О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 968
гр. София 27.07.2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 13 юли през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 820 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от ищцата П. Й. И., чрез адв.М. М. срещу решение № 572/03.11.2014 г. по в.гр.дело № 850/2014 г. на Русенския окръжен съд в частта, с която е отменено решение № 1254/05.07.2013 г. по гр.дело № 1549/2013 г. на Русенския районен съд в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на П. Й. И. обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 10 000 лв. до 50000 лв., ведно със законната лихва и в частта за присъдените разноски над 237 лв. и вместо това е отхвърлил иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в тази част, както и искането за разноски пред първата инстанция над сумата 237 лв. до 1 134.83 лв. и в частта на въззивното решение, с което е потвърдено решение № 1254/05.07.2013 г. по гр.дело № 1549/2013 г. на Русенския районен съд в частта, с която предявеният иск от П. Й. И. против [фирма] за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен над сумата 50 000 лв. до 222000 лв.
Жалбоподателката поддържа основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.1 ГПК – нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението към касационната жалба са поставени въпросите:1. – въпросът съдът уточни и конкретизира, съобразно правомощията си по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва – за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за предмета на спора, съответно да се произнесе по доводите във въззивната жалба относно правната квалификация на предявения иск, когато същото е поискано с въззивната жалба, решен в противоречие с практиката на ВКС – цитирани са т.решение № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС и решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. 2. не е ли задължен въззивният съд, доколкото с чл.7 от ГПК е въздигнато и служебното начало в процеса да укаже на жалбоподателя, че за второинстанционния съд липсват каквито и да било доказателства, и/или да разпита повторно по своя инициатива свидетелите, които са доведени пред първата инстанция, при положение, че за първоинстанционния съд такива доказателства са налице и въз основа на тях районния съд присъжда неимуществени вреди не за период от време, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са т.решение № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС и решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. 3. може ли въззивният съд да намали присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди до размер, който не е съобразен с практиката на ВКС, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 368/12.05.2010 г. по гр.дело № 1235/2009 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК. 4.може ли съдът да присъжда по-малко по размер обезщетение за неимуществени вреди на родителя, който е изпитвал по-голяма обич към загиналото при трудова злополука негово дете и е проявил много по-голяма грижа за погребването му, решаван противоречиво от съдилищата – решение № 160/07.04.2014 г. по в.гр.дело № 232/2014 г. на Русенския окръжен съд. 5. трябва ли фактите какъв човек е бил загиналият при една трудова злополука да намерят отражение върху размера на обезщетението за неимуществени вреди, което се присъжда на негов наследник, 6. трябва ли работодателят да плаща обезщетение за неимуществени вреди, когато е попречил на майката да присъства на погребението на загиналото при трудова злополука нейно дете, 7. може ли съдът в едно дело да гледа съединени иск с пр.осн.чл.200 КТ за безвиновната отговорност на работодателя и иск с пр.осн.чл. 49 ЗЗД за отговорността на работодателя за престъпното поведение на управителя. Според жалбоподателката пети, шести и седми въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място], чрез адв.В. М. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси от жалбоподателката-ищца и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ и чл. 86 ЗЗД.
От фактическа страна е прието, че ищцата П. И.-сега жалоподател е майка и законен наследник на Д. В. И., починал в резултат на претърпяна трудова злополука при изпълнение на трудовата му функция като работник при ответника [фирма]. С разпореждане № 42/15.05.2010 г. на НОИ, на основание чл.60 от КСО, декларираната злополука с Д. В. И. е приета за трудова по чл.55 ал.1 от КСО. Прието е за безспорно и според описаното в подадената от работодателя декларация за трудова злополука, че на 23.04.2010 г. в 21.15 мин. в [населено място] на [улица] – Б. на Д. П. работникът Д. И. влязъл в подземна цистерна за гориво /бензин/ след станал взрив, в резултат на което поради контакт с изгорели газове е последвала смъртта му.
Съдът е приел, че жалбоподателката-ищца като наследник по закон на починалия й син в резултат на трудова злополука е материално правно легитимирана да претендира обезщетение на осн.чл.200 КТ за претърпени неимуществени вреди, последица от смъртта му.
Прието е също, че правопораждащият юридически факт за имуществената отговорност на работодателя съгласно чл.200 ал.1 КТ е трудова злополука, причинила нетрудоспособност или смърт на работника. Според въззивния съд злополуката, от която е последвала смъртта на Д. И. е трудова по смисъла на чл.55 ал.1 от КСО, тъй като е станала по време на работа, извършвана в интерес на предприятието и за ищцата, като негов законен наследник е възникнало правото на обезщетение от работодателя за претърпените от нея неимуществени вреди.
Относно взаимоотношенията между ищцата и синът Д. И., и страданията на същата по повод настъпилата му смърт съдът е обсъдил и възприел показанията на разпитаните по делото свидетели М. Н. – сестра на ищцата и С. И.-дъщеря на ищцата. Обсъдени са и показанията на свидетелите Й. М. и М. С..
Като е преценил събраните по делото доказателства съдът е приел, че ищцата тежко е възприела смъртта на сина си, че е била сломена, плачела и не можела да повярва на случилото се и почти не можела да говори, че страданията й са се увеличили от това, че работодателят й не я е пуснал да присъства на погребението на сина й, както и че това погребение е съвпаднало с рожденния й ден. Взети са предвид обстоятелствата, касаещи близките отношения между майката и сина, основани на обич, уважение, привързаност и подкрепа, младата възраст на пострадалия – починал в началото на житейския си път, в разцвета на силите си и е изведен извода, че претърпените емоционални страдания от ищцата следва да бъдат обезщетени. Прието е с оглед събраните по делото доказателства относно интензитета на страданията на ищцата, че сумата от 10 000 лева ще обезщети нанесените й морални вреди и че това обезщетение е справедливо по смисъла на чл.52 от ЗЗД. Съдът е посочил, че при определяне размера е взето предвид, че по делото няма доказателства, които да установяват след първоначалният шок от смъртта на сина й ищцата продължава ли да изпитва мъка и страдание, тъй като след смъртта на И. ищцата е намалила до минимум отношенията с близките си. Прието е, че за обстоятелството, че същата и понастоящем продължава да страда от загубата на детето си липсват доказателства, че са налице само нейни твърдения в този смисъл. Според въззивния съд обстоятелството, че починалият Д. И. е бил отличен ученик, стойностен човек, както и че бил приет да учи в С. а. в [населено място], както и че е починал в резултат от престъпление, сочат какъв е бил починалия, но не намират отражение върху размера на обезщетението, което неговата майка и наследник, следва да получи по реда на чл.200 КТ вр. чл.52 ЗЗД. Прието е, че от значение за размера на обезщетението е интензитета на болките и страданията, които е получила ищцата вследствие на тази загуба, че тези болки и страдания не се предполагат само поради факта, че ищцата е майка на починалият, а подлежат на установяване от страна на ищцата съгласно чл.154 ГПК, че ищцата не е установила по-висок интензитет на причинените й страдания и поради това няма основание само поради обстоятелството, че е майка на починалият да й се присъди обезщетение в по-висок размер.
Относно доводите на работодателя за принос от страна на пострадалия за трудовата злополука, съдът е приел, че съпричиняване е налице, ако работникът е проявил груба небрежност и, че в тежест на ответника е да докаже възражението си за съпричиняване – чл.201 ал.2 от КТ. Според въззивния съд работникът действа при груба небрежност само в случаите, когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка, че такова поведение от страна на пострадалия не е установено по делото. Прието е, че влизането на И. в цистерната след взрива с мотив да спаси живота на колегата си, рискувайки собствения, не представлява проява на груба небрежност от негова страна, а проява на силен дух и морал на пострадалия. С оглед на това е направил извода, че определеното обезщетение не следва да бъде намалявано поради съпричиняване от страна на пострадалия.
При тези съображения съдът е приел, че предявеният иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е основателен за сумата 10000 лв. и в този размер следва да се уважи, заедно със законната лихва от деня на злополуката. В останалата част до пълния предявен размер съдът е приел искът за неоснователен.
В уважената част на предявения иск за претърпени неимуществени вреди за сумата 10 000 лв. и в уважената част на иска за претърпени имуществени вреди в размер на 500 лв. въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
По правния въпрос:
Съдът намира, че са основателни доводите на жалбоподателката за наличие но основание за допускане на касационно обжалване по 280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос.
С решение № 42/05.03.2014 г. по гр.дело № 5488/2013 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е разрешен правния въпрос – следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, които имат значение за решението по делото. С решението съдебният състав е възприел мотивите по т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Посочено е, че въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция, че обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Според съдебния състав дейността на въззивния съд е продължение на първоинстанционното производство, при което ако процесуалните действия на първостепенния съд са били опорочени, въззивният съд не ги извършва наново, а отстранява пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. Със същото решение е възприета практиката на ВКС, обективирана в т.19 от ТР№1/2001г. ОСГК, според която при въззивното производство, съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска и трябва да изготви собствени мотиви. Това задължение произтича от посочената характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща. Посочено е, че въззивната инстанция не е контролно-отменителна, а втора по ред по съществото на материалния спор и в съдебния си акт въззивната инстанция не изследва първоинстанционното решение, че обсъжда оплакванията във въззивната жалба, доколкото те са свързани с материалноправния спор. Правният въпрос съдът е разрешил в отклонение с тази практика на ВКС.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите, формулирани в п.п.2 и 3, по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по въпроса по п.4-ти и по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по въпроса по п.5-ти от изложението. Същите не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, а касаят правилността на обжалваното решение и са касационни основания за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Същите подлежат на преценка само ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба, но не и в настоящото производство по чл.288 ГПК. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки по чл.280,ал.1,т.1, 2 и т.3 ГПК.
Не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и формулираните в п.6 и п.7 от изложението. Същите не са разрешавани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му правни изводи по предмета на спора. На това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се преценява наличието на допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Допуска касационно обжалване на решение № 572/03.11.2014 г., постановено по в.гр.дело № 850/2014 г. на Русенския окръжен съд в частта, с която е отменено решение № 1254/05.07.2013 г. по гр.дело № 1549/2013 г. на Русенския районен съд в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на П. Й. И. обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 10 000 лв. до 50000 лв., ведно със законната лихва и в частта за присъдените разноски над 237 лв. и вместо това е отхвърлил иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в тази част, както и искането за разноски пред първата инстанция над сумата 237 лв. до 1 134.83 лв. и в частта на посоченото въззивно решение на Русенския окръжен съд по в.гр.дело № 850/2014 г. на Р., с което е потвърдено решение № 1254/05.07.2013 г. по гр.дело № 1549/2013 г. на Русенския районен съд в частта, с която предявеният иск от П. Й. И. против [фирма] за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен над сумата 50 000 лв. до 222000 лв. по касационна жалба вх. № 12888/05.12.2014 г., подадена от ищцата П. Й. И., чрез адв.М. М., съдебен адрес [населено място], [улица].
Делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение за насрочване в съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: