О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1044
София, 15.09.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №3593/2015 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№7207/29.5.2015 г., подадена Апелативна прокуратура – София, представляващ ответника по исковата молба Прокуратура на Република България против въззивно решение №991/15.5.2015 г. по гр.д.№1008/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.к., 12-ти състав, с което е потвърдено решение №18704/01.12.2014 г. по гр.д.№3518/2014 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., І-1 състав, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Е. Т. Д. от [населено място] сумата 8000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от наказателно производство, водено по пр.пр.№12153/2007 г. по описа на СГП и ДП №1541/2007 г. по описа на 08 РУ – СДВР, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.10.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, както и 10 лева, на основание чл.10, ал.3 ЗОДОВ.
При постановяване на решението въззивната инстанция е приела, че са налице елементите от фактическия състав на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.
Относно размера на неимуществените вреди съдът е стигнал до извод, че понесените от ищеца вредоносни последици с оглед принципа, залегнал в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, правилно е определен от първата инстанция, като се е позовал на показания на свидетеля Х., от които се установява че по време на наказателното производство и след това ищецът е станал нервен, избухлив, не дружал с никого, затворил се в себе си, имал неприятности в семейството си, приятелите и близките му странели от него и считали, че има вина за случилото се. С оглед тези факти въззивната инстанция е стигнала до извод, че характера на увреждането е в личната сфера на ищеца, свързано с периода на разследването и тежестта на обвинението, възрастта му, отзвука от него сред близки и познати, както и към този момент същият е изпитвал негативни емоции, периода на производството.
В изложението на касационния жалбоподател – Прокуратура на Република България сочи основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно размера на обезщетението с оглед изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД. Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация Е. Т. Д., посредством процесуалния си представител – адв. С. Д., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението към касационната жалба и взе предвид отговора на ответника по касация намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация деловодни разноски в размер на 1000 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №991/15.5.2015 г. по гр.д.№1008/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.к., 12-ти състав, по касационна жалба, вх.№7207/29.5.2015 г., подадена Апелативна прокуратура – София, представляващ ответника по исковата молба Прокуратура на Република България.
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ – [населено място], [улица], да заплати на Е. Т. Д., ЕГН – [ЕГН], от [населено място],[жк], блок 139, вх.Б, ет.2, ап.26, деловодни разноски в размер на 1000/хиляда/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: