7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 555
гр. София 27.06.2019 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 134/2019 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на О. Л. Т., подадена чрез адв. П. М. и касационна жалба на Н. К., подадена чрез адв. М. В., против въззивно решение № 1393/04.06.2018 г., постановено от Софийски апелативен съд, по възз.гр.д. № 1833/2018 г.
Касационната жалба на О. Л. Т. е подадена против въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 8416/13.12.2017 г., постановено от Софийски градски съд, по гр.д. № 3111/2017 г., с което О. Л. Т. е осъден да заплати на Н. К. сумата от 9 684, 10 лв., платена по предварителен договор за покупко-продажба от 10.09.2004 г., ведно със законната лихва върху тази сума от момента на завеждане на исковата молба до окончателното плащане на сумата, както и лихва за забава върху тази сума за периода от 17.10.2013 г. до 07.03.2016 г. в размер на 6 298, 38 лв. ( 3221, 02 евро ). Поддържа се, че в обжалваната част въззвиното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът счита, че в качеството му на продавач е изправна страна по сключения предварителен договор, а противните изводи на съда са неправилни и необосновани. Сочи, че в решението си въззивната инстанция не е съобразила събраните доказателства относно сключения договор за цесия между продавача и последващия приобретател. Счита, че той е развалил сключения предварителен договор още през 2008 г., евентуално с отговора на исковата молба, а възприетото от съда, че това е сторила насрещната страна по договора е неправилно, както и не е извършена точна и правилна преценка на отправената нотариална покана и съдържанието ?. Поддържа основателността на релевираните възражения за погасяване по давност на вземането, както и евентуалните за прихващане. Счита, че искът следва да бъде отхвърлен изцяло и претендира разноски.
Приложено е изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, в което жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 3, предл. 3 ГПК, като твърди, че разрешението на въззивния съд относно правото на неизправния купувач да развали договора, както и относно неизправността на продавача и заместването му в дълг са очевидно неправилни, тъй като са постановени в нарушение на основани правни принципи и в разрез с влязло в сила решение между същите страни по гр.д. № 15717/2008 г. по описа на СРС. Във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК са поставени следните въпроси: 1/ „Допустимо ли е при заместването в дълг по смисъла на чл. 102, ал.1 ЗЗД съгласието на кредитора да е дадено бланкетно и по начин, при който избора на третото лице – нов длъжник да е предоставен от кредитора изцяло на преценката на стария длъжник по силата на самия сключен между тях договор?/ чл. 11 от договора/“; 2/ „Необходимо ли е в предупреждението си по чл. 87, ал. 1 ЗЗД кредиторът да включи изрази като „разваляне“, „прекратяване“ или пък изрично да се позове на цитираната законова норма, за да се приеме, че същото е произвело действие? Би ли било достатъчно в предупреждение да е посочен само фактът на неизпълнението и изявлението на кредитора, че счита договорът за развален поради този именно факт?“; 3/ „Искът за реституиране на даденото по развален предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот по кой текст от закона следва да бъде квалифициран – по чл. 79 ЗЗД или по чл. 55, ал. 1 ЗЗД?“; 4/ „Представлява ли договорната клауза предвиждаща задатък по смисъла на чл. 93, ал. 1 ЗЗД вид неустойка или е самостоятелна форма на договорна отговорност?“; 5/ „Приемането от кредитора – продавач на закъснели парични плащания от страна на длъжника – купувач, но без последния да е предложил и заплатил на продавача мораторно обезщетение за забавата по арг. чл. 79, ал. 2 ЗЗД, очиства ли длъжника от тази забава и освобождава ли го от отговорност, вкл. при разваляне на договора от продавача? Как неприемането от кредитора на едно закъсняло по време, но точно по размер периодично плащане би се съгласувало с разпоредбата на чл. 95 ЗЗД?“; 6/ „Допустимо ли е съдът да предприеме служебно тълкуване на изразената в договора воля на страните, ако същата е достатъчно ясна, недвусмислено изразена и между страните липсва спор в тази посока? Ако съдът въпреки това е предприел тълкуване на договора по свой почин, то допустимо ли е волята на страните, обективирана чрез използване от тях правни понятия да бъде подменяна от съда чрез придаването на употребените от страните правни термини на значение различно от общоприетото, респ. обичайно приетото такова в правната наука, юриспруденцията и обществото?“. Позовава се на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като във връзка с първи въпрос поддържа, че е разрешен в противоречие решение № 34/17.02.2014 г. по гр.д. № 2586/2013 г. по описа на ВКС, втори в противоречие с решение 456/19.06.2013 г. по гр.д. № 1294/2011 г. по описа на ВКС, IV г.о.; трети в противоречие с решение № 792/12.01.2011 г. по гр.д. № 281/2010 г.; четвърти в противоречие с решение № 298/31.10.2013 г. по гр.д. № 1312/2013 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 64/10.09.2012 г. по търг.д. № 193/2011 г. по описа на ВКС, решение № 474/13.07.2010 г. по гр.д. № 457/2009 г. по описа на ВКС; шести в противоречие с определение № 462/23.05.2018 г. по гр.д. № 909/2018 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 102/01.08.2017 г. по т.д. № 50254/2016 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 67/30.07.2014 г. по т.д. № 1843/2013 г. По отношение на първи и пети въпрос счита, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация – Н. К., подаден чрез адв. М. В., в който се подържа становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване.Счита решението в обжалваната част от О. Л. Т. за правилно и законосъобразно.Претендира разноски.
Касационната жалба на Н. К. е подадена чрез адв. М. В. против въззивното решение, в частта, с която е отменено решение № 8416/13.12.2017 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 3111/2016 г. за разликата от 9 684, 10 лв. до 25 917, 82 лв. и за тази сума искът е отхвърлен. Посочено е, че съдът незаконосъобразно и недопустимо е извършил прихващане със сумата от 16 233, 71 лв., представляваща сбор от 11 729, 38 лв. – обезщетение за ползване на имота, предмет на договора и 4504, 34 лв. задължение за разноски по гр.д. № 15717/2008 г. по описа на СРС. Счита, че вземането за обезщетение за лишаване от правото на ползване почива на договорно основание и претенцията е неоснователна, доколкото същата облигационна връзка между страните вече не съществува. Отделно от това се позовава на чл. 14, ал. 3 договора, според който продавачът ще има право на обезщетение, само ако договорът бъде развален по вина на купувача. Отделно от това счита, че по делото не е доказано ищцата да е ползвала недвижимия имот. По отношение на вземането за разноски е налице висящо изпълнително дело и вземането не е ликвидно, предвид обстоятелството, че част от него е погасена. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 ЗЗД.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК във връзка със следните въпроси: 1/“Допустимо ли е съдът да се произнесе по възражение за прихващане на основание, различно от това, на което страната се е позовала ?“, 2/ „ При разваляне на договор съдът може ли служебно да постанови връщане на разменените престации или е необходимо страната да направи изрично искане за това?“, 3/ „Връщането на даденото в изпълнение на развален договор означава ли връщане само на разменените престации или обхваща и обезщетение за неоснователно обогатяване ?“, 4/ „Може ли съдът да се произнесе относно обезщетение за ползване на недвижим имот вследствие развален предварителен договор за продажба с аргумент, че всеки дължи връщане на полученото по договора и може ли да се произнесе относно обезщетението, ако не е поискано от собственика на имота?“. Счита, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 122/01.12.1986 г. на ОСГК, решение № 326/09.07.2013 г. по гр.д. № 1192/2008 г. по описа на ВКС, решение № 228/29.10.2014 г. по гр.д. № 6119/2013 г. по описа на ВКС. Поставен е и въпросът „При възражение за прихващане срещу сума, дължима по влязло в сила решение между страните, за която има висящо изпълнително производство, по което сумата се събира, следва ли възражението да бъде уважено и ако да, то в какъв размер – задължението по съдебното решение или остатъка по задължението по изпълнителното дело?“, за който счита, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, като твърди, че решението е евентуално недопустимо и очевидно неправилно.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по жалбата О. Л. Т., подаден чрез адв. П. М., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване,а по същество неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни с правен интерес да обжалват постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което са процесуално допустими.
За да се произнесе с атакуваното въззивно решение, Софийски апелативен съд е приел като безспорни следните обстоятелства: на 10.09.2004 г. между страните е сключен предварителен договор за покупко-продажба, по силата на който О. Т. се задължил да прехвърли на Н. К. правото на собственост върху недвижим имот, представляващ апартамент № 30, находящ се в [населено място], [жк], [жилищен адрес] срещу заплащане на продажна цена в размер на 35 352 евро; купувачът е заплатил част от уговорената продажна цена от общо 13 257 евро; на 26.11.2007 г. продавачът е прехвърлил правото на собственост върху имота на трето лице. Въззивният съд е посочил, че спорът между страните е от кой момент сключеният предварителен договор е развален извънсъдебно, като твърдението на ищеца Н. К. е, че развалянето е станало с нейно изявление, обективирано в нотариална показа от 09.10.2013 г., а ответникът О. Т. възразява, че договорът е бил развален по негова инициатива с изявление от м. май 2008 г., евентуално с депозирания отговор на исковата молба по гр.д. 15717/22008 г. по описа на СРС. Съдът е съобразил, че съгласно сключения договор падежът за изпълнение на задължението на продавача да прехвърли правото на собственост върху имота е поставено в зависимост от цялостното изплащане на уговорената продажна цена, което следвало да се извърши в период от 120 месеца. На 26.11.2007 г. продавачът се поставил в невъзможност да изпълни задължението си по сключения предварителен договор, тъй като прехвърлил имота на трето за договора лице. Това обстоятелство дава основание на купувача да развали предварителния договор и да претендира обезщетение за претърпени от него вреди, в случай че е изпълнил задължението си за заплащане в цялост на уговорената цена. Продавачът също разполага с правото да развали предварителния договор в случай, че купувачът е изпаднал в просрочие относно вноските за периода от м. юни до м. ноември 2008 г., независимо, че самият той се е поставил в пълна невъзможност да изпълни собственото си задължение. От съдържанието на договора е видно, че неплащането от страна на купувача на общо шест вноски, без да е необходимо да се отнасят за последователни месеци, е основание за безусловно разваляне на договора. Но тъй като в договора не е предвидено това основание да има безусловен прекратителен ефект, се прилагат общите правила, а именно изправната страна следва да отправи едностранно изявление за разваляне, като отправи подходящ срок за изпълнение. От събраните доказателства съдът е установил, че е налице забава в изпълнението на купувача за периода от август 2007 г. до септември 2007 г., февруари 2008 г. до май 2008 г., продавачът обаче е приел това забавено изпълнение, поради което и изявлението му за разваляне на договора от месец май 2008 г. не е имало правопрекратяващо действие. При това положение въззивният съд е разгледал направеното в отговора на исковата молба по гр.д. № 15717/2008 г. по описа на СРС изявление за разваляне на договора. Счел е, че не се съдържа различно изявление за развалянето на договора, което да се основава на факта на последващо неизпълнение, обхващащо периода от месец юни до месец ноември 2008 г. Тъй като липсват данни след депозирането на отговора на исковата молба продавачът да е предприел действия по развалянето на договора, съдът е приел, че този факт е настъпил едва на 09.10.2013 г., когато О. Т. е получил нотариалната покана от 19.08.2013 г., изпратена от купувача Н. К.. Безспорно към тази дата продавачът не е могъл да прехвърли правото на собственост върху апартамента, тъй като вече го е прехвърлил на трето лице – С. Ч., поради което договорът се счита развален от тази дата. Съдът е счел, че няма пречка неизправната страна – в случая продавачът, да развали договора, при условие, че другата също е в неизпълнение, но не може да претендира обезщетение. Извънсъдебното разваляне на договора е основание продавачът да върне получената продажна цена, която се дължи на отпаднало основание. В нотариалната покана се съдържа размер на вземането и срок за неговото изпълнение, поради което съдът е приел, че продавачът О. Т. е изпаднал в забава, считано от 17.10.2013 г.и служебно е изчислил дължимата лихва за просрочие. Възражението за погасяване на вземането на ищеца по давност, направено от ответника, е счетено за неоснователно, доколкото от момента на разваляне на договора до предявяване на исковата молба са изтекли по-малко от три години. Разгледани са заявените от ответника в условията на евентуалност възражения за прихващане. САС е приел, че вземането на основание чл. 14, ал. 2 от сключения предварителен договор за задържане на първите десет погасителни вноски, които е заплатил купувачът, представлява неустоечно задължение, а не задатък, поради което ответникът в качеството му на неизправна страна по предварителния договор няма право да го претендира. Като е взел предвид, че развалянето на договора има обратно действие, съдът е посочил, че продавачът в качеството си на собственик може да претендира обезщетение за това, че купувачът е ползвал апартамента без правно основание за съответния период. Отчетено е, че ищцата не е направила възражение за изтекла погасителна давност на претендираното вземане за лишаване на право на ползване за целия претендиран период за повече от 8 години. За доказан е приет фактът на ползване на имота не само поради липса на направено възражение своевременно, а и поради извънсъдебното признание на купувача, направено в писмо от 24.01.2009 г. Активно материалноправно легитимиран да претендира обезщетение за лишаване от правото на собственост е собственикът на имота, следователно продавачът О. Т. може да претендира вземане само за периода от 10.09.2004 г. до 25.11.2007 г. Вземането на О. Т. за прихващане е прието за основателно за сумата от 11 729, 38 лв., която е съобразена със заключението по съдебно-икономическата експертиза, изслушана пред първа инстанция. САС е извършил компенсация с дължимите от ищцата разноски по делото. Достигнал е до извода, че искът на Н. К. за връщане на платената по предварителния договор цена е основателен за сумата от 9 684, 10 лв., а в останалата част до пълния предявен размер от 25 917, 82 лв. следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. Съгласно дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният от касатора въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281, т.3 ГПК/. Предвид изложеното, настоящият състав намира, че са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение във връзка и със двете касационни жалби. Въпросите поставени под т. 1 и т. 2 от изложението на О. Л. Т. са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и са разрешени в противоречие с цитираните от касатора решение № 34/17.02.2014 г. по гр.д. № 2586/2013 г. по описа на ВКС и решение 456/19.06.2013 г. по гр.д. № 1294/2011 г. по описа на ВКС, IV г.о., поради което е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпросът, на който се позовава Н. К. и твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, също е от значение за крайния извод на съда и размера на уваженото възражение за прихващане.По него липсва съдебна практика, свързана с разрешаването му,поради което е налице основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По отношение на останалите въпроси поставени от касаторите не се разкриват основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационна проверка и е излишно да бъдат допълнително коментирани.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1393/04.06.2018 г., постановено от Софийски апелативен съд, по възз.гр.д. № 1833/2018 г.
УКАЗВА на О. Л. Т. да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 319, 65 лева /триста и деветнадесет лева и шестдесет и пет стотинки/ в едноседмичен срок от получаване на съобщението за настоящото определение и да представи в същия срок платежен документ за внесената държавна такса.
УКАЗВА на Н. К. да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 324, 67 лева /триста и двадесет и четири лева и шестдесет и седем стотинки/ в едноседмичен срок от получаване на съобщението за настоящото определение и да представи в същия срок платежен документ за внесената държавна такса.
Делото да се докладва на председателя на ІV г.о. на ВКС за насрочване след представяне на документ за внесена държавната такса, а в противен случай делото да се докладва на съдията – докладчик за прекратяване на производството.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: