Р Е Ш Е Н И Е
№ 936
гр. София, 16.12.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на първи декември през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретаря Борислава Лазарова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2412 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 218а, ал. 1 б. “а” от ГПК (отм.).
Образувано е по жалбата на М. С. Ш. и И. С. Ш. – двете със съдебен адрес в гр. С., адв. Р, чрез процесуалния си представител адв. Р, против въззивното решение № 429 от 3 декември 2007 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на Софийския градски съд за 2007 г., с което е оставено в сила решение № 133 от 21 юли 2006 г., постановено по гр.д. № 9* по описа на районния съд в гр. С. за 2005 г.
Сочи се касационното основание по чл. 218б ал. 1, б. „в” от ГПК (отм.) – неправилност на решението поради допуснати нарушения на материални закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост. Касаторките изтъкват, че имат фактическа власт върху имота от 1993 г., като през 2003 г. са пристъпили към изпълнение на уважения срещу К. иск; искът е заведен при липса на активна правна легитимация, тъй като ищците не са били във фактическо владение към датата на завеждане на исковата молба и към момента на действието на съдия-изпълнителя за възстановяване на владението; решението е постановено в противоречие с доказателствата; неправилно ответникът К. не е допуснат до разпит.
Ответниците Г. И. Г., З. С. Г., “А” ЕООД, С. Н. М. и К. В. М. не дават отговор по реда на чл. 218г от ГПК (отм.).
Съдебният състав, като взе предвид посоченото касационно основание, наведените от страните доводи и събраните доказателства по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) от лице, легитимирано да подаде жалба, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При служебно извършената проверка касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност или недопустимост на атакуваното решение.
За да постанови решението си въззивният съд приел, че не е установено как се е трансформирала във времето собствеността върху отделните обекти на етажната собственост и как е предприето надстрояването на сградата, а и липсват данни за изменение на разпределението на обекти от приземния етаж; няма данни касаторките да са установили владение върху портиерското жилище преди 2003 г.; Васил К. и съпругата му държали имота за етажните собственици; дори и да е допустимо давност да тече по отношение на обща част, то не е изтекъл необходимият срок за придобиването й; не е налице промяна в предназначението на общата част, защото протоколът от 1993 г. е приет за неистински, а и не е ясно в какво качество са го подписали част от лицата по него.
Съдът е сезиран с отрицателен установителен иск по реда на чл. 417 от ГПК (отм.). В исковата си молба ответниците по касация твърдят, че имат права върху имот, за който е водено дело между касаторите и В. К. , защото не е мазе, а е обща собственост на всички съсобственици и представлява жилището на портиера. С иска се претендира изцяло отричане на право на собственост за касаторките върху жилището на портиера.
Касационната жалба е основателна – решението е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводството по чл. 188 ал. 1 от ГПК (отм.), което налага отмяната му и връщането на делото за ново разглеждане от въззивния съд.
В спора е установено, че портиерското жилище, макар да не е споменато в разпределението на обектите на сградата от 1934 г., е съществувало като такова в приземния етаж и е отразено в плана на сградата, а е указано като съсед и в документи за собственост на мазета на Г. и М. За съществуването и използването на портиерското жилище данни дават и сключените от етажните собственици през 1970 г. договор със З. Н. за портиерски услуги, а след смъртта й такъв договор бил сключен и със сина й В. К. Портиерското жилище било предоставено за ползване от предоставящия портиерските услуги.
По силата на чл. 38 от Закона за собствеността, жилището на портиера принадлежи на всички собственици на обекти в етажната собственост. Тъй като тази обща част не е такава по естеството си, няма пречка етажните собственици да уговорят придаването на цялата или част от тази обща недвижимост към отделен обект на собственост в сградата – ал. 2 на чл. 38 от ЗС. Това обаче, както правилно е посочил и въззивният съд, може да стане единствено по общо съгласие на етажните собственици. В тази връзка обосновано съдът е приел, че разпределителният протокол от 1993 г., по силата на който М. и С. Ш. получават мазе № 6 (част от портиерското жилище), не удостоверява уговорка по смисъла на чл. 38 ал. 2 от ЗС, защото е подписан от лица, за които не са представени данни дали са собственици на обекти в сградата. Дори при оспорването по реда на чл. 154 от ГПК (отм.), доказателства за легитимацията на подписалите протокола не са представени от касаторките. Ето защо правилно съдът е приел, че претенцията за придобиването на процесния имот от касаторките по силата на сделка, е неоснователна. Липсата на уговорка по смисъла на чл. 38 ал. 2 от ЗС пък води до извода за неоснователност и на претенцията за придобиване на спорния обект по давност.
Неправилно обаче съдът не е извършил преценка на правата на страните по спора при сторения извод за липсата на придобиване на недвижимия имот изцяло. Според данните по делото, касаторките са собственици на обекти в етажната собственост. Ако портиерското жилище е обща част на сградата, то всеки от собствениците притежава съответния дял в него, изчислен по правилата на чл. 40 от Закона за собствеността. Затова предявеният отрицателен установителен иск би бил частично неоснователен, но в какъв размер не може да се прецени от касационния съд, предвид липсата на данни за това от какви обекти се състои етажната собственост, както и налице ли са условията на чл. 40 ал. 2 от ЗС съобразно данните за надстрояване на сградата. Ето защо атакуваното решение следва да бъде отменено и делото – върнато за ново разглеждане от въззивния съд.
На последно място и с оглед пълнотата на изложението следва да се отбележи, че именно поради характера на съсобствеността в процесния обект, неоснователно се явява оплакването на касаторките за липсата на активна процесуалноправна легитимация за водене на отрицателния установителен иск. Безспорно е, че всеки от съсобствениците може да претендира установяване на право на собственост спрямо съсобствениците си, независимо дали упражнява фактическо господство върху имота.
Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 429 от 3 декември 2007 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на Софийския градски съд за 2007 г.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: