О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 976
гр. София 30.07.2015 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 1980/2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Н. В., подадена чрез адв. Н., против решение № 3 от 13.01.2015г., постановено по възз.гр. д. № 1290/2014 г. на Пловдивски апелативен съд, с което се потвърждава решение № 1536/23.07.2014г., постановено по гр.д. № 2481/2012 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е осъден К. Н. В. да заплати на М. Н. К. сумата от 50 000лв. от общо дължимата 117 255.83 лв., заявена като дължима в размер на 120 250 лв., като получена без основание, чрез извършени банкови преводи в периода от 15.04.2009 г.- 24.08.2010 г. по банкови сметки с титуляр К. Н. В., открити в [фирма], ведно със законната лихва върху главницата от 50 000ле., считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 03.08.2012 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 6 170 лв., представляваща направени по делото разноски и К. Н. В. е осъден да заплати на М. Н. К. сумата от 5000лв., разноски пред въззивна инстанция.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение поради съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по отношение на въпроса относно задължението на решаващия съд, в т.ч. и въззивния, да направи своите фактически и правни изводи по делото чрез обсъждане в тяхната съвкупност на всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните.Позовава се на противоречие с решение № 37/29.03.2012 г. по гр.д. №241/2011 г. на ВКС, І г.о. и решение № 36/24.03.2014 г. по т.д. №2366/2013 г. на ВКС, ІІ т.о.По въпроса относно задълженията на първоинстанционния съд, свързани с изясняване на исканията и възраженията на страните и избягването на злепоставяне на интересите им чрез ясен и подробен доклад с изискваното от чл. 146, ал. 1 ГПК съдържание, след евентуално отстраняване на неконкретни и противоречиви техни твърдения по реда на чл. 145, ал. 1 и ал. 2 ГПК, съответно относно задължението на въззивния съд, при констатиране на такива процесуални нарушения да ги отстрани преди произнасяне на решението си, сочи противоречие с решение № 211/30.06.2011 г. по гр.д. № 995/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 188/15.09.2014 г. по гр.д. № 5563/2013 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 54/25.03.06.2014 г. по гр.д. № 3066/2013 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 452/16.11.2011 г. по гр.д. № 621/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 341/06.12.2011 г. по гр.д. № 252/2011 г. на ВКС, І г.о. В т. 3 от изложението сочи основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК във връзка със следния въпрос: В случаите на предявени като главен и евентуален искове, направеното по главния иск правопогасяващо възражение следва ли да бъде прието като такова и по евентуалния иск, ако възражението има еднакво съдържание и по двата иска.
В срока по чл.287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба М. Н. К., чрез адв. И. М., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба, подадена от М. К. против К. В., с която е предявен иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 50 000лв.от общо дължимата сума от 120 250 лв., съставляваща неизпълнено задължение за връщане на заетата сума по договор за заем, съединен при условията на евентуалност с иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД – за връщане на процесната сума, претендирана като частичен иск от сумата от 120 250лв., като получена без основание. Пловдивски окръжен съд е постановил решение № 1536/23.07.2014 г. по гр.д. № 23.07.2014 г., с което е отхвърлил главния иск като неоснователен, тъй като ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване възникнало между страните облигационно отношение по договор за заем, което да се е превърнало в източник на задължението на ответника за връщане на претендираната сума. Поради неоснователността на главния иск, първоинстанционният съд е разгледал евентуалния. Приел е, че предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулирания петитум, уважаването на претенцията с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД се обуславя от наличието на следния фактически състав: предаване и съответно получаване на материално благо при начална липса на основание. Съгласно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК е разпределил доказателствената тежест, като е приел, че върху ищеца лежи тежестта да установи факта на плащането на исковата сума, а задължение на ответника е да докаже, че е налице основание за плащането, съответно за задържането на полученото при него. Съдът е установил от заключението на изслушаната ССЕ, че в периода 15.04.2009 г.-24.08.2010 г. ищецът е превел по банкови сметки на ответника суми в общ размер на 117 255,83 лв., като сочи, че този факт не се отрича от ответника. При преценка на събраните доказателства е достигнал до извод, че твърденията на ответника за наличие на договорни отношения, а именно договор за продажба на козметични продукти, по силата на който ищецът се е задължил да му заплати продажна цена в размер на 49 499,40лв., са останали недоказани. За да се произнесе, съдът е приел, че не се е доказало от страна на ответника и наличие на годно правно основание за получаване на процесната сума, тъй като негова е била доказателствената тежест да установи, че е върнал сумата или че е получил на правно основание. Обосновавайки извода си Пловдивски окръжен съд сочи, че макар да са представени преводни нареждания за преведени суми по сметка на ищеца, не са наведени твърдения за връщане на престираното и ответникът не е заявил какво е основанието на извършените от него преводи по банковата сметка на ищеца. Съдът е посочил, че само постъпването на въпросната сума по банковата сметка на ищеца не е достатъчно да се формира извод за правната й природа и основанието за извършените преводи, защото не е ясно с какви конкретни правоотношения се свързва плащането. При тези мотиви първоинстанционният съд е приел, че ответникът се е обогатил без основание със сумата от 117 255, 83 лв., тъй като е платена сума, която не му се дължи. Установил е, че получаването на същата е липсата на основание за задържането й, поради което К. В. дължи връщането й. При тези съображения е уважил предявения от М. К. при условията на евентуалност частичен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 50 000лв.
Второинстанционният съд е сезиран с въззивна жалба на К. В. срещу решение №1536/23.07.2014 г. по гр.д. № 23.07.2014 г. на Пловдивски окръжен съд, с която обжалва постановеното решение в уважителната част. Предявеният главен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен и поради липса на жалба решението е влязло в сила, следователно предмет на разгледжане пред въззивна инстанция е само евентуалният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. За да постанови обжалваното въззивно решение, Пловдивски апелативен съд е приел, че в тежест на ответника е било да докаже, че е получил претендираната сума на правно основание. По отношение на сумата от 27 552 лв. е посочил, че не е доказано наличие на договорни отношения за продажба на козметични продукти, по силата на които да е било налице задължение на ищеца да я заплати като цена, тъй като с оглед размера на твърдения договор същият подлежи на доказване с писмени доказателства. Въззивната инстанция е приела, че по отношение на останалата претендирана сума не е направено възражение да е получена с основание или да е върната, понеже в отговора на исковата молба е посочено, че правопогасяващото възражение до размера на 92 698 лв.се прави само по главния иск. При тези съображения, въззивният съд е приел, че ищецът е платил на ответника без основание сумата от 117 255, 83 лв., поради което последният дължи връщането й и е потвърдил първоинстанционното решение.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Налице е релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставения въпрос относно задълженията на първоинстанционния съд, свързани с изясняване на исканията и възраженията на страните и избягването на злепоставяне на интересите им чрез ясен и подробен доклад с изискваното от чл. 146, ал. 1 ГПК съдържание, след евентуално отстраняване на неконкретни и противоречиви техни твърдения по реда на чл. 145, ал. 1 и ал. 2 ГПК, съответно относно задължението на въззивния съд, при констатиране на такива процесуални нарушения да ги отстрани преди произнасяне на решението си. Въззивното решение противоречи на константната практика на ВКС, опредметена в както в решение № 452/16.11.2011 г. по гр.д. № 621/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение №54/25.03.2014г. по гр.д. № 3066/2013г. на ВКС, ІV г.о., решение № 131/09.04.2014г. по гр.д. № 6193/2013г. на ВКС, ІV г.о. постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Въпросът относно задължението на решаващия съд, в т.ч. и въззивния, да направи своите фактически и правни изводи по делото чрез обсъждане в тяхната съвкупност на всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните е във връзка с първия посочен въпрос и предмета на разглеждане пред въззивен съд.По него също е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Доколкото изводите на въззивния съд се обуславят от произнасяне в противоречие с константната практика на ВКС, опредметена включително и в посочените решение № 37/29.03.2012г.по гр.д. №241/2011 г. на ВКС, І г.о. и решение № 36/24.03.2014г.по т.д. №2366/2013 г. на ВКС, ІІ т.о. съгласно която въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните.
Формулираният въпрос, за който се твърди наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е въпрос по същество на спора. Така поставен представлява касационно основание и е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК,поради което не обуславя допускане до касационно обжалване.
Касаторът следва да внесе дължимата се държавна такса за касационно производство в размер на 1000 лв./ хиляда лева/.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3/13.01.2015г., постановено по възз.гр. д. № 1290/2014 г. на Пловдивски апелативен съд.
УКАЗВА на К. Н. В. да внесе по сметка на ВКС държавна такса 1000 лв./ хиляда лева/ в едноседмичен срок от получаване на съобщението и настоящото определение и да представи в същия срок платежен документ за внесената държавна такса, като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Делото да се докладва на председателя на ІV г.о. на ВКС за насрочване след представяне на документ за внесена държавната такса, а в противен случай делото да се докладва на съдията – докладчик за прекратяване на производството.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: