О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 522
София, 08.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1765/2018 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№1465/28.02.2017 г., подадена от Областна дирекция на МВР – Д., против въззивно решение №25/14.02.2018 г. по гр.д.№581/2017 г. по описа на Добричкия окръжен съд, г.о.
С обжалваното решение е потвърдено решение №1019/07.11.2017 г. по гр.д.№803/2017 г. по описа на Добричкия районен съд, втори състав, с което са уважени предявените от Н. И. Г. от [населено място] против Областна дирекция на МВР – Д., обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1-3 КТ.
Въззивната инстанция е приела, че „Предявените от Н. И. Г.. против работодателя ОД на МВР [населено място] искови претенции са процесуално допустими, страните са легитимирани да участват в процеса, поради което при извършената служебна проверка въззивната инстанция намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Окръжният съд не споделя изложените във въззивната жалба оплаквания за процесуална недопустимост на исковете поради депозиране на исковата молба след изтичане на преклузивния срок по чл. 358 от ГПК. На първо място срокът по този текст не е преклузивен, а давностен, което се установява от изричната воля на законодателя, именоващ разпоредбата „Давностни срокове“. Неспазването на давностните срокове, за разлика от преклузивните, не погасява материалното право и не влече процесуална недопустимост на претенциите, а тяхната неоснователност. Вън от горното, в този случай не е налице изрочване на иска по давност поради депозиране на исковата молба извън срока по чл. 358 ал. 2 от КТ, тъй като е изпратена по пощата и срокът се смята спазен с датата на пощенското клеймо. Независимо, че на пощенския плик, с който е изпратена клеймото не се чете, ищцовата страна е представила товарителница, от която се установява идентичност на номера и датата на подаване на исковата молба. В този смисъл оплакванията в жалбата са неоснователни.
Основните възражения по съществото на спора от страна на ответника – въззивник са, че е освободен от задължението да изиска предварително писмено разрешение за уволнението на ищцата от Дирекция „Инспекция по труда“, тъй като тя не е ползвала предварителна закрила по реда на чл. 333 ал. 1 т. 3 от КТ. Причината за това е в компрометирането на декларацията, попълнена от Н. И. Г., преди уволнението и относно здравословното и състояние, в което е посочила, че същото е добро, няма оплаквания и не желае да бъде изпращана на лекар.
В тази връзка Окръжният съд намира следното:
Действително, при първоначалното назначаване на ищцата, същата не е страдала от захарен диабет. Това заболяване се е проявило няколко месеца след това и Н. И. Г. не е уведомила работодателя, но не е била и длъжна да го прави. Закрилата по чл. 333 от КТ има обективен характер и цели да запази работника от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни критерии. Ето защо за нейното приложение няма значение дали работникът е изпълнил задълженията си по чл. 2 от Наредба № 5 от 1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от КТ, а има единствено значение дали към датата на връчване на заповедта за уволнение работникът е страдал от заболяване, посочено в чл. 1 от Наредбата. Практиката допуска само едно изключение от принципа, че закрилата има обективен характер и то е когато работникът умишлено е въвел работодателя в заблуждение, че не страда от заболяване, за което се предвижда закрила. Във всички други случаи неизпълнението на задълженията на работника да уведоми работодателя за заболяването или да представи документи за него няма правно значение за действието на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ. Тя се прилага независимо от това, дали работодателят е бил уведомен за заболяването на работника и дали са представени медицински документи за него. – в този смисъл изрично Решение № 355 от 17.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 477/2010 г., IV г. о.
Следователно без значение дали работодателят е знаел или не предварително за страданието на ищцата от болест, предвидена в чл. 1 от Наредба № 5/1987 г., е бил длъжен да събере информация, дали служителката, която е в процедура на уволнение, страда от такова, което да и дава предварителна закрила при уволнение. Закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ има обективен характер и важи винаги, когато работникът страда от заболяване по Наредба № 5/1987 г. за болестите, при които работниците има особена закрила. Задължение на работодателя е да извърши преценка за наличие на предварителната закрила, като събере информация за работниците и служителите, които смята да уволни, като липсва легално вменено задължение на работника или служителя да уведомява работодателя си предварително за наличните болести, а обективният характер на закрилата се изключва само в случай, че работникът съзнателно укрие съществуващо заболяване по посочената наредба. – в този смисъл изрично Решение № 853 от 17.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 767/2010 г.,IV г.о. Простото удостоверяване на здравословното и състояние изобщо не е достатъчно. В подписаната от ищцата в деня на уволнението и декларация Н. И. Г. е посочила, че здравословното и състояние е добро, няма оплаквания и не желае да бъде изпратена на лекар. Чл. 1 ал. 2 от Наредбата обаче изисква не общо осведомяване на работодателя относно здравословното състояние на служителя, когото ще уволнява, а изисква събирането на предварителна информация дали страда от болести по ал. 1 от същата. Дали това ще стане с изискването на попълнена от работника или служителя декларация или с непосредствено изискване на документи, е без значение, доколкото предвиденото от законодателя съдържание на предварително изискваната от работодателя информация е дали служителят, когото има намерение да уволни, страда или не от заболяванията, посочени в чл. 1 ал. 1 от Наредба № 5. Попълнената от ищцата декларация не покрива изискванията на чл. 1 ал. 2 от Наредбата, тъй като не упоменава дали страда или не от болести, ползващите с предварителна закрила по чл. 333 ал. 1 т. 3 от КТ. Най – малкото е и фактологически неточна, тъй като ищцата би могла да бъде в добро здравословно състояние /в резултат на медикаментозно лечение/, да няма конкретни оплаквания и да не се нуждае от лекарски преглед и въпреки това да страда от някое от конкретно посочените в Наредбата заболявания. Предпоставките за закрила на лицата, страдащи от заболяване, определено в Наредба № 5/ 20.02.1987 г., са от обективно естество и когато в изпълнение на задължението си да събере предварителна информация по чл. 1 ал. 2 от същата работодателят постави въпрос в анкета дали конкретният работник страда от такава болест, отговорът на последния като субективна преценка, не е решаващ за предпоставките на чл. 333 ал.1 т. 3 от КТ. В тази връзка се налага изводът, че работодателят не е изпълнил задължението са за събере предварителна информация дали Н. И. Г. страда от заболявания, даваща и предварителна закрила при уволнение, в резултат на което и предвид факта, че същата страда от захарен диабет, която болест е предвидена в чл. 1 ал. 1 т. 6 от Наредба № 5/ 1987 г., не е взела предварително писмено разрешение от Дирекция „Инспекция на труда“ за уволнението й. Допуснатото в процедурата по налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ нарушение е толкова съществено, че опорочава изцяло уволнителния акт, което налага уволнението да бъде признато за незаконно, а Заповед № 357з-34/ 06.01.2017 г., издадена от В. Директор ОД на МВР – Д., следва да бъде отменена. В този смисъл са и мотивите на първостепенния съд, които се споделят и от въззивната инстанция.
Уважаването на претенцията за признаване незаконността на уволнението влече уважаване и на иска с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 2 от КТ, за възстановяване ищцата на длъжността „системен оператор“ в група „Регистрация и отчет на ППС, собствениците им и водачи“ на сектор „Пътна полиция“ в [населено място], която е заемала преди уволнението.
Претенцията за заплащане на обезщетение за времето, през което ищцата е останала без работа поради незаконното уволнение. Първоначалният размер на иска с правно основание чл. 344 ал.1 т.3 от КТ – 4536,20 лв. е бил намален, в резултат на заключението на вещото лице по назначената СИЕ, до размер от 4004 лв., като за разликата искът е бил оттеглен и производството е било прекратено с определение на съда от съдебно заседание на 16.05.2017 г. Сумата е присъдена ведно с претендираната от ищцата законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното и изплащане. Уважаването на иска е правилно, като и в тези му части първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че „обжалваното решение е неправилно и необосновано, като постановено в нарушение на материалния закон, и на съществени съдопроизводствени правила, съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуално правни въпроси, които са:
1.Решени в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата, а именно:
– решение №44/10.02.2014 г. по гр.д.№4497/2013 г., 4 ГО на ВКС; решение №91/по гр.д.№2750/2001 г. 3 ГО на ВКС е решение №1077/08.10.1999 г. по гр.д.№1147/1998 г. 3 ГО на ВКС, са в противоречие с решение №355/17.6.2010 г. по гр.д.№477/2010 г. 4 ГО на ВКС и решение №853/17.12.2010 г. по гр.д.№767/2010 г. 4 ГО на ВКС, а оттам и с практиката на Върховния касационен съд;
– ДРС не установи обективната истина – не са събраха доказателства относно допустимостта на иска. ДОС потвърждава нарушението на първата инстанция;
-ДРС назначава ССЕ, при условие, че никой не оспорва размера на трудовото възнаграждение на Г.;
-ДРС не коментира възраженията на дирекцията. ДОС не изследва и не коментира всички наведени факти и доказателства.
2. От значение за точното прилагане и развитие на правото, а именно:
-Точно прилагане на закона, събиране и тълкуване на доказателствата.“
Ответницата по касация Н. И. Г. не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба и изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК намира следното:
Касационната жалба е подадена в законния срок от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по нейната допустимост съдът съобрази следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съдържанието на изложението не представлява дори опит за формулиране на въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите по смисъла на визираната правна норма следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично и в съответствие с изложеното в обжалваното решение. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК. Изложението съдържа изцяло касационни оплаквания, с изключение искането за допускане до касационно обжалване поради недопустимост на производството, които обаче следва да бъдат разгледани, едва когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпросите от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №25/14.02.2018 г. по гр.д.№581/2017 г. по описа на Добричкия окръжен съд, г.о.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: