О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5
гр. София, 06.01.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти януари през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 702 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278 ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 274 ал. 3 т. 1 от ГПК.
Постъпила е частна касационна жалба от А. П. Г. от гр. В., В. Г. С. от с. Б., обл. Видин и Г. П. Г. от гр. С., приподписана от адв. А, против определение № 410 от 17 септември 2009 г., постановено по ч.гр.д. № 327 по описа на окръжния съд в гр. В. за 2009 г., с което е потвърдено определение без номер от 29 април 2009 г., постановено по гр.д. № 270 по описа на районния съд в гр. В. за 2009 г. в частта му, с която е прекратено производството по делото за прогласяване нищожността на публична продан в частта й относно дворно място и за отмяна на постановление за възлагане на недвижим имот от 13 юни 2002 г. по изп.д. № 331 по описа на районния съд в гр. В. за 2001 г.
В жалбата се сочи, че атакуваното определение е неправилно, защото прогласяването на нищожността на постановление по изпълнително дело е поискано, защото върху дворното място не е била учредена договорна ипотека в полза на взискателя и длъжникът по изпълнителното дело не е бил единствен собственик на това дворно място и купувачът по публичната продан не е станал собственик на имота; съдът не е вникнал в казуса, защото страна в изпълнителния процес е бил само жалбоподателят Г. Г. в качеството му на длъжник, но не е учредявал ипотека върху своята идеална част от дворното място, нито взискателят е насочвал изпълнение върху тази част, а и длъжникът и третите лица са научили за възлагането след влизането в сила на постановлението за възлагане; съдът се е произнесъл по допустимостта на исковете само и единствено позовавайки се на посочената в исковата молба правна квалификация, без да отчете фактите и обстоятелствата, изложени в исковата молба. В изложение на основанията по чл. 280 ал. 1 от ГПК, преповтарящо части от частната касационна жалба, се сочи, че частната жалба е предявена на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК по процесуалноправния въпрос нищожна ли е продажбата на недвижим имот, извършена с постановление за възлагане на недвижим имот от съдията изпълнител, когато се установи, че този недвижим имот не е бил собственост на длъжника по изпълнителното дело и че лицата, чиято собственост е имота, не са учредявали договорна ипотека върху него, по процесуалноправния въпрос какъв е пътят за защита на третите лица, собственици на недвижимия имот, когато е налице влязло в сила постановление за възлагане на имота, на основание чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК по процесуалноправния въпрос във връзка с произнасянето на съда по допустимостта на исковете само и единствено позовавайки се на посочената в исковата молба правна квалификация, без да отчете фактите и обстоятелствата, изложени в исковата молба. По последния въпрос се представят три решения на ВКС.
Ответниците И. Х. Г. и Г. В. Г. – двамата от гр. В., чрез процесуалния си представител адв. И, в отговор на частната жалба по реда на чл. 276 ал. 1 от ГПК сочат, че по приложението на чл. 384-398 от ГПК (отм.), не съществува спор, а и длъжникът е бил собственик към момента на възлагането, а и въззивният съд не е разглеждал правната квалификация, дадена от ищците. Жалбата е и неоснователна.
С атакуваното определение въззивният съд приел, че правната уредба на чл. 26 от ЗЗД касае договори и договорни отношения, а отношенията в изпълнителното производство се регулират от дадените в ГПК способи за обжалване на действията на съдия-изпълнителя; ищците са имали възможност да заявят претенциите си и да се противопоставят на незаконосъобразните действия в изпълнителното производство.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 от ГПК срещу определение, което подлежи на касационен контрол и е процесуално допустима.
След като прецени доводите на частните жалбоподатели, съдът намира, че не са налице основанията за допускане на атакуваното определение до касационен контрол по следните съображения:
Първият поставен въпрос е изключително значим, но не обосновава допускането на касационното разглеждане, защото не е бил предмет на разглеждане от въззивния съд в атакуваното определение, тъй като съдът само се е задоволил да посочи, че исковият ред в случая не е редът за защита на правата на частните жалбоподатели. От друга страна отговорът на този въпрос разрешава спора между страните и не може да бъде даден във връзка с преодоляването на проблема с преграждащото хода на делото определение, защото твърденията на частните жалбоподатели по съществените елементи на спора не могат да бъдат разрешени в настоящото производство. Затова не е налице основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК за допускането на касационния контрол по това питане.
Вторият правен въпрос какъв е пътят за защита на третите лица, собственици на недвижимия имот, когато е налице влязло в сила постановление за възлагане на имота, е значим по принцип, но не се нуждае от изричното тълкуване на съда в рамките на частно касационно производство. Защитата на правата на длъжника и на третите лица във връзка с изпълнителното производство, е разрешена детайлно в ГПК. Затова и по този въпрос касационният контрол не следва да се допусне.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване и по последния поставен въпрос. Представената съдебна практика не обосновава различен извод по разглеждания спор. Първостепенният съд по-подробно, а въззивният в по-съкратен вид са приели, че ищците е следвало да осъществят правата си по друг ред, а не по избрания от тях. От мотивите на атакуваното определение не може да се заключи, че съдът е имал предвид единствено и само посочената от ищците правна квалификация. Ето защо липсва разрешение на въззивния съд, постановено в противоречие с практиката на ВКС.
Ответниците претендират заплащането на разноски за касационната инстанция, които на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК им се дължат.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 410 от 17 септември 2009 г., постановено по ч.гр.д. № 327 по описа на окръжния съд в гр. В. за 2009 г.
ОСЪЖДА А. П. Г. от гр. В., ж.к. “П” бл. 6, вх. “Б”, ап. 33, В. Г. С. от с. Б., обл. Видин и Г. П. Г. от гр. С., ул. “. № 1, ет. 3, ап. 30, да заплатят на И. Х. Г. и Г. В. Г. – двамата от гр. В., ул. “. № 1* вх. “Б” ет. 1 ап. 2, сумата от 150,00 (сто и петдесет) лева сторени разноски в частното касационно производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: