и №276/24.02.2015 г. по гр.д. № 519/2014 г. на ВКС, III г.о. се неотносими, тъй като касаят разрешения по различни от посочения правни въпроси, а именно: за задължението на съда да постанови мотиви единствено по въпроси, по които на страните е дадена възможност да изразят становищата си. С оглед на това, и тъй като третото цитирано в изложението решение № 212/01.02.2012 г. на ВКС не е приложено, не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по третия правен въпрос.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал. 1,т. 1 ГПК и по четвъртия въпрос от изложението.
Към касационната жалба е представено решение № 739/06.11.2009 г. по гр.д. № 1307/2008 г. на ВКС, III г.о., постановено по реда на ГПК /отм./. С оглед на това, същото е извън обхвата на понятието „практика на ВКС“ и „задължителна практика на ВКС“ по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Останалите цитирани в изложението решения на състави на ВКС не са представени, поради което не се установява основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Само за яснота съдът смята за необходимо да обсъди разрешенията, дадени в приложеното към жалбата решение № 176/08.06.2011 г. по гр.д. № 1281/2010 г. на III г.о. на ВКС, съгласно които съдът се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания. След като съдът не може по своя преценка да променя заявените от страните по съответния процесуален ред обстоятелства и факти, то той следва да вземе решението си при съобразяване с онези от тях, които са поддържани от страните. С оглед изясняване на фактите, които са от съществено значение за спора, съдът в процедура по чл. 145 от ГПК следва чрез въпроси към страните да отдели спорното от безспорното. Въззивният съд не може да постанови акта си въз основа на доводи, по които не е предоставил възможност на страните да изразят становищата си. При положение, че по спорен въпрос по делото са ангажирани доказателства той не може процесуално да изненада страните, давайки разрешение, което нито е въвеждано, нито е обсъждано от тях.
Даденото от въззивния съд разрешение на правния въпрос не е в отклонение с цитираната практика на ВКС. Съдът е обсъдил всички наведени от страните доводи и възражения, без да излиза от предмета на правния спор, с който е бил сезиран.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по пети въпрос от изложението.
Към касационната жалба не е приложено цитираното от касаторите решение № 81/08.07.2014 г. , III г.о. на ВКС, поради което не се установява наличие на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по шести и седмия въпрос, формулирани в изложението.
Същите не изпълняват изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280 ГПК, а касаят правилността на постановеното въззивно решение, с оглед на което биха подлежали на разглеждане във втората фаза на касационното производство, но са негодни да обосноват допускане до касация на обжалваното решение. Съгласно разясненията в т. 1 от тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Липсва основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по осмия правен въпрос.
В изложението е цитирано решение № 18/28.01.1997 г. по гр.д. № 3511/1995 г. на ВКС, IV г.о., което не е приложено към касационната жалба. В същото време съдебният акт е постановен по време на действието на отменения ГПК, поради което не представлява задължителна или незадължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и последния, девети, правен въпрос.
Според приетото в цитираното и приложено от касаторите решение № 223/27.12.2016 г. по гр. д. № 1839/2016 г. на ВКС, III г.о., ППВС № 4/23.12.1968 г. и постановената съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК, посочват, че при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането като размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този аспект справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение.
Въззивният съд е обсъдил в мотивите си тежестта и интензитета на нанесените психични увреждания в следствие на разрушеното и унищожено имущество, напреднала възраст на пострадалата, и здравословното й състояние, поради което поставеният от касаторите правен въпрос не се явява разрешен от съд в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Като взема предвид изложеното, настоящият състав на ВКС, IV г.о., намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите, поставени от касаторите Б. Д. С. и Л. К. С., чрез адв. М. Т..
По отношение на претенция за разноски на ответниците по касация Г. Н. Ш. и К. Н. Ш. – съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. по тълкувателно дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, разноски се присъждат по правилата на чл. 78 ГПК, само когато тяхното извършване е доказано в производството. Ето защо, в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. В конкретния случай, от представения по делото договор за правна защита и съдействие е видно, че страните са уговорили заплащането на дължимото адвокатско възнаграждение в размер на 1931 лв. да бъде осъществено по банков път. Липсва обаче доказателство – издаден по надлежния ред банков документ, който да удостоверява реалното заплащане на сумите. С оглед на това, разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответниците Г. Н. Ш. и К. Н. Ш. не следва да бъдат присъждани.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 2557/05.11.2018 г. по в.гр.дело № 5698/2017г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 22798/20.12.2018 г., подадена от ответниците Б. Д. С. от [населено място], [улица] и Л. К. С. от [населено място], [улица], вх. В, чрез адв. М. Т., съдебен адрес [населено място], [улица] „Б“.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: