РЕШЕНИЕ
№ 1
София, 11.02.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗОЯ АТАНАСОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
при секретаря АНИ ДАВИДОВА
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №3196/2018 година.
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба.,вх.№6505/17.7.2018 г. подадена от адв. Л. К. – процесуален представител на ищцата В. Д. М. от [населено място], [община], област П., против въззивно решение №244/19.6.2018 г. по гр.д.№337/2018 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, г.к., с което е потвърдено решение №159/02.3.2018 г. по гр.д.№1432/2017 г. по описа на Пещерския районен съд, с което са отхвърлени предявените от В. Д. М. от [населено място], [община], област П., против Кметство Радилово, община Пещера, област Пазарджик, обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1-3 КТ.
Въззивната инстанция е приела, че „Дисциплинарното наказание се определя по преценка на работодателя или на определено от него лице. Тази преценка следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или възможните неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника/служителя към конкретното неизпълнение и въобще поведението му при полагането на труд. При оспорване на наказанието съобразяването му с тези обстоятелства е предмет на съдебния контрол.
В случая, няма спор по делото относно наличието на съществувало валидно трудово правоотношение между страните по делото, като с издадената Заповед №49 от 29.11.2017г. е наложено дисциплинарно наказание уволнение, като е прекратено трудовото правоотношение между същите.
Заповедта е връчена по надлежния ред, лично на 30.11.2017г. с положен подпис от страна на М..
В настоящият казус, първата инстанция е приела, че законосъобразно е прекратено трудовото правоотношение, тъй като ищцата е извършила вмененото й нарушение.
В тази връзка са изложени подробни съображения, които настоящата инстанция споделя изцяло, като не счита, че следва да преповтаря същите.
В конкретният казус, няма спор по делото, че ищцата е заявила с подаденото от нея Заявление, с вх.№835/19.09.2017г. ползването на годишен отпуск по чл.174 от КТ за 2017г. в размер на 20 дни, считано от 02.10.2017г. до 27.10.2017г.
Безспорно е, че със Заповед №43/02.10.2017г., работодателят е разрешил на В. М. отпуск в размер на 15 работни дни, а не на 20 работни дни, както е заявено от последната.
Категорично е установено, че с Писмо, с изх.№899/10.10.2017г., достигнало до адресата му- В. М., надлежно връчено на 12.10.2017г., същата на практика е уведомена, че е получила разрешение за ползване на платен годишен отпуск за 15 работни дни, а не за 20 дни.
Не е спорно по делото и отсъствието на ищцата в посочения период от време.
С разпоредбата на чл.174, ал.1 от КТ е уредено правото на майки с деца до 7- годишна възраст да ползуват отпуска си през лятото, а по тяхно желание- и през друго време на годината освен в случаите по чл.173, ал.4.
В настоящия случай нормата на чл.173, ал.4 от КТ не намира приложение.
Ищцата М. и нейната защита приема, че същата като майка с дете до 7 години има право да заяви отпуска и не е длъжна да иска разрешение, като тя и не излага доводи, че има такова.
Това становище не може да бъде споделено.
В случая следва да се приема, че платения годишен отпуск е субективно право на работника или служителя, но той се ползва само с изричното писмено разрешение на работодателя. В този смисъл е разпоредбата на чл.173, ал.6 от КТ и при отказ не може да се ползва такъв поради регламентирания ред за ползване, посочен в чл.173, ал.1, т.9 от КТ.
На практика, ищцата за дните в който приема, че е в платен годишен отпуск, тя няма разрешение от работодателя й. Безспорен е фактът, че последния е уведомил М. за това по надлежния ред с известие.
След като ищцата няма писмено разрешение от работодателя си за ползване на отпуск на целия заявен размер, то това представлява нарушение на трудовата дисциплина, за което правилно е прието, че носи дисциплинарна отговорност.
Не може да бъде приеман и доводът за липса на вина, тъй като реално, ищцата изрично е уведомена за това, че на подаденото й заявление е получила разрешение за ползване само на 15 дни, като тя не е реагирала по какъвто и да е било начин, което ясно отразява нейното субективно отношение. В този аспект следва да се посочи, че не може да се приема, че са идентични ситуациите при предходно заявена отпуска с основанието, че ищцата е майка с дете 7 години, тъй като в предишния случай, няма акт на работодателя касаещ колко дни е разрешил да се ползва.
С оглед на тези си съображения, настоящата инстанция споделя крайния правен извод на районния съд, че работодателя е упражнил законосъобразно дисциплинарната си власт и правото си да наложи дисциплинарно наказание “уволнение” на В. Д. М., при което и издадената от него Заповед №49/29.11.2017г. за налагане на дисциплинарно наказание “уволнение” и прекратяване на трудовото й правоотношение на основание чл.330, ал.1, т.6 КТ се явява законосъобразна и като такава следва да бъдат потвърдена, а предявените искове, като неоснователни, правилно са отхвърлени.
Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпрос, уточнен по смисъла на т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС ОСГТК, за тълкуването на нормата на чл.174 КТ.
Върховният касационен съд, състав на ІV за да се произнесе по поставения въпрос намира следното:
Правната норма на чл.174 КТ предвижда, че „Работници или служители, ненавършили 18-годишна възраст, и майки с деца до 7-годишна възраст ползуват отпуска си през лятото, а по тяхно желание – и през друго време на годината, освен в случаите по чл.173, ал.4 КТ.“ Разпоредбата изброява изчерпателно категориите работници и служители, които сами определят времето на ползване на платения си годишен отпуск, като работодателят е длъжен да им го предостави през посоченото от тях време. Право да се възползват от тази разпоредбата имат – непълнолетните и майки с деца до седемгодишна възраст. По естеството си това са работници и служители, за които по физиологични и социални съображения е необходимо отпускът да се ползва през климатично най-подходящото време за почивка, поради което те имат право да ползват отпускът си и през лятото, както и по всяко друго време на годината. Освен това разпоредбата предвижда изключение за ползване на отпуска само в хипотезите на чл.173, ал.4 КТ, а именно когато е налице престой повече от 5 работни дни, при ползване на отпуска едновременно от всички работници и служители, както и в случаите, когато работникът или служителят след покана от работодателя не е поискал отпуска си до края на календарната година, за която се полага.
При тълкуване разпоредбата на чл.174 КТ следва да се има предвид, че тя не определя размера на отпуск, който работникът или служителят може да ползва, съобразно изтеклите месеци от календарната година, поради което същият следва да бъде разрешен в поискания размер, в рамките на законнополагащия се за годината.
По касационната жалба.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение. Твърди се, че изводите на въззивната инстанция са неправилни и не са съобразени с разпоредбата на чл.174 КТ. Моли за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените искове. Претендират се разноски за всички инстанции.
В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от процесуалния представител на касатора – адвокат К..
Ответникът по касационната жалба Кметство Радилово, област Пазарджик е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК, а в съдебно заседание отговорът се поддържа от процесуалния му представител – адвокат М., която депозира писмена защита и претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид отговора на ответника по касация, изявленията на процесуалните представители на страните в съдебно заседание, представената от процесуалния представител на ответника по касация писмена защита, отговора на поставения въпрос и на основание чл.290 ГПК, намира следното:
Обжалваното решение е неправилно. В нарушение на разпоредбата на чл.174 КТ въззивната инстанция е стигнала до извод, че визираното в заповедта за дисциплинарно уволнение нарушение е доказано по несъмнен начин. Освен изложеното в отговора, настоящият състав на Върховният касационен съд, IV г.о., намира, че към момента на поискване на отпуск по чл.174 КТ работодателят не може да преценява дали отпускът се дължи в размер, по-малък от полагащия се, с оглед обстоятелството, че календарната година не е изтекла.
Поради това касационната жалба се явява основателна и следва да се уважи, като обжалваното решение бъде отменено и исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1-3 КТ уважени.
С оглед изхода от спора ответникът по касация следва да заплати на касационния жалбоподател деловодни разноски за трите инстанции в размер на 2700 лева, а по сметката на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 280 лева.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, предложение трето от ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение №244/19.6.2018 г. по гр.д.№337/2018 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, г.к. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯ, уволнението на В. Д. М., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [община], област П., ул.-„Г. М.“ №5, наложено със заповед №49/29.11.2017 г., издадена на основание чл.190, ал.1, т.2, във връзка с чл.188, т.3 КТ, от кмета на Кметство Радилово,община Пещера, област Пазарджик, на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ.
ВЪЗСТАНОВЯВА НА РАБОТА на длъжността „МЛАДШИ ЕКСПЕРТ СЕЛСКО, ГОРСКО И АО НА НАСЕЛЕНИЕТО“ в кметство с.Радилово, община Пещера, област Пазарджик, В. Д. М., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [община], област П., ул.-„Г. М.“ №5, на основание чл.344, ал.1, т.2 КТ.
ОСЪЖДА КМЕТСТВО РАДИЛОВО, ОБЩИНА ПЕЩЕРА, ОБЛАСТ ПАЗАРДЖИК, да заплати на , В. Д. М., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [община], област П., ул.-„Г. М.“ №5, сумата 3300/три хиляди и триста/ лева, представляваща обезщетение по чл.225, ал.1 КТ, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.12.2017 г. до окончателното й изплащане, на основание чл.344, ал.1, т.3 КТ, както и деловодни разноски за трите инстанции в размер на 2700/ две хиляди седемстотин/ лева.
ОСЪЖДА КМЕТСТВО РАДИЛОВО, ОБЩИНА ПЕЩЕРА, ОБЛАСТ ПАЗАРДЖИК, да заплати на ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД държавна такса в размер на 280/двеста и осемдесет/ лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: