О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 296
Гр.София, 15.07.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети юли през двехиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.2700 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК.
С определение №.1092/13.05.16 по г.д.№.642/16г. на Бургаски окръжен съд, ІІ въззивен гр.с., е потвърдено определение на Бургаски районен съд от 26.02.16 по г.д.№.8253/15 за прекратяване на производството по делото с предмет иск за делба на поземлен имот.
Постъпила е частна касационна жалба от Р. С. И., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице позоваване на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с пет въпроса – като се твърди, че първите четири са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а последният е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото: 1. „Може ли да се прехвърли правото да се построи погинала постройка /съгласно чл.66 ал.2 ЗС/ отделно от правото на собственост върху постройката и без изрично волеизявление за това, при условие, че то представлява самостоятелно вещно право? /реш.№.675/26.01.11 по г.д. №.656/09, І ГО на ВКС, реш.№.837/06 по г.д.№.538/05, ІVБ ГО на ВКС, опр. №.47/6.02.12 по г.д.№.20812, ІІ ГО на ВКС/; 2. „Приложим ли е института на погасителната давност по чл.67 ал.1 ЗС по отношение на правото по чл.66 ал.2 ЗС на собственика на погинала постройка да я построи отново?” /реш.№.837/06 по г.д.№.538/05, ІV Б ГО на ВКС, опр. №.47/6.02.12 по г.д.№.20/12, ІІ ГО на ВКС/; 3. „Значението на новите предвиждания за терена /предвиждания на действащия за момента ПУП/ и нормативните изисквания по отношение на правото по чл.66 ал.2 ЗС” /реш.№.675/26.01.11 по г.д.№.656/09, І ГО на ВКС/; 4. „Значението на предвиждания на действащия ПУП за терена по отношение на правото да се получи разрешение за строеж в хипотеза на чл.183 ал.4 ЗУТ” /реш.№.476/7.03.13 по г.д.№.56/12, І ГО на ВКС/; 5. „Какво следва да бъде предназначението на строежа при условията на чл.183 ал.4 ЗУТ – за жилищно или друго предназначение?”.
Ответните страни М. Н. М., Я. Н. М., М. Я. Я. и Й. М. Г. оспорват жалбата.
Частната касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното:
С обжалвания акт Бургаски окръжен съд е приел, че делбата на процесния имот е недопустима предвид разпоредбата на чл.183 ал.4 ЗУТ и постановките на т.1 б. „г-д-е” на ППВС 2/82г. – съгласно които не може да се допусне делба на съсобствен парцел, образуван по регулация по реда на чл.29 ал.1 З. /или пар.49 и 50 ППЗПИНМ/, предназначен за малоетажно или средноетажно жилищно или вилно застрояване, в който има заварени от регулацията жилищни или други сгради, които могат да бъдат обект на собственост и които според чл.31 ал.3 З. /или пар.52 ППЗПИНМ/ са изключени от съсобствеността и принадлежат на отделни собственици на парцела /б.”г”/; на съсобствен парцел, в който има две или повече самостоятелни сгради, които могат да бъдат обект на собственост и които са изключени от съсобствеността, а принадлежат на отделни съсобственици /б.”д”/; на парцели, в които е изградена етажна собственост /„б.”е”/. Посочил е, че страните са съсобственици на процесния поземлен имот с идентификатор 07079.611.108, в който в момента има изградена сграда с идентификатор 07079.611.108.1, а към 2008г., когато е била издадена скицата, е имало и „паянтова сграда /обор/, разпределена на 3 помещения”, която е била закупена от наследодателя на един от ответниците – Й. Г.. Ищците притежават ид.ч. от самостоятел ните обекти с идентификатори 07079.611.108 и 07079.611.108.1, докато ответникът Й. Г. не притежава самостоятелен обект или ид.ч. от такъв в изградената с идентификатор 07079.611.108.1 сграда. Доколкото праводателят му е притежавал постройка в имота, след погиването й в негова полза се е запазило право на строеж за постройка в същия обем, което е било прехвърлено на ответника – след като не е било изрично изключено при изповядването на сделката по нот. акт №.359/16.09.13г. Налице е хипотеза на чл.183 ал.4 ЗУТ – ответникът Г. не би се нуждаел от издаване на разрешение за нов строеж в съсобствен имот, предназначен за ниско жилищно застрояване, или от съгласие на останалите съсобственици в имота, тъй като има права за съответното строителство. При тези обстоятелства и доколкото той би могъл да построи в имота сграда без съгласието на останалите съсобственици, делбата е недопустима поради приложението на чл.183 ал.4 ЗУТ.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с първия въпрос относно характера на правото на строеж и прехвърлянето му – който е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Останалите въпроси не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и разясненията, дадени с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС – те не са свързани с решаващата воля на въззивния съд, не са били предмет на изследване от него и той не ги е обсъждал и не е излагал мотиви.
По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване:
В задължителната практика на ВКС, в това число цитираната, безпротиворечиво се приема, че правото на строеж съставлява самостоятелно ограничено вещно право. То включва в себе си правото на титуляра си да построи сграда върху чужда земя и да я държи върху терена и не се погасява с построяването на сградата – при погиването й, освен ако в акта за учредяване не е предвидено друго /чл.66 ал.2 ЗС/, притежателят на правото на строеж може да го реализира отново в предвидения в ЗС 5-годишен срок. Законът не допуска сградата да принадлежи на едно лице, а правото да бъде построена нова сграда, ако старата погине-на друго /освен ако в акта за учредяване изрично не е предвидено, че ако постройката погине, правото на строеж се погасява-т.е. само собственикът на терена ще има правото да го застроява/. Сградата и правото на строеж, въз основа на което е изградена, представляват единен обект на разпореждане – след построяването на сградата правото на строеж може да бъде прехвърлено на друго лице само заедно с нея, респективно тя не би могла да бъде предмет на разпоредителна сделка отделно от правото на строеж. Изрично волеизявление за учредяване на право на строеж в предвидената от закона форма е задължително само когато се касае за бъдеща постройка. При условията на чл.63 ал.2 ЗС, който допуска правото на собственост върху терена и правото на собственост върху сграда в него да принадлежат на различни правни субекти, правото на строеж възниква и без изрично волеизявление, щом се извърши прехвърляне, което изключва постройката от притежанието на дворното място /реш.№.675/26.01.11 по г.д.№.656/09, І ГО на ВКС, опр.№.47/6.02.12 по г.д.№.20/12, ІІ ГО на ВКС/. При всички случаи, доколкото правото на собственост върху терена и правото на строеж са две различни вещни права, въпросът кое точно право е предмет на прехвърляне с дадена сделка и налице ли е транслативен ефект, зависи от изразената в договора действителна воля на страните, респективно от начина, по който следва да се тълкува съответното волеизявление съобразно правилата на чл.20 ЗЗД.
По основателността на касационната жалба:
С оглед отговора на правния въпрос, даден по-горе, следва да се приеме, че постройката не би могла да бъде предмет на разпоредителна сделка отделно от правото на строеж и обратно, респективно, че правото на строеж възниква и без изрично волеизявление, щом се извърши прехвърляне, което изключва постройката от притежанието на дворното място. Въпросът, обаче, какво точно е прехвърлено, респективно прехвърлено ли е и съществува ли в патримониума на ответника право на строеж – доколкото правото на собственост върху терена и правото на строеж са две самостоятелни и различни вещни права и кумулативното им наличие в различни комбинации би могло да е от значение за допускане или не на делба – е такъв по съществото на спора. Той следва да бъде изяснен при тълкуване волята на страните по съответната прехвърлителна сделка при решаването на делото с акта по същество – решението. Предпоставките за основателност на иска за делба са различни от тези за допустимостта на производството за делба. Последната се определя от твърденията на страните в исковата молба – че е налице съсобствена вещ, която не може да бъде поделена доброволно – а не от установените факти по делото. Такива твърдения за наличие на съсобственост са изложени и в настоящата исковата молба. Дали в действителност твърдяната съсобственост съществува и налице ли са условията за допускане на делба на терена, респективно има ли пречки за това предвид евентуално приложение на чл.183 ал.4 З. – са все въпроси, които са по съществото на спора. По тях съдът следва да се произнесе с решението след събиране на всички доказателства по делото и обсъждането им след изслушване на страните съобразно чл.235 ГПК. Изводите на Бургаски окръжен съд в тази връзка, в това число налице ли е – предвид представените доказателства – съсобственост върху терена и постройките и право на строеж, респективно хипотези, които изключват делбата с оглед чл.183 ал.4 З., следва да бъдат обективирани в решението по делото и да могат да бъдат оспорени от страните по реда на обжалването – в съответно въззивно и евентуално касационно производство. В случая въззивният съд, вместо да отмени определението на БРС за прекратяване на производството с доводи, които биха могли да бъдат предмет на акт по същество за допускане или не на делбата – го е потвърдил, излагайки – също преждевременно и без да е проведено съответно производство по разглеждане на делото в открито съдебно заседание – мотиви /в това число свързани с тълкуване на договори/ които биха били относими към фазата на решаване на делото.
Предвид всичко изложено по-горе, атакуваният акт е незаконосъобразен. Той следва да се отмени, а делото – да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по производството за делба и приключването му с решение при съобразяване на задължителната практика на ВКС /напр. реш.№.87/7.07.11 по г.д.№.825/10, ІІ ГО на ВКС/.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на определение №.1092/13.05.16 по г.д.№.642/16г. на Бургаски окръжен съд, ІІ въззивен гр.с.
ОТМЕНЯ определение №.1092/13.05.16 по г.д.№.642/16г. на Бургаски окръжен съд, ІІ въззивен гр.с., и потвърденото с него определение на Бургаски районен съд от 26.02.16 по г.д.№.8253/15.
ВРЪЩА делото на Бургаски районен съд за извършване на по-нататъшни процесуални действия по разглеждане на делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: