Р Е Ш Е Н И Е
№ 660
гр. София, 15.10.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети септември през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретаря Борислава Лазарова, като изслуша докладваното
от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1086 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 218а, ал. 1 б. “а” от ГПК (отм.).
Образувано е по жалбата на О. С. М. от гр. С., против въззивното решение № 380 от 12 ноември 2007 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на Софийския градски съд за 2007 г., в частта му, с която е оставено в сила решение без номер от 22 януари 2007 г., постановено по гр.д. № 6* по описа на районния съд в гр. С. за 2006 г. за отхвърляне на иска по чл. 1 от ЗОДВПГ за сумата от 7000 лева, представляващи пропуснати ползи от нереализирано обезщетение по чл. 139Г от ЗСВ.
Сочи се касационното основание по чл. 218б ал. 1, б. „в” от ГПК (отм.) – неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът изтъква, че съдът не се е съобразил със силата на пресъдено нещо, произтичаща от необжалваемото решение на ВАС; необосновано съдът преповторил мотивите на първата инстанция, защото при положително решение за освобождаването на касатора през 2003 г. е било налице правно основание за получаване на дължащото му се обезщетение, а и от протокола на ВСС било ясно, че членовете на съвета заявили в изказванията си, че касаторът не следва да получи обезщетенията си.
Ответникът В. съдебен съвет не дава отговор по реда на чл. 218г от ГПК (отм.).
Прокуратурата сочи, че жалбата е неоснователна, защото крайният резултат по иска е правилен, но не по изтъкнатите от съда съображения, а защото отмяната на решение на ВСС не може да послужи за основание за ангажиране на отговорността на държавата, тъй като актът на съвета не е издаден по повод негова административна дейност – ВСС не е действал като изпълнителен орган, а се е произнесъл по трудово правоотношение.
Съдебният състав, като взе предвид посоченото касационно основание, наведените от страните доводи и събраните доказателства по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) от лице, легитимирано да подаде жалба, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При служебно извършената проверка касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност или недопустимост на атакуваното решение.
За да постанови решението си в атакуваната му част въззивният съд приел, че към датата на подаване на молбата на касатора от 1 август 2003 г. правилото на чл. 139г ЗСВ (сега отменен), както и по-късните редакции на текста и сегашния текст на чл. 225 от ЗСВ позволяват при наличие на основание за това касаторът да си получи обезщетението, поради което искът е недоказан по основание.
Съдът е сезиран с иск по реда на чл. 1 от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани – сега названието променено в Закон за отговорността на държавата и общините за вреди. В исковата си молба ищецът-касатор в настоящото производство твърди, че поискал от Висшия съдебен съвет да бъде освободен от длъжността “следовател” поради пенсиониране, но с решение от 19 ноември 2003 г. ВСС отклонил молбата му, а при обжалване на това решение пред ВАС решението на съвета е отменено и делото е върнато за произнасяне по молбата; по молба от 24 август 2004 г. съветът освободил ищеца поради подаване на оставка; като прослужено време като следовател би следвало ищецът да получи седем брутни заплати или общо 7000 лева, но незаконосъобразното решение на ВСС препятствало тази възможност.
Атакуваното решение като краен резултат е правилно, но по различни съображения от изложените от въззивния съд.
Макар изводите на съда по съществото на спорните факти да са правилни, съдът е пропуснал да отбележи, че разглежданата дейност на Висшия съдебен съвет не попада в категорията “административна дейност”, каквото е изискването на закона, за да може да се претендира ангажиране на отговорността на ответника. В редакцията си към деня на предявяването на иска, текстът на чл. 1 от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани – сега Закон за отговорността на държавата и общините за вреди, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Като “административна” може да се определи дейността, която се изпълнява от орган на изпълнителната или местната власт, или приравнен нему друг орган със закон, какъвто е случаят с правозащитните органи, който е овластен специално с властнически правомощия да действа въз основа и в рамките на закона и едностранно да предизвиква правни последици, обвързващи определена, или неопределена група правни субекти и при необходимост разпорежданията му да бъдат приведени в изпълнение с помощта на държавната принуда, или да извършва административни услуги.
По настоящия спор е установено, че на 31 юли 2003 г. касаторът подал до ВСС молба за пенсиониране поради навършване на необходимата възраст и стаж. С решение по протокол № 43 от 19 ноември 2003 г. ВСС отклонил молбата на касатора за освобождаване от длъжност поради пенсиониране, тъй като по чл. 129 от КРБ няма такова основание за освобождаване от длъжност. На 24 август 2004 г. ищецът подал молба до ВСС за освобождаване от длъжността “следовател” при ОСС Б. , по лични причини. С решение № 4* от 11 май 2005 г. на петчленен състав на ВАС било отменено решението на ВСС за отклоняване на молбата на касатора за пенсиониране и преписката била върната за ново произнасяне.
Съдът намира за несъмнено, че с оглед спорното правоотношение ответникът по иска не отговаря на изискването на закона за орган, осъществяващ административна дейност. Между ищеца и ответника не съществува отношение на субординация или създаден разрешителен режим. Решението на съвета по молбата за пенсиониране на ищеца не представлява по естеството си административна дейност, предвид особения характер на правоотношението между магистрат и кадровия орган на съдебната власт. Претендираното от ищеца обезщетение се следва по силата на закона, стига да са налице основанията за възникването на правото на обезщетение. Процесното решение на Висшия съдебен съвет по същината си не може да предизвика едностранно правни последици в правната сфера на ищеца, а правата му могат да се реализират по друг ред.
Ответникът В. съдебен съвет не претендира разноски по реда на чл. 64 ал. 2 от ГПК (отм.), а и доказателства за сторени такива пред касационния съд не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 380 от 12 ноември 2007 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на Софийския градски съд за 2007 г., в обжалваната му част, с която е оставено в сила решение без номер от 22 януари 2007 г., постановено по гр.д. № 6* по описа на районния съд в гр. С. за 2006 г. за отхвърляне на иска на О. С. М. от гр. С. против Висшия съдебен съвет по чл. 1 от ЗОДВПГ (сега ЗОДОВ) за сумата от 7000 лева, представляващи пропуснати ползи от нереализирано обезщетение по чл. 139Г от ЗСВ (отм.).
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: