О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 355
гр. София, 29.06.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети юни през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 281 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278 ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 274 ал. 3 т. 2 от ГПК.
Постъпила е частна касационна жалба от Н. Н. Д. от гр. П., чрез процесуалния й представител адв. С, против определение № 34 от 29 януари 2009 г., постановено по в.ч.гр.д. № 15 по описа на окръжния съд в гр. Т. за 2009 г., с което е обезсилено определение № 246 от 22 октомври 2008 г., постановено по гр.д. № 390 по описа на районния съд в гр. П. за 2008 г. в частта, с която е допуснато обезпечение на исковете с правно основание по чл. 26 ал. 2 от ЗЗД и на иск с правно основание по чл. 109а от ЗС като недопустимо, като производството е прекратено по молбата за обезпечение пред районния съд, защото молбата се счита висяща пред окръжния съд, а в частта за допускане на обезпечение по иска с правно основание по чл. 108 от ЗС определението на районния съд е отменено и молбата е оставена без уважение.
В жалбата се сочи, че въззивният съд неправилно приел, че предявените искове са родово подсъдни като първа инстанция на окръжния съд, защото ищцата защитава правото си на собственост, а не е предявила облигационни искове; неправилно съдът приел, че искът по чл. 109а от Закона за собствеността е недопустим, защото ищцата е собственик на кадастрална единица, която попада в рамките на урегулиран имот, като искането е да се установи кадастралната граница с включените в този УПИ други кадастрални имоти. Съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, синтезирана в определение № 739 от 2003 г. Случаят е от съществено значение за точното прилагане на закона. Макар и не дословно формулирани, следва да се приеме, че са поставени два процесуалноправни въпроса – допустимо ли е предявяване на иск по реда на чл. 109 ал. 2 от Закона за собствеността за кадастрални единици в рамките на урегулирани поземлени имоти и на кой съд са подсъдни исковете за защита на правото на собственост, както и производното от него вещно право на строеж с цена до 50 хиляди лева. Представя се определение № 739 от 20 ноември 2003 г., по ч.гр.д. № 611 по описа на ІV ГО от 2003 г.
Ответникът “С” Е. със седалище и адрес на управление в гр. Т., чрез управителя Т. Р. Р. , представляван от процесуалния си представител адв. М, в отговор по реда на чл. 276 ал. 1 от ГПК изтъква, че делото по исковата молба на частната жалбоподателка е изпратено по подсъдност на окръжния съд, но страните не са обжалвали това определение на районния съд; действията на съда са съобразени с чл. 104 т. 4 от ГПК, защото иск за защита правото на собственост не е предявен; твърдения по иск по чл. 109а от ЗС не са изложени в исковата молба.
Ответникът О. П. , чрез кмета на общината Л. В. , представляван от процесуалния представител адв. Р, в отговор по реда на чл. 276 ал. 1 от ГПК изтъква, че изложените в частната жалба доводи не кореспондират с мотивите на атакуваното определение.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 от ГПК и е редовна по смисъла на чл. 260 и чл. 261 от ГПК.
С атакуваното определение въззивният съд приел, че, след като по правилото на чл. 104 т. 4 от ГПК исковете с правно основание по чл. 26 ал. 2 от ЗЗД са родово подсъдни на окръжния съд като първа инстанция, районният съд е бил некомпетентен да се произнесе по искане за обезпечение на тези искове, като определението в тази му част трябва да се обезсили; искът по чл. 109а от ЗС е недопустим, защото може да се иска определяне на граници само по отношение на неурегулирани поземлени имоти; определението по иска по чл. 108 от Закона за собствеността е неправилно, защото не е налице отмяна на отчуждаването на процесния имот.
Частната жалбоподателка е предявила искова молба, в която сочи, че собствен неин имот, съществувал само в кадастрални граници, бил завзет, но собствениците не получили обезщетение; кметът на общината не се произнесъл по искането им да отмени заповедта за отчуждаване на имота, въпреки няколкото съдебни решения по административен ред; по решение на общинския съвет върху имота е учредено право на строеж в полза на търговско дружество, но решението на общинския съвет било отменено от съда; кметът учредил наново право на строеж върху имота и съседните на него имоти и през 2006 г. е сключен договор; кадастралният имот, заедно с няколко други, попада в регулационни граници. Иска се прогласяване на нищожност на договор за учредяване на право на строеж от 2006 г. и от 2008 г., предаване на владението на поземлен имот и определяне границите между поземления имот и съседните му имоти. С исковата молба е поискано налагането на обезпечителната мярка “забрана за строителство в процесния УПИ”. С определение № 246 от 22 октомври 2008 г. районният съд приел искането за обезпечение за основателно и допуснал такова. С определение № 305 от 8 декември 2008 г. производството по делото било прекратено и то било изпратено по подсъдност на окръжния съд в гр. Т., защото цената на исковете за нищожност на договорите за учредяване на право на строеж сочи родова подсъдност на окръжния съд, а исковете за собственост и за определяне на граници не могат да бъдат разделени от първите два иска предвид тяхната свързаност.
След преценка на доводите на жалбоподателката и обстоятелствата по делото, съдът намира, че поставените два процесуалноправни въпроса са значими за изхода на конкретното дело. Атакуваното определение обаче не следва да бъде допуснато до касационно разглеждане, тъй като по първия въпрос даденото от съда разрешение не се различава от това в посочената съдебна практика, а по втория въпрос не е налице неяснота, която да налага произнасянето на ВКС с оглед развитието на правото и уеднаквяването на практиката.
Според представеното решение на състав на ВКС, искът по чл. 109а от ЗС е допустим при наличието на две предпоставки – когато се касае до съседни имоти, намиращи се извън регулацията и ако границата на два съседни имота извън регулацията е неясна, неизвестна или спорна. Касационният съд изрично е приел, че по отношение на урегулираните имоти е налице специална процедура по ЗУТ. Точно по този начин е изложено и разбирането на съда в атакуваното определение. Ако касаторката е имала предвид друга хипотеза, както това се загатва в частната жалба, то е следвало да предяви искането си по начин, по който другата хипотеза да стане ясна на съда. По тези съображения следва да се приеме, че не е налице основанието за допускане до касационен контрол, предвидено в чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК.
Не е налице и второто основание за допускане до касационен контрол – това по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК. Не е налице такъв важен въпрос за конкретния спор, чието разрешаване по различен начин от съда да е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Макар касаторката да твърди, че исковете й за прогласяване на нищожност на договори са суперфиция са вещни, което би предопределило и родовата компетентност на районния съд по аргумент на чл. 104 т. 3 от ГПК във връзка с цената на исковете, няма спор по поставения въпрос. Предявените от нея искове имат за цел да елиминират действия на ответниците по отношение на имота и така косвено бранят претендираното от нея право на собственост, но не са вещни по естеството си. По тази причина изложеното от съда разбиране не е спорно, та да се налага разрешаването на поставения въпрос по различен начин.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 34 от 29 януари 2009 г., постановено по в.ч.гр.д. № 15 по описа на окръжния съд в гр. Т. за 2009 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: