Р Е Ш Е Н И Е
№ 56
гр. София, 01.02.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести януари през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретаря Борислава Лазарова, като изслуша докладваното
от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2349 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 218и от ГПК (отм.).
Образувано е по жалбата на “Х” А. със седалище и адрес на управление в гр. С., представлявано от изпълнителния директор Е, чрез процесуалния му представител адв. А, против въззивното решение № R* от 22 ноември 2007 г., постановено по в.гр.д. № 449 по описа на окръжния съд в гр. Б. за 2006 г., с което е оставено в сила решение № 344 от 10 август 2003 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на районния съд в гр. Б. за 2001 г.
Сочи се касационното основание по чл. 218б ал. 1, б. „в” от ГПК (отм.) – неправилност на решението поради допуснати нарушения на материални закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводството, както и необоснованост. Касаторът изтъква, че производството пред въззивния съд се е водило само с участието на ответниците, защото касаторът не е бил редовно призован или не е бил надлежно представляван; въззивният съд не е събрал всички доказателства по указанията на ВКС; налице са достатъчно данни за правоприемството между ТП “Б” – гр. С. и касатора, както и за предоставянето на правото на стопанисване и управление на процесните земи; неправилно не е прието, че е осъществена процедурата по чл. 17а от ЗППДОП (отм.); има достатъчно доказателства за включването на земята в капитала на дружеството при увеличаването на капитала му.
Ответниците Ю. К. К., К. Г. К. – двамата от гр. С. и Г. К. К. от с. Р., обл. Бургас, не дават отговор по реда на чл. 218г от ГПК (отм.). В съдебно заседание и в писмени бележки процесуалният представител на Ю. и К. К. – адв. Р изтъква доводи срещу всички оплаквания в касационната жалба.
Съдебният състав, като взе предвид посоченото касационно основание, наведените от страните доводи и събраните доказателства по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) от лице, легитимирано да подаде жалба, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При служебно извършената проверка касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност или недопустимост на атакуваното решение.
За да постанови решението си въззивният съд приел, че не било доказано, че процесната земя е била предадена от държавата за стопанисване и управление на праводателя на касатора, както и че е налице правоприемство; при определяне на терените за курортно строителство през 1971-1972 г. не е установено имотът да е бил държавен – няма завършена процедура по отчуждаването му и по промяна на статута му; земята не е била придобита от държавата на основание чл. 6 от Закона за собствеността, защото е била внесена в ТКЗС, поради което не е придобита по давност; липсва акт за предоставяне на терена за стопанисване и управление на държавното предприятие “Б” Созопол; не е установено касаторът да е универсален правоприемник на ТП “Б” Созопол и не може да се установи обемът на придобитите активи и пасиви; липсват доказателства за правоприемство и между ТП “Б” Созопол и неговия праводател ТК “Б” Б. ; след като липсва акт за предоставянето на земята, собствеността не може да се придобие по реда на чл. 17а от ЗППОДОП (отм.), а преобразуването на правния субект е сторено преди публикуването на ПМС № 201 от 1993 г.; увеличаването на капитала на дружеството не представлява акт за включване на земята като непарична вноска, защото земята не е индивидуализирана, а и заповедта е издадена преди законовата възможност за това с § 34 от ПЗР на ЗИДЗППДОП; правото на собственост не е придобито и по чл. 50 ал. 5 и чл. 53 ал. 1 от Правилника за прилагане на закона за опазване на земеделските земи, защото такова право възниква за държавата; правото на собственост не е възникнало и по силата на раздържавяване, защото предмет на приватизацията не са били обособени обекти. В отменителното решение на ВКС при предходното разглеждане на делото от касационния съд е указано да се изследва активната легитимация на ищеца.
Съдът е сезиран с установителен иск за собственост по реда на чл. 97 ал. 1от ГПК (отм.) и с ревандикационен иск за собственост по реда на чл. 108 от Закона за собствеността. В исковата си молба и допълнително касаторът сочи като основание за претенцията си придобиването на спорния имот (възстановен по силата на земеделската реституция на първия ответник) правоприемство от ТП “Б” Созопол, включване на земята в капитала на дружеството, приватизация, придобиване по силата на ПМС № 201 от 1993 г., започнало отчуждаване по реда на Закона за опазване на работната земя (отм.) и промяна в предназначението на земята поради това, както и придобиване на земята по давност за периода 1971-1994 г. В касационната жалба се оспорват само изводите на въззивния съд по правоприемството между ТП “Б” гр. С. и касатора, предоставянето на правото на стопанисване и управление на процесните земи, осъществяването на процедурата по чл. 17а от ЗППДОП (отм.) и включването на земята в капитала на дружеството при увеличаването на капитала му.
Атакуваното решение е правилно.
Неоснователно се твърди от касатора, че въззивното решение е опорочено поради нарушаване на съществени съдопроизводствени правила. Във въззивното производство касаторът е бил представляван редовно от адв. Ж(упълномощен за процесуален представител още в първоинстанционния съд до окончателното приключване на делото във всички инстанции), за което свидетелстват както приетата от него призовка за първото заседание пред въззивния съд, така и молбата, приложена на л. 10 от делото, както и присъствието на адв. К в съдебни заседания. Освен адв. К, жалбоподателят е упълномощил и адв. А л. 38 от делото, макар адв. Д да не е присъствал като процесуален представител на дружеството в заседанието, в което въззивният съд е приключил съдебното дирене. За съдебните заседания, освен първото, касаторът е бил призоваван редовно с призовки, получени в деловодството на дружеството. При тези данни е несъмнено, че касаторът е бил редовно призоваван за съдебните заседания и е имал възможност да представя доказателства и да защищава правата си, но съображенията защо процесуалните му представители са участвали в процеса по посочения начин, са от извънпроцесуално естество.
Неоснователно се твърди от касатора, че съдебният акт е необоснован и постановен в нарушение на материалния закон.
Въззивният съд е подложил на преценка всички представени по делото доказателства. Всички доводи на страните във връзка с установяването на легитимацията на ищеца са обсъдени поотделно и са изложени изводите на съда въз основа на съответните правни норми. Като е съобразил данните за правоприемство между ищеца и ТП “Б” гр. С., а именно – регистрацията на касатора като търговско дружество през 1991 г. като правоприемник на регистрираната през 1990 г. ДФ “Х”, приела “съответната част от активите и пасивите” на ТП “Б” гр. С., липсата на разделителни баланси и на приемо-предавателни протоколи, съдът обосновано е приел, че няма представени достатъчно доказателства конкретният имот да е преминал у касатора.
Обоснован е и изводът на съда, че по делото не са представени доказателства процесната земя да е отчуждавана от собственика й на каквото и да било основание, да е включена в държавния поземлен фонд, да е била предоставена по предвидения в нормативната уредба ред за стопанисване и управление на праводателя на касатора и да е била предназначена именно за изграждането на процесния къмпинг. От протокол от 1962 г. за предаване на земи на държавния поземлен фонд на новообразуваното ДЗС “Ч” е видно, че били предадени подарени частни земи от членове на ТЗКС, както и необработваеми земи в района на гр. С.. Теренът, в който е разположен къмпингът, според земеустройствения план на ДЗС “Ч”, одобрен през 1963 г., попада в границите на стопанството и е причислен към необработваемата земя. Дали обаче земеделската земя, внесена в ТКЗС от наследодателя на ответниците, е била дадена по посочения ред на държавния поземлен фонд, за да може да попадне в терена на къмпинга, не е установено, тъй като процедурата по чл. 21 ал. 1 т. 6 от ЗТПС изисква отказ от страна на собственика, което не е установено в процеса. Отделно от това липсват графични или други данни, които да сочат, че процесният имот е бил включен в площадката за курортен комплекс по решение на комисия, назначена от председателя на Държавния комитет за планиране от 1971 г., който терен представлявал земи на ДЗС, мера на МНО и храсти на ДГФ. Границите на терена не са уточнени. Твърденията за осъществено отчуждаване на терена не са подкрепени с доказателства.
Законосъобразен при това положение е и изводът по приложението на чл. 17а от ЗППДОП (отм.). Според посочената разпоредба държавното имущество, предоставено за стопанисване или управление на държавни предприятия, се предоставя в собственост на преобразуващите се такива предприятия с акта на преобразуването, каквито обстоятелства в случая не са осъществени. Имотът не е загубил характера си на земеделска земя и не е могъл да бъде предоставен в собственост на преобразуващото се държавно предприятие.
Правилно при това положение въззивният съд е приел, че последващото включване в капитала на дружеството и на терена на къмпинга, въпреки, че държавата не е била негов собственик, не е създало права за него. Според записите в сметка 201 “З” при образуването на дружеството не е заведена земя за стопанисване и управление. Едва през 1995 г. капиталът на дружеството бил увеличен с издаване на нови акции в следствие на включването в капитала на дружеството на правото на собственост върху земята по силата на ПМС № 179 от 1991 г., без да е установено обаче, че процесният имот е бил в активите на дружеството. Касаторът не може да обоснове правата си и с процедурата, предвидена в § 34 от ПЗР към ЗИДЗППДОП, в сила от 15. ХІІ.1995 г. (ДВ, бр. 109/95 г.), защото земеделската земя не е могла да бъде внесена в капитала му по посочения ред, а и процедурата по § 34 е влязла в законна сила след увеличаването на капитала на дружеството.
Ответниците К. и Ю. К. претендират заплащането на сторените от тях разноски за касационното производството по смисъла на чл. 64 ал. 2 от ГПК (отм.), които са в размер на 600 лева за адвокатска защита и им се дължат.
Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № R* от 22 ноември 2007 г., постановено по в.гр.д. № 449 по описа на окръжния съд в гр. Б. за 2006 г.
ОСЪЖДА “Х” А. със седалище и адрес на управление в гр. С., к.к. “К”, представлявано от изпълнителния директор Е, да заплати на Ю. К. К. и К. Г. К. – двамата с адрес в гр. С., ул. “. № 44, сумата от 600,00 (шестстотин) лева разноски за правна защита и съдействие пред касационната инстанция.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: