О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 741
София,09.06.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдия ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.д.№ 1163/2015 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат Кр.Г. – процесуален представител на А. Н. Т., против въззивно решение № 294/03.10.2014 г. по гр.д.№ 1273/2014 г. по описа на Старозагорски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 451/16.04.2014 г. по гр.д.№ 6040/2013 год.по описа на Старозагорски районен съд, с което са отхвърлени предявените от А.Н. Т. против Главна дирекция “Пожарна безопасност и защита на населението” към МВР – София искове с правно основание чл.252, ал.1 ЗМВР и чл.86 ЗЗД, за сумата 6979,20 лева, представляваща неизплатено обезщетение за прослужените от него години при прекратяване на служебното му правоотношение със заповед, рег.№ К-6731/20.06.2013 г., считано от 01.07.2013 г. на основание чл.245, ал.1, т.2 ЗМВР, на министъра на МВР, като неоснователни.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1,т.3 ГПК по материалноправни въпроси /уточнени по смисъла на т.1, изречение трето от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 на ОСГТК на ВКС/, които се свеждат до въпроса :Има ли обратно действие нормата на § 57 от ПЗР на ЗИД ЗМВР(обн.ДВ, бр.44 /12.06.2012 г., в сила от 01.07.2012 г./, по отношение на служебни правоотношения, които са прекратени преди влизане в сила на посочената норма, във връзка с приложението на чл.252 и чл.253 ЗМВР.Счита,че той е от значение за точното прилагане на закона ,както и за развитие на правото.
Ответникът по касация Главна дирекция “Пожарна безопасност и защита на населението” – МВР – София, е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК,с който оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба.Претендира разноски .
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради наличието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
Въззивната инстанция е приела, че въз основа на събраните по делото доказателства, в съответствие с твърденията и оплакванията на въззивника във въззивната жалба се установява, че в периода от месец юли 1992 г. до 01.12.2001 г. страната е заемала по трудово правоотношение различни длъжности в Държавната агенция “Гражданска защита”, Главна дирекция “Национална служба гражданска защита” към Министерството на държавната политика при бедствия и аварии и Министерството на извънредните ситуации. Поради това съдът е стигнал до извод, че той не е работил и не е бил в трудово или служебно правоотношение с Министерство на вътрешните работи. Прието е също така, че едва от 01.02.2001 г. е назначен за държавен служител в Областно управление “Гражданска защита” – [населено място], при Главна дирекция “Гражданска защита” на МВР, като е заемал държавна служба до 27.12.2009 г., когато правоотношението му е прекратено на основание закриване на Министерството на извънредните ситуации и е прекратено служебното му правоотношение, считано от 28.12.2009 г. Прието е също така, че считано от последната посочена дата ищецът е заел длъжност в МВР за държавен служител, категория Г ІІІ степен – “инспектор по ГЗ” в ОУ “Гражданска защита” – С. З. на ГД “Гражданска защита” – МВР. Прието е и, че считано от 01.07.2013 г. е прекратено служебното правоотношение на държавен служител, на основание чл.245, ал.1, т.2 ЗМВР, поради придобиване право на пенсия. Въз основа на това, окръжният съд е стигнал до извод, че въззивникът е придобил и право на пенсия докато е изпълнявал държавна служба по ЗМВР, поради което и релевантни към определяне размера на дължимите обезщетения при прекратяване на държавната служба са съответните норми, относими към служебните правоотношения, а именно чл.252 и чл.253 ЗМВР. При постановяване на съдебния си акт въззивната инстанция е съобразила като безспорен фактът, че при прекратяването на службата на ищеца в Българската армия, същият е получил обезщетение в размер на 4 брутни възнаграждения, а при прекратяване на служебното му правоотношение от ГД “Пожарна безопасност и защита на населението – София, е получил още 10 брутни възнаграждения.
Въз основа на тези факти и изводи въззивният съд е приел, че съгласно чл.253, ал.1 ЗМВР, относим към определяне размера на обезщетенията при прекратяване на служебните правоотношения е единствено стажът, положен като държавен служител в МВР и като държавен служител – офицер, сержант или гражданско лице по отменения ЗМВР, като служител по отменения § 19 от ПЗР на ЗИДЗИН или на военна служба без приравнения трудов стаж, поради което релевантен за определяне на размера на обезщетението при прекратяване на правоотношението на въззивника, като държавен служител в МВР е единствено стажа, посочен в чл.253 ЗМВР – държавна служба в МВР по действащия и отменения закон, военната служба, стажът на определена категория служители в ГУ на местата за лишаване от свобода или стажът на военна служба. Направил е извод, че трудовият стаж на ищеца за периода 01.12.2001 г. – 27.12.2009 г., както и преди това – от 01.10.1990 г. не попада в нито една от хипотезите на чл.253, ал.1 ЗМВР, поради което и не следва да се взема предвид при определяне размера на обезщетението при прекратяване на служебното правоотношение, поради пенсиониране. Този извод съдът подкрепя и с разпоредбата на § 57 ЗИДЗМВР, в сила от 01.07.2012 г., като неприложима в процесното правоотношение, тъй като използвания израз “съответно орган по назначаване” се отнася само за служителите, които не само са лица по § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР, но са работили по служебно правоотношение в закритото МИС. Позовавайки се на разпоредбата на чл.123 КТ съдът е приел, че тя не сочи на преобразуване на служебното правоотношение, което е изпълнение на държавна служба, независимо от това, че заеманата длъжност е със същото наименование. Изложени са съображения за неприложимост на правната норма на чл.253, ал.2 ЗМВР, тъй като с нея е разширено приложното поле на чл.253, ал.1 от същия закон в частта за приравнения трудов стаж, като е предвидено “извън случаите на ал.1 приравненият трудов стаж се зачита за определяне на еднократно обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение на държавните служители от МВР поради пенсиониране, които са прослужили последните 13 години и 4 месеца на длъжност по ал.1, а ищецът не попада в никоя от хипотезите на тази разпоредба.
Въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание 280, ал.1,ал.3 ГПК по поставения материалноправен въпрос за действието на § 57 ПЗР на ЗИД на ЗМВР след влизането на изменението в сила, тъй като поставеният въпрос е решаващ за изхода на спора и отговорът по него е от значение за точното прилагане закона и за развитие на правото.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 294/03.10.2014 г. по гр.д.№ 1273/2014 г. по описа на Старозагорски окръжен съд, ІІ-ри граждански състав.
Делото да се докладва на председателя на ІV г.о. на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: