Р Е Ш Е Н И Е
№ 735
гр. София, 05.11.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести октомври през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретаря Борислава Лазарова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1378 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 218а, ал. 1 б. “а” от ГПК (отм.).
Образувано е по жалбата на В. Д. М. от гр. З., чрез процесуалния му представител адв. К, против въззивното решение № 369 от 3 януари 2008 г., постановено по в.гр.д. № 497 по описа на окръжния съд в гр. С. за 2007 г., с което е отменено решение № 288 от 6 юли 2007 г., постановено по гр.д. № 96 по описа на районния съд в гр. З. за 2007 г. в частта му, с която е признато за установено по отношение на М. М. , че В. М. е собственик на ? идеална част от изграден кладенец и вместо него искът е отхвърлен като неоснователен.
Сочи се касационното основание по чл. 218б ал. 1, б. „в” от ГПК (отм.) – неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила, както и поради необоснованост. Касаторът изтъква, че процесният кладенец е построен още от родителите на страните преди парцелът да бъде подарен на ответника; ответникът живее в друго населено място, поради което промяната в намерението на касатора да свои имота не е могла да достигне до него, както и ответникът да разрешава на касатора да ползва кладенеца; съдът априори е приел, че ответникът е собственик на кладенеца, а на касатора не му е било нужно разрешение за ползването; съдът превратно е тълкувал доказателствата по спора; волята на бащата е била кладенецът да остане в собственост на двамата братя, макар да не е правилно юридически изразена; съдът е нарушил чл. 5 ал. 1 от ЗН и чл. 79 ал. 1 от ЗС; съдът недопустимо е изменил волята на ищеца чрез изменение на диспозитива на решението на първоинстанционния съд; неправилно съдът приел, че декларацията за кладенеца е неистински документ. С допълнителни писмени бележки, лично и чрез процесуалния си представител в съдебно заседание, касаторът поддържа оплакванията, изложени в касационната жалба.
Ответникът М. Д. М. от гр. М., чрез адвокат Ф, в отговор по реда на чл. 218г от ГПК (отм.) изтъква доводи срещу всички касационни оплаквания, като целта на иска е промяна в регулационната граница. В допълнително становище доводите в отговора се поддържат.
Съдебният състав, като взе предвид посоченото касационно основание, наведените от страните доводи и събраните доказателства по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) от лице, легитимирано да подаде жалба, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При служебно извършената проверка касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност или недопустимост на атакуваното решение.
За да постанови решението си въззивният съд приел, че до съзнанието на ответника не е достигнало намерението на ищеца да промени намерението си да свои кладенеца; ответникът е заявил само себе си като собственик на кладенеца, а дописването на името на ищеца от съпругата му не води до правни последици, като декларацията представлява неистински документ; кладенецът не е придобит и по наследство, защото наследодателят е разделил приживе имуществото си и изразената воля за съвместно ползване на кладенеца е различна от евентуалната му воля той да се владее от тях съвместно.
Съдът е сезиран с осъдителен иск за собственост по реда на чл. 108 от Закона за собствеността. В исковата си молба касаторът сочи, че с ответника са братя, като между парцелите им никога не е имало ограда, но в дарения на ответника парцел ****бщия наследодател направил кладенец още преди обособяването на парцела на ответника, като след смъртта на бащата братята установили владение върху кладенеца и започнали да го своят наполовина; ? идеална част от кладенеца е придобита по наследство и давностно владение от ищеца; ищецът предложил на ответника промяна в регулационната граница, но ответникът отказал. Не е спорно, че страните са собственици на два съседни поземлени имота, като касаторът получил своя срещу задължение за издръжка и гледане на родителите си, а ответникът – чрез дарение от майка си, брат си и сестрите си през 1994 г. Процесният кладенец се намира в поземления имот на ответника.
Атакуваното решение е правилно.
Независимо от твърденията на касатора, по делото не е установено по несъмнен начин, че бащата е изразил воля кладенецът да остане съсобствен на братята. Съвкупността от доказателствата по-скоро сочи, че бащата е имал предвид касаторът да може да използва вода безпрепятствено, като данни за пречене от страна на ответника не са събрани. Обстоятелството, че кладенецът е предаден на ответника заедно с дарената му земя и изрично разпореждане спрямо него няма, показва още, че дарителите не са счели за нужно да запазят по някакъв начин собствеността върху кладенеца отделно от земята. В тази връзка не може да се приеме, че касаторът не се е нуждаел от разрешение за ползване на кладенеца, тъй като всъщност достъпът до него е бил позволяван от брат му. Затова за касаторът остава единствено да твърди, че е придобил кладенеца по давност.
Не е спорно, че бащата починал през 1991 г., като и че ответникът трайно се е установил да живее в друго населено място. Предвид извършеното в полза на ответника дарение, подлежи на преценка дали в периода след 1994 г. съоръжението не е могло да бъде придобито по давност. При позволеното безпроблемно от страна на ответника ползване на кладенеца, за касатора е било необходимо да демонстрира пред брат си по ясен и недвусмислен начин, че променя характера на фактическото си господство върху веща, като упражнява върху нея владение с намерение да я придобие за себе си. Придобиването на кладенеца от страна на ответника по наследство и чрез дарение опровергава твърдението на касатора, че в случая следва да се приложи презумпцията на чл. 69 от Закона за собствеността, защото упражняваната от него фактическа власт върху кладенеца не е приравнена на владение. Обстоятелството, че ответникът постоянно живее в друго населено място, не може да отмени необходимостта промяната в намерението на ищеца да е достигнала до съзнанието на ответника. В този смисъл подаването на декларация за притежаване на кладенец може да се цени единствено като индиция за намерение за своене (и то от момента на подаването й насетне), но не и като доказателство за осъществявано давностно владение.
На последно място, невярно е твърдението, че съдът е тълкувал доказателствата по спора превратно. Съдът е изложил непротиворечиви и ясни мотиви на кои от доказателствата основава решението си и защо, като при формирането на изводите му не се установява нарушение на формалната логика, опитните правила и научното знание. Невярно е още, че съдът недопустимо е изменил волята на ищеца чрез изменение на диспозитива на решението на първоинстанционния съд. Съдът е разрешил спора между страните по начин, по който да не съществува съмнение относно техните права и задължения.
Ответникът М. М. претендира заплащане на разноски за касационната инстанция по реда на чл. 64 ал. 2 от ГПК (отм.), но доказателства за сторени такива не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 369 от 3 януари 2008 г., постановено по в.гр.д. № 497 по описа на окръжния съд в гр. С. за 2007 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: