О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 967
гр. София 27.07.2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 13 юли през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 661 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Т. П. Д., чрез адв. А. М. срещу решение от 15.09.2014 г. по в.гр.дело № 6070/2013 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение от 05.04.2012 г. по гр.дело № 33863/2011 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от жалбоподателя срещу Прокуратура на РБългария иск с пр.осн.чл. 2,ал.1,т.2 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди над сумата 4000 лв. до 25000 лв. и в частта, с която е отхвърлен предявения иск с пр.осн.чл.86,ал.1 ЗЗД за разликата над 1709.32 лв. до 8 520 лв.
Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението към касационната жалба, както и в допълнително изложение е поставен правния въпрос – длъжен ли е съдът да мотивира в решението критериите си за справедливост, кои вреди обезщетява, в какъв размер за всяка вреда поотделно, кои признава за доказани и ако приема, че има недоказани – защо? – решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответникът Прокуратура на РБългария е подал касационна жалба срещу постановеното решение на Софийски градски съд по в.гр.дело № 6070/2013 г. в частта, с която е отменено решение от 05.04.2012 г. по гр.дело № 33863/2011 г. на Софийски районен съд в отхвърлената част на предявения от Т. П. Д. срещу Прокуратура на РБългария иск с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ над сумата 2000 лв. до 4000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и в частта, с която ищецът е осъден да заплати по сметка на СРС държавна такса 920 лв. и вместо отменената част предявеният иск е уважен за сумата 2000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Ответникът обжалва същото решение на СГС в частта, с която е отменено решение от 18.12.2012 г. за допълване по реда на чл.250 ГПК на решение от 05.04.2012 г. по гр.дело № 33863/2011 г. на СРС в частта, с която предявеният от Т. П. Д. срещу Прокуратура на РБългария иск с пр.осн.чл.86,ал.1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 853.61 лв. до размера на сумата 1709.32 лв. и вместо това е осъдена Прокуратура на РБългария да заплати на ищеца сумата 855.71 лв. лихва за забава за периода 12.02.2008 г. до 04.08.2011 г. Ответникът обжалва въззивното решение на Софийски градски съд по посоченото гражданско дело и в частта, с която е потвърдено решението от 05.04.2012 г. по гр.дело № 33863/2011 г. на Софийски районен съд в уважената част на предявените искове с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ и чл.86,ал.1 ЗЗД.
Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение са нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението към касационната жалба е поставен въпросът – относно общото понятие справедливост – какво понятие е то, какви са елементите на неговото съдържание и какъв е механизмът за овъзмездяване на отделните компоненти на претърпени неимуществени вреди въз основа на критерия по справедливост, което би се явило за точното прилагане на закона и за развитие на правото, който е решен в противоречие с практиката на ВКС и е решаван противоречиво от съдилищата. Цитирани са ППВС № 4/68 г., решение № 1557/27.12.2006 г. по гр.дело № 2800/2005 г. на ВКС, IV г.о., които не са приложени към изложението.
Всеки от жалбоподателите не е изразил становище по подадената касационна жалба от другата страна.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от касационните жалби е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД.
От фактическа страна е установено, че с постановление за привличане в качеството на обвиняем от 07.07.2004 г. на ищеца Т. Д. е предявено обвинение за извършено престъпление с квалификация по чл.131,ал.1,2,пр.3 и т.4,пр.3, вр.чл.130,ал.1,вр.чл.20,ал.2 НК. Определената мярка за неотклонение е „подписка”. С присъда № П 188/27.06.2007 г. по нохд № П -188/2005 г. на Софийски военен съд ищецът е признат за невиновен и е оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл.131,ал.1,т.2,пр.3 и т.4, пр.3, вр.чл.130,ал.1,вр.чл.20,ал.2 НК. Присъдата е влязла в сила на 12.02.2008 г.
Прието е, че съгласно чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ/ред.Д.в.бр.17/2009 г./ Държавата отговаря за вредите, причинени на гражданите от органите на дознанието, следствието, прокуратурата, съда и особените юрисдикции от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано.
Възприети са мотивите на първоинстанционния съд относно наличието на причинно-следствена връзка между влошеното здравословно състояние на ищеца Т. Д. и воденото срещу него наказателно преследване в продължение на шест години. Прието е, че отговорността на Държавата е обективна и фактическият състав за реализирането й е доказан. Според въззивния съд за справедливо обезщетяване на претърпените неимуществени вреди по смисъла на чл.52 ЗЗД следва размера на обезщетението да се прецени с оглед на всички обстоятелства по делото, като се отчетат продължителността и интензитета на претърпените болки и страдания, както и тези, които ищецът ще търпи за в бъдеще.
Въз основа на показанията на разпитани пред първоинстанционния съд свидетели – съпругата на ищеца и негов колега е прието за установено, че в периода на воденото срещу ищеца наказателно производство същият е бил под изключително напрежение и се е оплаквал от високо кръвно налягане, правел хипертонични кризи, станал раздразнителен, затворен, като това се отразила на общуването му с близки и колеги. С оглед данните от заключение на СМЕ съдът е приел, че ищецът при извършените прегледи по кардиология и психиатрия е установено, че е психично здрав, с хипертонична болест II степен с промени в лявата сърдечна половина-хипертонично сърце. Посочил е, че според становището на вещото лице не може да се изключи с категоричност тази диагноза да е вследствие от воденото наказателно производство в продължение на шест години, тъй като участието в същото има стресово въздействие върху обвиняемия. Прието е, че изживяния стрес, както и продължителността на периода са фактори, които са достатъчни, за да доведат до промените установени в лявата сърдечна половина, че относно другите оплаквания на ищеца – прояви на невродермит според заключението на вещото лице в медицинската теория и практика е добре известно, че се проявява при стресови ситуации.
При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е съобразил и факта, че по време на воденото наказателно производство ищецът е бил преназначен от служител в звено „Наркотици” в „Охранителна полиция”, както и факта, че се е налагало многократно да ползва отпуск по болест, поради здравословни проблеми, което е представлявало неудобство за изпълнение на ежедневните му служебни задължения.
Съдът е взел предвид и, че за сравнително дълъг период името на ищеца е било свързано с воденото наказателно преследване, което е повлияло на авторитета му пред колегите, на престижа и доброто му име. Преценено е и, че изживяния стрес по време на процесуално-следствените действия се е отразил и на пълноценното общуване на ищеца със семейството му.
С оглед на тези съображения съдът е приел, че сумата от 4000 лв. справедливо ще обезщети претърпените от ищеца неимуществени вреди.
Приета е за частично основателна и жалбата срещу допълнителното решение относно акцесорната претенция за присъждане на мораторна лихва за периода от влизане в сила на оправдателната присъда. Посочил е, че искът е доказан по основание за претендирания период от 12.02.2008 г. до 04.08.2011г., изчислен по реда на чл.162 ГПК в размер на 1709.32 лв.
По подадената въззивна жалба от Прокуратура на РБългария срещу първоинстанционното решение в уважената част на предявените искове с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ и по чл.86,ал.1 ЗЗД съдът е приел същата за неоснователна. Прието е също, че от събраните по делото доказателства искът с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ е доказан по основание и на осн.чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. Според въззивния съд продължителността на воденото наказателно производство и интензитета на появилите се в резултат на него здравословни проблеми са се отразили в значително по-голяма степен негативно на ищеца и, че отговорността на Прокуратура на РБългария следва да се ангажира, че са налице предпоставките на чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ и предявения иск е основателен до посочения размер.
По правния въпрос, формулиран от ищеца:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя-ищец Т. Д. за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения въпрос в изложението. В подкрепа на становището за разрешаване на правния въпрос в противоречие с практиката на ВКС жалбоподателят е посочил решение № 124/11.11.2010 г. по т.дело № 708/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 1/26.03.2012 г. по т.дело № 299/2011 г. на ВКС, II т.о. и решение № 176/17.01.2014 г. по т.дело № 71/2013 г. на ВКС, I т.о., всички постановени по чл.290 ГПК.
С решение № 124/11.11.2010 г. по т.дело № 708/2009 г. на ВКС, II т.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че с ППВС № 4/68 г. са дадени задължителни за съдилищата разяснения относно критериите, въз основа на които следва да бъде определено конкретното обезщетение за произтичащи от деликт неимуществени вреди, за да бъде спазен въведеният от законодателя принцип за справедливост. Посочено е също, че съобразено съдържанието на понятието неимуществени вреди според последователната практика на ВКС се включват всички онези телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от тях болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни емоционални изживявания на лицето.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС и ВКС. В случая съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените от ищеца Т. Д. неимуществени вреди. Съдът е взел предвид продължителния период на проведеното наказателно производство срещу ищеца – от 07.07.2004 г. до 12.02.2008 г., когато е влязло в сила постановената по отношение на последния оправдателна присъда, изживяния стрес през този период, здравословното му състояние, обстоятелството, че по време на воденото наказателно производство е бил преназначен от служител в звено”Наркотици” в „Охранителна полиция” – т.е. промяната в професионалната му реализация, многократно ползвания отпуск по болест, което е създавало неудобство за изпълнение на служебните му задължения, промените относно авторитета на ищеца сред колегите и доброто му име, негативното отражение на воденото наказателно производство в общуването на ищеца със семейството. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС и ВКС. С оглед на това настоящият съдебен състав преценява, че не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по така формулирания правен въпрос.
Цитираните от жалбоподателя-ищец решение № 1/26.03.2012 г. по т.дело № 299/2011 г. на ВКС, II т.о. и решение № 176/17.01.2014 г. по т.дело № 71/2013 г. на ВКС, I т.о., постановени по чл.290 ГПК не обуславят извод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, тъй като със същите са разрешавани правни въпроси, различни от поставения от ищеца.
По правния въпрос, поставен от ответника – Прокуратура на РБългария:
Не следва да се допусне касационно обжалване по правния въпрос, формулиран от Прокуратура на РБългария на основание чл. 280,ал.1,т.1 ГПК. Същият е решен в съответствие с практиката на ВС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г., т.II по посочените съображения по-горе. Поради това съдът не излага отново съображения по този въпрос.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя-ответник за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по същия правен въпрос. Съгласно т.2 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Жалбоподателят не е представил влезли в сила решения на първоинстанционен, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос и поради това соченото основание за допускане на касационно обжалване не се установява.
Жалбоподателят е цитирал и решение № 1557/27.12.2006 г. по гр.дело № 2800/2005 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на ГПК/отм./, което не е представил с изложението. С оглед на това съдът не обсъжда това решение на ВКС при преценка за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
Не се установява и основанието за допускане на касационно обжалване по същия правен въпрос по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Въпросът касае приложението на чл.52 ЗЗД, който текст е ясен, пълен и не се нуждае от тълкуване. По приложението му е установена трайна и обилна съдебна практика данни за осъвременяване на която не са налице, поради липса на промени в обществените условия и в законодателството.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения въпрос от жалбоподателя-ищец и по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по поставения въпрос от жалбоподателя-ответник Прокуратура на РБългария.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение от 15.09.2014 г., постановено по в.гр.дело № 6070/2013 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 130571/06.11.2014 г., подадена от ищеца Т. П. Д., [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, чрез адв. А. М. и по касационна жалба вх. № 124219/24.10.2014 г., подадена от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Софийска градска прокуратура Р. С..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: