О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 659
гр. София 19.09.2016 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 22 юли през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1631 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника С. Г. С., чрез особения представител адв.М. Ф.-Р. против решение № 1533/10.07.2015 г. по гр.дело № 1236/2015 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 763/05.01.2015 г. по гр.дело № 8943/2013 г. на Софийски градски съд в частта, с която е уважен предявения иск с правно основание чл.45 ЗЗД за сумата 20000 лева за претърпени неимуществени вреди. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението към касационната жалба са поставени правните въпроси: 1. представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила неизпълнението от съда на задължението по чл.7,ал.1 ГПК да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна, 2. представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила неизпълнението от съда на задължението по чл.10 ГПК да съдейства на страните за установяване на фактите, които са от значение за решаване на делото, 3.допустимо ли е втората инстанция да постанови решение без да е обсъден направен довод и без да са допуснати доказателства и доказателствени средства, които имат определящо значение за решаването на делото, 4. води ли отказът на съда да допусне искани от страната доказателства и доказателствени средства до постановяване на решение при непълнота на доказателствата, решени в противоречие с практиката на ВКС – т.4 от ППВС № 7/27.12.1965 г. и т.4 от ППВС № 1/10.11.1985 г.
Срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд по гр.дело № 1236/2015 г. в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в уважената част на предявения иск с правно основание чл.45 ЗЗД над сумата 20 000 лева и вместо отменената част предявения иск с правно основание чл.45 ЗЗД е отхвърлен над сумата 20 000 лева обезщетение за неимуществени вреди до сумата 35 000 лв. е подадена касационна жалба от ищеца К. С. С., чрез адв.Л. З.. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението са формулирани правните въпроси: 1. длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви към постановеното от него решение и в случаите когато е възприел изцяло фактическата обстановка, така както тя е установена и изложена от първоинстанционния съд, представлява ли липса на мотиви неизлагането на релевантни за принципа за справедливост обстоятелства, решен в противоречие с практиката на ВКС.Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. 2. трябва ли значителното намаляване на определеното от съда обезщетение да е мотивирано от въззивния съд с конкретни обективно съществуващи факти от значение при определяне на размера на обезщетението/в случая поради пълна липса на мотиви за основанията за намаляване на обезщетението ищецът не може да разбере причините за това и решението не изпълнява функцията си да създаде яснота в отношенията/, решен в противоречие с практиката на ВКС – определение № 133/20.02.2015 г. по т.дело № 2143/2014 г. на ВКС, I т.о., 3. решението е постановено при грубо игнориране на доказателства – задължен ли е въззивният съд да обсъди и съобрази при решаване на делото всички налични по делото доказателства, доводи и възражения на страните съгласно правилото на чл.236,ал.2 ГПК, че същественият въпрос е свързан с неспазване на изискването за мотивираност на решението относно факти и обстоятелства от съществено значение, което се отразява на изхода на делото, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.2 от т.решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 42/05.03.2014 г. по гр.д.№ 5488/2013 г. на ВКС, 4. ако два съдебни състава имат абсолютно различни критерии за справедливост трябва ли второинстанционният съд да изложи мотиви кои факти и обстоятелства са обосновали огромното различие, 5.отчитането на несъществуващи факти и обстоятелства и игнорирането на съществуващи такива, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост, 6. по въпроса относно критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост по чл.52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди и задължението на съда да обсъди всички факти, релевантни за определяне на обезщетението за неимуществени вреди и да посочи значението на тези факти за увеличаването, съответно за намаляването на размера на обезщетението, решен в противоречие с практиката на ВС – т.11 от ППВС № 4/68 г., решение № 93/23.11.2011 г. по т.дело № 566/2010 г. на ВКС, II т.о., постановено по чл.290 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от касационните жалби е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявен иск с пр. осн. чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение на претърпени неимуществени вреди.
Решението на Софийски градски съд от 05.01.2015 г. по гр.дело № 8943/2013 г. в частта, с която е уважен предявения иск с правно основание чл.45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди не е обжалвано и е влязло в сила.
Въззивният съд е приел за безспорно между страните и установено от приложеното Споразумение, сключено между СРП и С. С. по НОХД №23223/2012г. по описа на СРС одобрено с определение на съда, влязло в законна сила на 14.03.2013г., имащо силата и значението на присъда, че ответникът С., чрез произвеждане на изстрел от законно притежавано огнестрелно оръжие –пистолет марка „Г.“ калибър 9/19 е причинил на К. С. средна телесна повреда, изразяваща се в огнестрелна рана в областта на гръдния кош и на раменната кост в ляво, представляваща трайно затруднение на движението на ляв горен крайник- престъпление по 131, ал.1, т.9 във вр. с чл.129 ал.2 пр.2 във вр. с ал.1 от НК.
От правна страна е прието, че е предявен иск с правно осн. чл.45,ал.1 от ЗЗД. Прието е, че фактическият състав на непозволеното увреждане по чл.45 ЗЗД включва елементите: деяние, извършено виновно, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между настъпилата вреда и деянието.
Като е обсъдил събраните по делото доказателства – писмени, гласни и заключението на СМЕ съдът е приел, че са установени всички елементи от фактическия състав на чл.45 ЗЗД. Взети са предвид разпоредбите на чл.300 от ГПК, според които присъдата, постановена по НОХД е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Съобразени са и разпоредбите на чл.413 от НПК, съгласно които споразумението между дееца и Покуратурата, одобрено с определение от съда има характер на присъда и е задължително за гражданския съд.
Според въззивния съд със споразумението по НОХД № 23223/2012г. на СРС е установено с обвързваща за съда доказателствена сила, че ответникът е извършил виновно твърдяното от ищеца деяние, представляващо престъпление.
Като е взел предвид заключението на СМЕ съдът е приел за доказан факта, че ищецът е търпял болки и страдания, предизвикани от увреждане на здравето му, причинено от ответника за период от около два месеца, с по-интензивни болки през първия месец. Посочил е, че през възстановителния период се е наложила допълнителна хоспитализация, че огнестрелното нараняване е засегнало само меките тъкани-кожа, подкожие и мускули, че не са засегнати подлежащи костни структури, не са констатирани циркулатирни и сетивни смущения. Съдът е приел, че не са настъпили усложнения и към настоящия момент и физиологичното здраве на ищеца е възстановено благоприятно и пълно.
Въз основа на приложените по делото писмени доказателства – влязлото в сила споразумение по НОХД, заключението на СМЕ и свидетелските показания въззивният съд е приел, че между увреждането на ищеца, довело до претърпени от него неимуществени вреди и противоправното деяние на ответника съществува пряка причинно-следствена връзка.
Прието е, че искът по чл.45 във вр. с чл.52 ЗЗД е основателен и доказан до размер на 20 000 лв. Посочил е, че размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да отговаря на принципа на справедливостта, предвиден в чл.52 ЗЗД, че основни критерии при определяне на размера на обезщетението са болките и страданията, претърпени от ищеца. Възприета е трайно установената практика на ВКС, според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Приел е, че справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, че се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено увреждането, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Според въззивния съд принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, но в същото време, не позволява обезщетението да губи своя компенсаторен характер, съобразен с конкретната обществено-икономическа обстановка в страната към датата на увреждането.
Въз основа на събраните по делото доказателства съдът е приел за доказан факта на полученото увреждане на ищеца и претърпения психически стрес. Посочил е, че за период от около два месеца здравето на ищеца е било възстановено, че към настоящия момент то е напълно възстановено, без трайни негативни последици. Като е взел предвид младата възраст на ищеца, пълното му здравословно възстановяване, обществено –икономическата среда към датата на извършване на деликта съдът е формулирал извод, че сумата от 20 000 лв., представлява справедливо, съобразно с критерия на чл.52 ЗЗД, обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, че до този размер предявения иск следва да бъде уважен.
Преценено е за неоснователно и недоказано възражението относно неприетото от първионстанциония съд съпричиняване на вредоносния резултат. Прието е, че възражението за съпричиняване е направено своевременно от ответника, но същият не е ангажирал доказателства относно изложените факти и обстоятелства, на които е основал това свое възражение. Според въззивния съд съгласно чл.154 от ГПК доказателствената тежест относно доказване на възражението, направено от ответника е за същия.
При тези съображения съдът е отменил първоинстанционното решение в уважената част на предявения иск с правно основание чл.45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди над сумата 20 000 лв. до 35 000 лв. и вместо отменената част е отхвърлил иска над сумата 20 000 лв. до 35 000 лв. В уважената част на иска до размер на сумата 20 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди първоинстанционното решение е потвърдено.
По правните въпроси, формулирани от ответника С. С.:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя-ответник за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първи, втори и трети въпроси от изложението, тъй като въпросите не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Според тълкуването, дадено в т.1-ва от ТР № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по делото, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284,ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Поставените въпроси от жалбоподателя-ответник – първи, втори и трети не представляват правни въпроси, тъй като не са разрешени от въззивния съд и не са обусловили решаващите правни изводи по предмета на спора. Следователно само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не е правен въпрос и четвъртият въпрос от изложението. Същият е формулиран общо и бланкетно и поради това не представлява правен въпрос. Както се посочи по-горе, за да е правен въпросът същият следва да е разрешен от въззивния съд, да е включен в предмета на спора и да е обусловил решаващите правни изводи на съда по настоящото дело. Освен това въпросът следва да е формулиран ясно и точно от жалбоподателя. Тъй като въпросът е формулиран общо и не е съобразен с правните изводи на въззивния съд по настоящото дело съдът преценява, че въпросът не е правен. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя-ответник.
По правните въпроси, формулирани от жалбоподателя – ищец К. С.:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първи и трети въпроси от изложението на жалбоподателя-ищец.
С решение № 42/05.03.2014 г. по гр.дело № 5488/2013 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК са възприети разясненията, дадени в мотивите по т. 2 от т.решение № 1/2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с които е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Прието е, че въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция. Според посоченото тълкувателно решение обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност, че дейността на въззивния съд е продължение на първоинстанционното производство, при което ако процесуалните действия на първостепенния съд са били опорочени, въззивният съд не ги извършва наново, а отстранява пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. С цитираното решение е възприета практиката на ВКС, обективирана в т.19 от ТР№1/2001г. ОСГК, според която при въззивното производство, съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че той достига до свое собствено решение по отношение на иска и трябва да изготви собствени мотиви. Това задължение произтича от посочената характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща.
С решение № 548/06.12.2010 г. по гр.дело № 119/2009 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им.
Въззивният съд е разрешил правните въпроси в съответствие с посочената практика на ВКС. С обжалваното решение са обсъдени всички събрани по делото доказателства – писмени, гласни и заключението на СМЕ, съответно и всички доводи на страните, във връзка с твърденията им, като съдът е формирал свои фактически и правни изводи по съществото на спора. Следователно не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по тези правни въпроси.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. В подкрепа на доводите за соченото основание за допускане на касационно обжалване е цитирано определение № 133/20.02.2015 г. по т.дело № 2143/2014 г. на ВКС, I т.о. Това определение е постановено от състав на ВКС по чл.288 ГПК и не е сред съдебните актове, визирани в т.2 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, представляващи практика на ВКС. Според т.2 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Извън обхвата на посочената практика са определенията на състави на ВКС, постановени по чл.288 ГПК. Поради това не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този въпрос
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвърти и пети въпроси от изложението на жалбоподателя-ищец. Тези въпроси не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като не са разрешени от въззивния съд и не са обусловили решаващите му правни изводи по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя-ищец за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по шестия въпрос от изложението.
С решение № 93/23.06.2011 г. по т.дело № 566/2010 г. на ВКС, II т.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВС в т. II от ППВС № 4/68 г., според която понятието „справедливост” по вложения от законодателя смисъл в чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а всякога обусловено от редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства – начинът на извършване, характерът на увреждането, произтичащите от него физически и психологически последици за увредения, които решаващият съд е длъжен не само да посочи, но и да ги прецени в тяхната съвкупност. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС и ВС. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди съдът е преценил всички установени по делото конкретни обстоятелства относно характера и степента на увреждане на ищеца, начинът при които е получено, липсата на трайни последици, продължителност, степен на интензитет, възраст на ищеца. Всички тези конкретни обстоятелства въззивният съд е преценил в съвкупност при обосноваване на решаващия правен извод по отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди. С оглед на това съдът преценява, че не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
При изложените съображения съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя-ищец.
С оглед изхода на спора разноските по делото за настоящото производство следва да останат в тежест на страните.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1533/10.07.2015 г., постановено по гр.дело № 1236/2015 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 11034/12.08.2015 г., подадена от ответника С. Г. С., чрез особения представител адв.М. Ф.-Р., [населено място], [улица], ет.2 и по касационна жалба вх. № 11320/20.08.2015 г., подадена от ищеца К. С. С., [населено място],[жк], [жилищен адрес] чрез адв.Л. З..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: