3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 319
С., 25.02.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 783 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. М. Г. от[населено място], чрез процесуалния й представител адв. Н. А., против въззивното решение без номер от 1 февруари 2010 г., постановено по гр.д. № 548 по описа на С. градски съд за 2008 г., с което е отменено решение без номер от 7 януари 2008 г., постановено по гр.д. № 5702 по описа на районния съд в[населено място] за 2007 г. и вместо него исковете на Г. против Е. Д. Т. за заплащане на обезщетение за ползване на основание чл. 30, ал. 3 ЗС вр. чл. 31 ЗС за сумата от 3000 лева, са отхвърлени.
В жалбата се сочи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост, защото изводът на съда за промяна на характера на собствеността не е съобразен с обстоятелството, че земята може да остане в съсобственост само на някои от етажните собственици, както е в случая и по отношение на процесната тераса; законът не въвежда изискване за писмена покана до съсобственика, за ползите от общата вещ, за разлика от личното ползване или служене с вещта; в случая ответникът ползва вещта като търговска площ; изводите на съда не са основани на доказателствата по делото; не са обсъдени събраните доказателства и са направени погрешни изводи. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС – решението противоречи на изразените становища по отношенията между съсобственици на обща вещ – сочат се ППВС № 6/74, ППВС № 2/82 г., ТР № 129 от 1986 г. на ОСКГ и ТР № 85 от 1968 г. на ОСГК; решения на ВС и решения и определения на ВКС. В допълнителна молба се сочи, че материалноправните въпроси, разрешени с атакуваното решение са правоотношенията между съсобствениците на общ урегулиран поземлен имот, свързани със служенето и ползите от общата вещ от съсобственик, както и отношенията между съсобствениците на поземления имот и собствениците на обекти в сградата – етажна собственост, изградена в същия поземлен имот.
Ответникът Е. Д. Т., чрез процесуалния си представител адв. С. Д., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изтъква, че касаторката не сочи основния въпрос за преминаването на съсобствеността в етажна собственост и уреждането на отношенията между етажните собственици; жалбата е и неоснователна.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че от представените доказателства не може да се съди, че само страните по спора са съсобственици и с права върху процесната тераса пред обекта на ответника по иска; не са налице елементите на чл. 30, ал. 3 ЗС, защото липсва обща вещ; ответникът не е и поканен да заплаща обезщетение за ползваните само от него обекти; не е ясно коя е общата вещ, която се ползва само от единия от съсобствениците, посочени в исковата молба като ищец и ответник; ако това е терасата пред кафе-клуб “Е.”, за този обособен обект е налице етажна собственост, а не съсобственост между страните по делото; установена е съсобственост между страните по спора само за имота, който не включва като обособен обект процесната тераса; терасата се притежава като етажна собственост от собствениците на обекти в сградата; терасата е и обща част по естеството си; исковете са неоснователни.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол се търси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС. Представената съдебна практика обаче не е само от кръга на задължителната такава по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но и решения на ВС и ВКС, които не попадат в нея и са в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – искането е за допускане на касационното обжалване поради противоречивото разрешаване на правен въпрос от съдилищата.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по спора. Както приема задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284 ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. ВКС така също не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, но касаторът не го сочи, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.
В разглежданата касационна жалба касаторката не е поставила правен въпрос, който да отговаря на посочените критерии. Вярно е, че в представената съдебна практика съдът е дал различни разрешения във връзка с отношенията между съсобствениците на обща вещ – кой има право да получи обезщетение за подобренията, извършени не от собственик на имота, кога парцелът е обща част на съсобствеността, какви са предпоставките за основателността на претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС и необходима ли е покана и какви за претенцията по чл. 30, ал. 3 ЗС, но не е поставен този правен въпрос, чието разрешение в контекста на установените по делото факти е различно от разрешенията, дадени в представената съдебна практика. Въззивният съд е постановил решението си, основавайки се на липса на установена единствено между страните по спора върху процесната тераса пред входа на блока съсобственост; прието е, че е установено наличие на етажна собственост и терасата представлява обща част по естеството си. Касаторката не е поставила относими правни въпроси към тези решаващи изводи на съда, нито пък е поставила процесуалноправни въпроси. Вероятно в разглежданата хипотеза при съобразяване на изводите на въззивния съд е било възможно да се поставят въпроси във връзка вида съсобственост върху земята и оттам – за вида съсобственост върху процесната тераса, но ВКС не може да се произнася по въпроси, които дори и да са обусловили изхода на спора, не са поставени от касатора, тъй като ще наруши принципа на диспозитивното начало в процеса, закрепен в чл. 6, ал. 2 ГПК и е възможно да изкриви волята на страните за границите на дължимата защита и съдействие.
Ответникът не претендира заплащане на разноски по реда на чл. 78, ал. 3 ГПК, а и доказателства за сторени такива пред въззивния съд не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение без номер от 1 февруари 2010 г., постановено по гр.д. № 548 по описа на С. градски съд за 2008 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: